20 г. по-късно: България погуби наследството на Теодор Димитров
Имот от XIX в. във Френските Алпи и къща в Женева се разрушават, скъпи картини, книги и артефакти са разпилени неизвестно къде
Ако Теодор Димитров не бе съществувал в действителност, неговият забавен, само че и прекомерно мистериозен живот, приключил с едно ненадейно и още по-мистериозно завещание, би бил фиктивен от някой занаятчия на увлекателни романи.
Но Теодор Димитров бе действителен воин - полиглот, дълготраен библиотекар на Организация на обединените нации, преследван от тайните служби на комунистическа България, само че останал родолюбец до сетния си час, той завещава всичко, което има, на родината си, преди да издъхне на днешния ден преди 20 години в Женева.
А както ще се окаже, той има невероятни неща: имение от XIX век във Френските Алпи с 30 стаи, цялостни с културни и исторически полезности, дружно с къща в влиятелния женевски квартал “Шамбези ”, която също е наблъскана с какви ли не артефакти. Повече от 40 хиляди единици - 850 картини, графики и рисунки, сред които такива на Салвадор Дали, Марк Шагал, Жорж Брак и платна на известни български художници като Дечко Узунов и Златю Бояджиев. Стотици старопечатни книги и ръкописи с гравюри, първите мюнхенски издания на Рембранд и Дюрер, първите копия на Гутенберговата Библия, първото издание на събраните съчинения на Александър Дюма, една от първите международни енциклопедии, издадена във Франция през 1776 година 100 византийски, гръцки, съветски и български икони със златен и сребърен обков. 750 разнообразни древноримски статуетки, антични барелефи, африкански и азиатски статуетки...
На смъртния си одър Теодор Димитров желае всичко това да се резервира. Той няма деца и се опасява, че останалите му наследници няма да могат да се погрижат за грижливо трупаното му богатство, и взема решение да промени наследството си два дни преди да почине.
Като единствен правоприемник на всичко той афишира българската страна. Теодор Димитров има вяра, че единствено по този метод събраното от него ще се резервира. Но уви, както ще се окаже май прави неточност.
Най-големият измежду парцелите, завещани на българската страна от Теодор Димитров, е този в Жекс във Френските Алпи. СНИМКИ:АВТОРЪТ
Отменям всяко завещателно предписание, формирано преди този момент. Определям Република България за правоприемник на цялото ми имущество – където и да се намира и от каквото и естество да е. Определям Постоянното посланичество на България при Организация на обединените нации в Женева за реализатор на наследството. Такава е последната ми воля.
На 15 август 2002 година, два дни преди да почине, Теодор Димитров, който близо 40 години не е стъпвал в България, се подписва под това ново и дефинитивно наследство.
Мъжът лежи, болен от рак на стомаха в финален етап, в Кантоналната болница на ул. “Мишел дю Кре ” 24 в Женева. Край леглото му са петима души, от които единствено един българин – дипломатът Петър Коларов – внук на комунистическия водач Васил Коларов. Другите са швейцарци – нотариус и юрист, както и зам.-шефката на клиниката и една здравна сестра, които играят ролята на очевидци.
Димитров декларира, че може да подпише собственоръчно документа, само че не може да го прочете. Затова нотариусът му изчита текста на наследството.
Димитров удостоверява, че това е последната му воля, и поставя изпод подписа си, лишавайки тримата си братя, сестра си и племенниците си в България от всичко, което преди този момент им е приписал. На по-следващия ден той умира и тялото му е кремирано.
На роднините в България следва 5-годишна правосъдна борба, която в последна сметка губят. Но през това време те ще научават всякакви обстоятелства от живота на сродника си, за които може би не са предполагали.
Личният живот на Теодор Димитров винаги е бил тематика табу
за семейството в България. Повечето от родата нямат никаква визия за комплицираните му връзки с българските секрети служби.
Разбира се, те няма и от кое място да знаят, че през 60-те години на предишния век Държавна сигурност (ДС) е кроила проекти да го отстрани, след което по някаква причина се е отказала да го убива.
И въпреки Теодор Димитров на процедура да е “невъзвращенец ”, както при комунизма се назоваха избягалите на Запад, в това време роднините му в България в никакъв случай не са били подлагани на репресии, нито са спирани да пътуват в чужбина.
Не единствено наследството на Теодор Димитров, на процедура по-голямата част от живота му е цялостна тайнственост.
Теодор Делчев Димитров отпътува за Швейцария през 1958 година изцяло легално, откакто е спечелил конкурс за чиновник в Международната организация по труда в Женева. Отпътуването му не става толкоз елементарно. Младият мъж води същинска борба за това предопределение, тъй като от Министерството на външните работи в София са решили да изпратят на поста сина на някакъв партизанин. От Швейцария обаче упорстват да замине индивидът, спечелил състезанието, и по този начин Теодор Димитров поема към Женева.
Две години по-късно, отново с конкурс, той стартира работа в библиотеката на Организация на обединените нации в Женева. Това е институцията, в която се пазят извънредно скъпи книги, сведения, карти и информация, които засягат българската страна. Включително и териториалните й разногласия с всички прилежащи страни.
Изведнъж нежеланото момче се трансформира в изключително забавен обект с обещаващи благоприятни условия, изобилен източник на скъпа информация.
Очевидно Теодор Димитров, или обект Хамлет, под какъвто псевдоним попада в картотеката на Първо основно ръководство на Държавна сигурност, е имал неправолинейни връзки с българското комунистическо разузнаване.
Тази връзка към момента не е изцяло изследвана, тъй като огромна част от информацията не е налична за публично прилагане. По думите на един от актуалните ръководители на българското разузнаване част от данните за Теодор Димитров и дейностите му са архивирани на микрофилми и в никакъв случай не са били разсекретявани.
Последното записано пътешестване на Теодор Димитров до България е през 1963 година, след което той отхвърля да се завърне в родината. Той стопира да превежда и тази част от валутната си заплата на интернационален чиновник, която надвишава възнаграждението на българските дипломати, както се изисква по едно министерско разпореждане от това време.
Следва цялостен раздор с България, време, в което той евентуално е отказал и да извършва поставените му от службата задания. Така Хамлет
попада в листата за физическо ликвидиране на суперсекретната Служба 7,
която се занимава с по този начин наречените “остри мероприятия ” зад граница.
В листата с цели за физическа елиминация Теодор Димитров е на 7-о място. Преди него са емигрантът Благо Сламенов, който би трябвало да бъде замаян и похитен от транспортен съд в Италия, и Трайчо Белополски, който би трябвало да бъде премахнат в Лондон, откакто е оживял от отровната луканка, която са му пратили.
По някаква причина обаче през 1969 година спецотделът за мокри поръчки се отхвърля да преследва Димитров и работата с него се поема от друго звено на Първо основно ръководство на Държавна сигурност.
Това се удостоверява черно на бяло и от разкритите документи на Държавна сигурност, където против номер 7 “Хамлет ” написа, че досието е предадена на различен отдел.
Възможно е това преосмисляне да е било двустранно стимулирано, тъй като Теодор Димитров стартира да развива дейна активност в интерес на родината.
На какво съответно деяние или събитие се дължи този поврат, евентуално може да се разбере от микрофилмите, в случай че те бъдат разкрити някой ден. Според един някогашен кадър на българските секрети служби Теодор Димитров е бил в услуга на вездесъщия кръг към Людмила Живкова и устрема към придобиване на културни полезности в чужбина. Той твърди, че индивидът, който вкарва Теодор Димитров в тази работа, е Богомил Райнов, който отива на персонална среща с него в Женева. И това не е с цел да черпи ентусиазъм за шпионския разказ “Господин Никой ”, а със напълно съответно предписание.
По това време Райнов към този момент от няколко години е интензивно в “бизнеса ” с културно завещание. До 1960 година като аташе по културата в българското посолство в Париж бъдещият прочут публицист и професор по хармония закупува разнообразни творби на изкуството.
По-късно с държавни пари, отпускани по гледище на Людмила Живкова, той продължава да взе участие в задачи в чужбина, откъдето се попълнят фондовете на Националната изложба за задгранично изкуство.
Дали завещаното от Теодор Димитров не е в действителност част, останала точно от сходна интервенция? Още една тайнственост.
В къщата на Теодор Димитров след гибелта му бяха открити стотици картини, графики и рисунки, сред които имаше работи на Салвадор Дали и Марк Шагал.
Картина на Жорж Брак – бащата на кубизма бе открита инцидентно, навита на руло и прикрепена под дъното на дрешника в спалнята
на Теодор Димитров. Очевидно укрита от него усърдно, за разлика от останалите творби.
Ранно произведение на Жорж Брак, намерено под дрешника в спалнята на Димитров.
Самият Богомил Райнов загатва за Теодор Димитров в книгата си “Людмила – фантазии и каузи ”.
Ето какво написа там:
...Това бе млад мъж с приятна осанка и положителни маниери, владеещ пет западни езика и добре осведомен с библиотечното дело. Запознах се с него при едно пътешестване за някакъв симпозиум на ЮНЕСКО в Женева през май 1961 година За финален път се видяхме през юли 1981. Двайсетте години сред тези две дати съставляват и интервалът на общуването ни. По това време ми се случваше да пътувам по всякакви мотиви в Женева, само че той нито един път не се върна в България...
Теодор Димитров беше от ония почтени жители, които в страните с цивилизовани държавни порядки биват награждавани, въпреки и посмъртно. Една от заслугите му към България беше, че като върховен чиновник в Организация на обединените нации с достъп до всички библиотечни складове той търсеше, копираше и размножаваше на свои разходи редица документи, значими за националната ни история.
Именно това събитие ме подтикна да употребявам дружеските си връзки с Теодор, с цел да получа информацията, нужна ми за упоменатия към този момент мой план. Наскоро след диалога с Людмила ми се случи да пътувам до Женева. Срещнах се с Димитров в някакво кафене на рю “Мон Блан ”. Обясних му накъсо какъв е казусът ми. Той драговолно се съгласи да ми достави нужните сведения от някаква компания и да ме осведоми на идващия ден. Въпросът му какво се сготвям да обявявам, ме сложи в донейде неудобно състояние. Не го излъгах, обаче не му разкрих цялата истина... Премълчах само, че с плана ми е осведомена и Живкова.
Димитров от своя страна ми описа, че имал връзка с неколцина младежи, негови сътрудници от Организация на обединените нации, които споделяли концепциите на Агни Йога... Верен на даденото заричане, Теодор още идната вечер ми донесе в кафенето точна информация за изискванията на компанията, съгласно условието – положително качество при минимални цени... Людмила бе удовлетворена, че в този момент, след пътуването до Женева, смътното желание към този момент се трансформира в съответен план...
Теодор Димитров в Индия
През 2007 година “24 часа ” бе единствената медия, която бе на терен в Женева при отварянето на парцелите на Димитров от комисията, изпратена от България след края на делата за наследството.
От направените тогава фотографии се виждат древноримски статуетки, барелефи от Древен Египет и Асировавилонската ера, старинни азиатски статуетки с позлата и безчет други антики...
В парцелите, завещани от Димитров, бяха открити хиляди томове книги, измежду които и ръкописи с историческа стойност и старопечатни книги с гравюри, редки карти и речници...
Старинни статуетки на Буда, едната от които позлатена
Древноегипетски барелеф
Как е допустимо човек с една заплата, въпреки и на високоплатен интернационален чиновник, да се снабди с всичко това?
Този въпрос не даваше мира на българските специалисти, които през ноември 2007 година влязоха в къщата на Теодор Димитров в женевския квартал “Шамбези ”, а след това и в дребния му палат край Жекс във Френските Алпи, с цел да опишат завещаното имущество.
Точно 5 години след гибелта на донора правосъдните борби с роднините му в България бяха завършили и страната трябваше да влезе във притежание. За задачата тогавашният министър на културата Стефан Данаилов бе изпратил четирима души, които за пет-шест седмици трябваше да преровят и опишат всичко по-ценно. Работа не за седмици, а за години.
Едно от първите неща, които бяха привлекли интереса на групата, бе персоналният дневник на Теодор Димитров. Но бележките му даваха единствено непълен отговор на някои неразгадани въпроси, а в това време хвърляха сянка на още по-голяма тайнственост върху други.
“Отново съм на прицел. Те ме преследват... ”,
написа в дневниците си дългогодишният посланик. Защо и по какъв начин го притискат и кои са тези “те ”, не излиза наяве. “Те ” присъстваше много постоянно в записките му.
Дали това се дължеше на възпалената му остаряла параноя от времето на комунизма, когато отхвърля да яде каквото и да било, изпратено от България, тъй като се притеснява, че може да го отровят? Или бяха бълнуванията на човек, приемащ лекарства поради тежкото си заболяване?
Тези въпроси кореспондираха с част от подозренията на околните на Теодор Димитров в България.
Още в деня, когато им е обявено, че са лишени от завещание, те незабавно се усъмняват, че е осъществена ужасна мистификация или пък върху техния роднина е бил извършен някакъв напън.
Някои от съмненията падат върху двамата дипломати, които са контактували с Теодор Димитров в последните дни от живота му.
Това са Петър Коларов и Пламен Бунзин - и двамата някогашни сътрудници на Първо основно ръководство на Държавна сигурност съгласно комисията по досиетата. Първият е работил под псевдонима Декарт, а вторият е законспириран като сътрудник Флавио.
Допълнително напрежение поражда и от обстоятелството, че
сътрудник Декарт не е кой да е, а правнукът на Васил Коларов
– министър-председател след Георги Димитров, началник на Българска комунистическа партия и Коминтерна.
Всъщност се откри, че при започване на август 2002 година самият Теодор Димитров се е обадил на Коларов по телефона в българската задача в Женева и го е помолил за среща.
Двамата се виждат още веднъж на 12 август, този път в наличието и на Бунзин. На другия ден Димитров влиза в болница.
Шеф на дипломатическата задача в Женева по това време е Димитър Цанчев. Когато Теодор Димитров умира, Цанчев разпорежда да бъде направена комисия, която да отиде в парцелите му, да огледа и да смени бравите от съображения за сигурност, след което да ги запечата.
Къщата на Димитров е на километър от българската задача, само че до тогава съвсем никой не е влизал там. Дипломатите даже не допускат, че стаите на къщата, мазето и пристройките в градината са цялостни с книги, картини, антики и какви ли не предмети и документи.
“Бяхме изумени от това, което намерихме вътре ”, спомня си Цанчев. От този миг нататък той се разпорежда никой да не върви самичък на това място с изключение на с придружители. Според него единствено по този начин ще се избегнат бъдещи искания или подозрения, че нещо би могло да изчезне.
По-ценните на пръв взор неща са прибрани в киносалона на дипломатическата задача в Женева.
Стаичката на индивида, който преди време е пускал филмите, е превърната в своеобразен трезор
През 2007 година комисията от Министерството на културата разказва и нещата, които се намират там: глава от Патра, древногръцки сатири, антични барелефи, доста остаряла позлатена статуетка на Буда, фосили, икони, картини, древноримски статуетки, слонова кост, илюстровани библиографски издания на Библията, дребна пластика от прочут немски създател от началото на XX век... В касата на задачата се пазят и няколко по-дребни по мярка полезности.
Всичко събрано от дипломатите незабавно след гибелта на Теодор Димитров е защитавано в задачата идващите пет години до идването на комисията.
“Тогава на бюрото в спалнята му намерихме ръкописно наследство от 28 юни 2001 година, в което приписва парцелите си на роднините, а архива – на българската страна. Направихме копие и го предадохме на околните, не сме го крили ”, споделят дипломатите от задачата в Женева.
Една от последните мемоари в персоналния дневник на Теодор Димитров гласи: “Вчера приказвах със сестра ми Мария. Още не съм починал, а те към този момент се карат... ”.
Това би могло да е едно евентуално пояснение за какво е решил да промени наследството си в последния миг. Мислил е, че единствено страната може да запази събраните от него полезности и документи.
Погледнато от днешна дата, наподобява като че ли този огромен патриот и родолюбец се е объркал трагично.
Защото голямото благосъстояние – материално, културно и духовно, което остави, бе разпиляно. Намерените книги, полезности и артефакти бяха разпределени към разнообразни музеи и фондове, само че в действителност нищо от това не видя бял свят, а потъна в складове и хранилища. Имотите бяха оставени да се разрушават под напора на времето.
Преди 15 години бе изработен предприемчив комитет с концепцията да се постои български православен храм в границите на парцела в Женева. Но нищо не бе направено и остарялата къща се разрушава. Имотът във Френските Алпи също бе оставен да пустее.
Експерти оглеждат част от докараните в България предмети
“В България дойдоха три тира с движимости, които бяха разтоварени в едно хале. Ние влязохме едвам трети, преди нас влязоха представителите на службата за битка с проведената престъпност и тези от организацията за национална сигурност ”, описа преди време представител на Министерството на културата.
Той посочи, че когато специалистите приемали движимостите съгласно описите, имало прекалено много неналичия и несъответствия. Къде тъкмо и по какъв начин са се изгубили, специалистът няма пояснение.
Източник: " 24 часа "
Ако Теодор Димитров не бе съществувал в действителност, неговият забавен, само че и прекомерно мистериозен живот, приключил с едно ненадейно и още по-мистериозно завещание, би бил фиктивен от някой занаятчия на увлекателни романи.
Но Теодор Димитров бе действителен воин - полиглот, дълготраен библиотекар на Организация на обединените нации, преследван от тайните служби на комунистическа България, само че останал родолюбец до сетния си час, той завещава всичко, което има, на родината си, преди да издъхне на днешния ден преди 20 години в Женева.
А както ще се окаже, той има невероятни неща: имение от XIX век във Френските Алпи с 30 стаи, цялостни с културни и исторически полезности, дружно с къща в влиятелния женевски квартал “Шамбези ”, която също е наблъскана с какви ли не артефакти. Повече от 40 хиляди единици - 850 картини, графики и рисунки, сред които такива на Салвадор Дали, Марк Шагал, Жорж Брак и платна на известни български художници като Дечко Узунов и Златю Бояджиев. Стотици старопечатни книги и ръкописи с гравюри, първите мюнхенски издания на Рембранд и Дюрер, първите копия на Гутенберговата Библия, първото издание на събраните съчинения на Александър Дюма, една от първите международни енциклопедии, издадена във Франция през 1776 година 100 византийски, гръцки, съветски и български икони със златен и сребърен обков. 750 разнообразни древноримски статуетки, антични барелефи, африкански и азиатски статуетки...
На смъртния си одър Теодор Димитров желае всичко това да се резервира. Той няма деца и се опасява, че останалите му наследници няма да могат да се погрижат за грижливо трупаното му богатство, и взема решение да промени наследството си два дни преди да почине.
Като единствен правоприемник на всичко той афишира българската страна. Теодор Димитров има вяра, че единствено по този метод събраното от него ще се резервира. Но уви, както ще се окаже май прави неточност.
Най-големият измежду парцелите, завещани на българската страна от Теодор Димитров, е този в Жекс във Френските Алпи. СНИМКИ:АВТОРЪТ
Отменям всяко завещателно предписание, формирано преди този момент. Определям Република България за правоприемник на цялото ми имущество – където и да се намира и от каквото и естество да е. Определям Постоянното посланичество на България при Организация на обединените нации в Женева за реализатор на наследството. Такава е последната ми воля.
На 15 август 2002 година, два дни преди да почине, Теодор Димитров, който близо 40 години не е стъпвал в България, се подписва под това ново и дефинитивно наследство.
Мъжът лежи, болен от рак на стомаха в финален етап, в Кантоналната болница на ул. “Мишел дю Кре ” 24 в Женева. Край леглото му са петима души, от които единствено един българин – дипломатът Петър Коларов – внук на комунистическия водач Васил Коларов. Другите са швейцарци – нотариус и юрист, както и зам.-шефката на клиниката и една здравна сестра, които играят ролята на очевидци.
Димитров декларира, че може да подпише собственоръчно документа, само че не може да го прочете. Затова нотариусът му изчита текста на наследството.
Димитров удостоверява, че това е последната му воля, и поставя изпод подписа си, лишавайки тримата си братя, сестра си и племенниците си в България от всичко, което преди този момент им е приписал. На по-следващия ден той умира и тялото му е кремирано.
На роднините в България следва 5-годишна правосъдна борба, която в последна сметка губят. Но през това време те ще научават всякакви обстоятелства от живота на сродника си, за които може би не са предполагали.
Личният живот на Теодор Димитров винаги е бил тематика табу
за семейството в България. Повечето от родата нямат никаква визия за комплицираните му връзки с българските секрети служби.
Разбира се, те няма и от кое място да знаят, че през 60-те години на предишния век Държавна сигурност (ДС) е кроила проекти да го отстрани, след което по някаква причина се е отказала да го убива.
И въпреки Теодор Димитров на процедура да е “невъзвращенец ”, както при комунизма се назоваха избягалите на Запад, в това време роднините му в България в никакъв случай не са били подлагани на репресии, нито са спирани да пътуват в чужбина.
Не единствено наследството на Теодор Димитров, на процедура по-голямата част от живота му е цялостна тайнственост.
Теодор Делчев Димитров отпътува за Швейцария през 1958 година изцяло легално, откакто е спечелил конкурс за чиновник в Международната организация по труда в Женева. Отпътуването му не става толкоз елементарно. Младият мъж води същинска борба за това предопределение, тъй като от Министерството на външните работи в София са решили да изпратят на поста сина на някакъв партизанин. От Швейцария обаче упорстват да замине индивидът, спечелил състезанието, и по този начин Теодор Димитров поема към Женева.
Две години по-късно, отново с конкурс, той стартира работа в библиотеката на Организация на обединените нации в Женева. Това е институцията, в която се пазят извънредно скъпи книги, сведения, карти и информация, които засягат българската страна. Включително и териториалните й разногласия с всички прилежащи страни.
Изведнъж нежеланото момче се трансформира в изключително забавен обект с обещаващи благоприятни условия, изобилен източник на скъпа информация.
Очевидно Теодор Димитров, или обект Хамлет, под какъвто псевдоним попада в картотеката на Първо основно ръководство на Държавна сигурност, е имал неправолинейни връзки с българското комунистическо разузнаване.
Тази връзка към момента не е изцяло изследвана, тъй като огромна част от информацията не е налична за публично прилагане. По думите на един от актуалните ръководители на българското разузнаване част от данните за Теодор Димитров и дейностите му са архивирани на микрофилми и в никакъв случай не са били разсекретявани.
Последното записано пътешестване на Теодор Димитров до България е през 1963 година, след което той отхвърля да се завърне в родината. Той стопира да превежда и тази част от валутната си заплата на интернационален чиновник, която надвишава възнаграждението на българските дипломати, както се изисква по едно министерско разпореждане от това време.
Следва цялостен раздор с България, време, в което той евентуално е отказал и да извършва поставените му от службата задания. Така Хамлет
попада в листата за физическо ликвидиране на суперсекретната Служба 7,
която се занимава с по този начин наречените “остри мероприятия ” зад граница.
В листата с цели за физическа елиминация Теодор Димитров е на 7-о място. Преди него са емигрантът Благо Сламенов, който би трябвало да бъде замаян и похитен от транспортен съд в Италия, и Трайчо Белополски, който би трябвало да бъде премахнат в Лондон, откакто е оживял от отровната луканка, която са му пратили.
По някаква причина обаче през 1969 година спецотделът за мокри поръчки се отхвърля да преследва Димитров и работата с него се поема от друго звено на Първо основно ръководство на Държавна сигурност.
Това се удостоверява черно на бяло и от разкритите документи на Държавна сигурност, където против номер 7 “Хамлет ” написа, че досието е предадена на различен отдел.
Възможно е това преосмисляне да е било двустранно стимулирано, тъй като Теодор Димитров стартира да развива дейна активност в интерес на родината.
На какво съответно деяние или събитие се дължи този поврат, евентуално може да се разбере от микрофилмите, в случай че те бъдат разкрити някой ден. Според един някогашен кадър на българските секрети служби Теодор Димитров е бил в услуга на вездесъщия кръг към Людмила Живкова и устрема към придобиване на културни полезности в чужбина. Той твърди, че индивидът, който вкарва Теодор Димитров в тази работа, е Богомил Райнов, който отива на персонална среща с него в Женева. И това не е с цел да черпи ентусиазъм за шпионския разказ “Господин Никой ”, а със напълно съответно предписание.
По това време Райнов към този момент от няколко години е интензивно в “бизнеса ” с културно завещание. До 1960 година като аташе по културата в българското посолство в Париж бъдещият прочут публицист и професор по хармония закупува разнообразни творби на изкуството.
По-късно с държавни пари, отпускани по гледище на Людмила Живкова, той продължава да взе участие в задачи в чужбина, откъдето се попълнят фондовете на Националната изложба за задгранично изкуство.
Дали завещаното от Теодор Димитров не е в действителност част, останала точно от сходна интервенция? Още една тайнственост.
В къщата на Теодор Димитров след гибелта му бяха открити стотици картини, графики и рисунки, сред които имаше работи на Салвадор Дали и Марк Шагал.
Картина на Жорж Брак – бащата на кубизма бе открита инцидентно, навита на руло и прикрепена под дъното на дрешника в спалнята
на Теодор Димитров. Очевидно укрита от него усърдно, за разлика от останалите творби.
Ранно произведение на Жорж Брак, намерено под дрешника в спалнята на Димитров.
Самият Богомил Райнов загатва за Теодор Димитров в книгата си “Людмила – фантазии и каузи ”.
Ето какво написа там:
...Това бе млад мъж с приятна осанка и положителни маниери, владеещ пет западни езика и добре осведомен с библиотечното дело. Запознах се с него при едно пътешестване за някакъв симпозиум на ЮНЕСКО в Женева през май 1961 година За финален път се видяхме през юли 1981. Двайсетте години сред тези две дати съставляват и интервалът на общуването ни. По това време ми се случваше да пътувам по всякакви мотиви в Женева, само че той нито един път не се върна в България...
Теодор Димитров беше от ония почтени жители, които в страните с цивилизовани държавни порядки биват награждавани, въпреки и посмъртно. Една от заслугите му към България беше, че като върховен чиновник в Организация на обединените нации с достъп до всички библиотечни складове той търсеше, копираше и размножаваше на свои разходи редица документи, значими за националната ни история.
Именно това събитие ме подтикна да употребявам дружеските си връзки с Теодор, с цел да получа информацията, нужна ми за упоменатия към този момент мой план. Наскоро след диалога с Людмила ми се случи да пътувам до Женева. Срещнах се с Димитров в някакво кафене на рю “Мон Блан ”. Обясних му накъсо какъв е казусът ми. Той драговолно се съгласи да ми достави нужните сведения от някаква компания и да ме осведоми на идващия ден. Въпросът му какво се сготвям да обявявам, ме сложи в донейде неудобно състояние. Не го излъгах, обаче не му разкрих цялата истина... Премълчах само, че с плана ми е осведомена и Живкова.
Димитров от своя страна ми описа, че имал връзка с неколцина младежи, негови сътрудници от Организация на обединените нации, които споделяли концепциите на Агни Йога... Верен на даденото заричане, Теодор още идната вечер ми донесе в кафенето точна информация за изискванията на компанията, съгласно условието – положително качество при минимални цени... Людмила бе удовлетворена, че в този момент, след пътуването до Женева, смътното желание към този момент се трансформира в съответен план...
Теодор Димитров в Индия
През 2007 година “24 часа ” бе единствената медия, която бе на терен в Женева при отварянето на парцелите на Димитров от комисията, изпратена от България след края на делата за наследството.
От направените тогава фотографии се виждат древноримски статуетки, барелефи от Древен Египет и Асировавилонската ера, старинни азиатски статуетки с позлата и безчет други антики...
В парцелите, завещани от Димитров, бяха открити хиляди томове книги, измежду които и ръкописи с историческа стойност и старопечатни книги с гравюри, редки карти и речници...
Старинни статуетки на Буда, едната от които позлатена
Древноегипетски барелеф
Как е допустимо човек с една заплата, въпреки и на високоплатен интернационален чиновник, да се снабди с всичко това?
Този въпрос не даваше мира на българските специалисти, които през ноември 2007 година влязоха в къщата на Теодор Димитров в женевския квартал “Шамбези ”, а след това и в дребния му палат край Жекс във Френските Алпи, с цел да опишат завещаното имущество.
Точно 5 години след гибелта на донора правосъдните борби с роднините му в България бяха завършили и страната трябваше да влезе във притежание. За задачата тогавашният министър на културата Стефан Данаилов бе изпратил четирима души, които за пет-шест седмици трябваше да преровят и опишат всичко по-ценно. Работа не за седмици, а за години.
Едно от първите неща, които бяха привлекли интереса на групата, бе персоналният дневник на Теодор Димитров. Но бележките му даваха единствено непълен отговор на някои неразгадани въпроси, а в това време хвърляха сянка на още по-голяма тайнственост върху други.
“Отново съм на прицел. Те ме преследват... ”,
написа в дневниците си дългогодишният посланик. Защо и по какъв начин го притискат и кои са тези “те ”, не излиза наяве. “Те ” присъстваше много постоянно в записките му.
Дали това се дължеше на възпалената му остаряла параноя от времето на комунизма, когато отхвърля да яде каквото и да било, изпратено от България, тъй като се притеснява, че може да го отровят? Или бяха бълнуванията на човек, приемащ лекарства поради тежкото си заболяване?
Тези въпроси кореспондираха с част от подозренията на околните на Теодор Димитров в България.
Още в деня, когато им е обявено, че са лишени от завещание, те незабавно се усъмняват, че е осъществена ужасна мистификация или пък върху техния роднина е бил извършен някакъв напън.
Някои от съмненията падат върху двамата дипломати, които са контактували с Теодор Димитров в последните дни от живота му.
Това са Петър Коларов и Пламен Бунзин - и двамата някогашни сътрудници на Първо основно ръководство на Държавна сигурност съгласно комисията по досиетата. Първият е работил под псевдонима Декарт, а вторият е законспириран като сътрудник Флавио.
Допълнително напрежение поражда и от обстоятелството, че
сътрудник Декарт не е кой да е, а правнукът на Васил Коларов
– министър-председател след Георги Димитров, началник на Българска комунистическа партия и Коминтерна.
Всъщност се откри, че при започване на август 2002 година самият Теодор Димитров се е обадил на Коларов по телефона в българската задача в Женева и го е помолил за среща.
Двамата се виждат още веднъж на 12 август, този път в наличието и на Бунзин. На другия ден Димитров влиза в болница.
Шеф на дипломатическата задача в Женева по това време е Димитър Цанчев. Когато Теодор Димитров умира, Цанчев разпорежда да бъде направена комисия, която да отиде в парцелите му, да огледа и да смени бравите от съображения за сигурност, след което да ги запечата.
Къщата на Димитров е на километър от българската задача, само че до тогава съвсем никой не е влизал там. Дипломатите даже не допускат, че стаите на къщата, мазето и пристройките в градината са цялостни с книги, картини, антики и какви ли не предмети и документи.
“Бяхме изумени от това, което намерихме вътре ”, спомня си Цанчев. От този миг нататък той се разпорежда никой да не върви самичък на това място с изключение на с придружители. Според него единствено по този начин ще се избегнат бъдещи искания или подозрения, че нещо би могло да изчезне.
По-ценните на пръв взор неща са прибрани в киносалона на дипломатическата задача в Женева.
Стаичката на индивида, който преди време е пускал филмите, е превърната в своеобразен трезор
През 2007 година комисията от Министерството на културата разказва и нещата, които се намират там: глава от Патра, древногръцки сатири, антични барелефи, доста остаряла позлатена статуетка на Буда, фосили, икони, картини, древноримски статуетки, слонова кост, илюстровани библиографски издания на Библията, дребна пластика от прочут немски създател от началото на XX век... В касата на задачата се пазят и няколко по-дребни по мярка полезности.
Всичко събрано от дипломатите незабавно след гибелта на Теодор Димитров е защитавано в задачата идващите пет години до идването на комисията.
“Тогава на бюрото в спалнята му намерихме ръкописно наследство от 28 юни 2001 година, в което приписва парцелите си на роднините, а архива – на българската страна. Направихме копие и го предадохме на околните, не сме го крили ”, споделят дипломатите от задачата в Женева.
Една от последните мемоари в персоналния дневник на Теодор Димитров гласи: “Вчера приказвах със сестра ми Мария. Още не съм починал, а те към този момент се карат... ”.
Това би могло да е едно евентуално пояснение за какво е решил да промени наследството си в последния миг. Мислил е, че единствено страната може да запази събраните от него полезности и документи.
Погледнато от днешна дата, наподобява като че ли този огромен патриот и родолюбец се е объркал трагично.
Защото голямото благосъстояние – материално, културно и духовно, което остави, бе разпиляно. Намерените книги, полезности и артефакти бяха разпределени към разнообразни музеи и фондове, само че в действителност нищо от това не видя бял свят, а потъна в складове и хранилища. Имотите бяха оставени да се разрушават под напора на времето.
Преди 15 години бе изработен предприемчив комитет с концепцията да се постои български православен храм в границите на парцела в Женева. Но нищо не бе направено и остарялата къща се разрушава. Имотът във Френските Алпи също бе оставен да пустее.
Експерти оглеждат част от докараните в България предмети
“В България дойдоха три тира с движимости, които бяха разтоварени в едно хале. Ние влязохме едвам трети, преди нас влязоха представителите на службата за битка с проведената престъпност и тези от организацията за национална сигурност ”, описа преди време представител на Министерството на културата.
Той посочи, че когато специалистите приемали движимостите съгласно описите, имало прекалено много неналичия и несъответствия. Къде тъкмо и по какъв начин са се изгубили, специалистът няма пояснение.
Източник: " 24 часа "
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ