Втори кръстоносен поход
Историята на Средновековието изисква наложително разглеждане на един от феномените на това историческо време - кръстоносните походи. Те са резултат на възприетото от кръстоносците схващане, че християнството е универсално избавление и по тази причина всички хора би трябвало да се извърнат към него. Така от ранната християнска традиция на поклонението се потегля към концепцията за всеобщо приемане на християнството. Тези, които откажат, можели да бъдат убити.
В същото време небогати и без земи благородници и селяни търсят да основат бъдеще за себе си и наследниците си, завземайки земи от враговете - мюсюлмани. Така след Първия кръстоносен поход са основани кралство Йерусалим, графство Едеса и княжество Антиохия. Това дава опция и на поклонниците да възстановят пътуванията си до светите земи.
Мюсюлманските емирства в региона обаче стават все по-силни и набезите им към християнските обединявания не закъсняват. Най-напред владетелят на Мосул и Халеб съумява да подчини и завземе Едеса и дребната кръстоносна държавица първа пада в мюсюлмански ръце. Застрашени са и останалите постижения на Първия кръстоносен поход.
Християните реагират незабавно. Папа Евгений ІІІ и един абат от отшелнически медал - Бернар от Клерво, стартират да пропагандират за привикване на Втори кръстоносен поход.
Вярващите откликват и през 1145 година публично е разгласен нов кръстоносен поход. Той е обещаващ първоначално. За първи път отпред застават европейски владетели. Това са френският крал Луи VІІ и немският държател Конрад ІІІ. Към тях се причисляват благородници от доста европейски страни, а също и селяни, както и ревностни християни, подготвени за загинат за светото обучение.
Дори задачата на похода обаче не съумява да отстрани раздорите сред двамата европейски владетели и те пречат на цялата акция. Пречка се явява и следващият византийски император Михаил І Комнин. Той не дава поддръжката, която е предстояща от него, а се пробва да употребява войските на похода в интерес на своите персонални ползи.
Двете съществени армии настрана една от друга минават през територията на Византия и са нападнати и разрушени от селджукските турци, улеснени от разединението на християните.
Тези, които оцеляват в борбите с турците, идват в Северна Сирия. Те обаче подценяват задачата, за която са пристигнали - връщане на Едеса още веднъж в християнско притежание, и потеглят към Йерусалим.
Кралят на Йерусалимското кралство - Балдуин ІІІ чака, че кръстоносците ще му оказват помощ в битката с лидера на селджуките, основан в Алепо, само че кръстоносната войска потегля да завладява Дамаск. Тогава градът представлявал без значение притежание на емира, който бил съдружник на йерусалимския крал.
Обсадата на града обаче се оказва несполучлива и походът се проваля изцяло. Кръстоносците се отдръпват и се връщат по родните си места.
Вторият кръстоносен поход може да се дефинира като изцяло нищожен. Вторият кръстоносен поход дори нанася щета, защото форсира рухването на йерусалимското кралство под ударите на съюзилите се Дамаск и селджукски турци. Атабегът на Алепо става емир на Дамаск.
Този процес провокира идващият, Трети кръстоносен поход.
