И раят, и адът са в нас, и всички богове

И раят, и пъкълът са в нас, и всички богове са също вътре в нас. Ние носим в себе си всички богове, всички висини, всички светове.

Те съставляват уголемени съновидения, а съновиденията са проявления в облик на силите в нашето тяло, които са в спор. Това съставлява митът.

Джоузеф Камбъл  е американски професор, публицист, редактор и оратор.

Текстовете му са основно в региона на сравнителната митология, ориентирани към пространствата на митовете, изключително мита за героя, на който и посвещава първото си значимо произведение „ Героят с хиляди лица “.

Камбъл  приема мощно въздействие от немската философия (Шопенхауер, Шпенглер), аналитичната логика на психиката на  Карл Густав Юнг , творбите на  Джеймс Джойс  и  Томас Ман .

Оказва доста влияние върху американската известна просвета от втората половина на 20 век.

Хората споделят, че единственото, което търсим всички ние, е смисълът на живота. Не считам, че тъкмо това търсим. Мисля, че по-скоро търсим да преживеем живота по този начин, че нашето прекарване в чисто физически проект да отекне в най-съкровената ни духовна същина, с цел да усетим екстаза на съществуването.

Твоят персонален смисъл е в това, че съществуваш. Всички ние сме толкоз улисани непрестанно да вършим нещо и да преследваме цели отвън нас, та забравяме за духовните стойности вътре в нас, а единствено екстазът от обстоятелството, че живеем – това е, за което става дума.

Добродетелите на предишното са пороците на сегашното. И назад – доста от това, за което се смяташе, че са пороци на предишното, се трансформира в нужда на сегашното. Моралът би трябвало да догонва нравствените потребности на действителността и да не изостава от тях – тук и в този момент. А точно това ние не вършим.

Главата е орган, който модулира съзнанието, насочвайки го в избрана посока или към избрана цел. Но съзнанието съществува в тялото. Целият одухотворен свят получава нужната му информация чрез съзнанието. Според мен съзнанието и силата са някак едно и също нещо. Там, където е налице витална сила, има и схващане. Няма подозрение, че растителният свят има схващане. И когато живееш в гората, както аз съм живял като дребен, можеш да усетиш тези разнообразни типове съзнания, които поддържат връзка между тях. Съществува растително, както и животинско схващане, а ние участваме и в двете, разменяйки информация. Например ядеш избрана храна и жлъчката ти знае дали в нея има нещо, което би трябвало да обработва. Целият този развой е схващане. Да се опитваме да го разбираем по чисто машинален метод няма смисъл, тъй като нищо не ще се получи.

Гласът на спасението идва от дъното на пропастта. Най-черният момент е мигът, в който се появява същинското обръщение за смяна. В този най-черен момент се ражда светлината.

Не е нужно да се отклоняваш доста от познатата пътека, с цел да се озовеш в невъзможност. Именно тази смелост да посрещнеш тестванията и да въведеш нов общ брой от благоприятни условия в света на обяснимите прекарвания, с цел да могат и други хора да ги последват и преживеят – това се назовава подвиг.

Всичко стартира от прегрешението – с друхи думи, това напредване от зоната на митологичното самодоволство в Райската градина, където няма време, където мъжете и дамите даже не знаят, че са разнообразни едни от други. Те всички са просто същества. Практически богът и индивидът са също идентични. Бог влиза по здрач по студенина в градината да се поразходи там, където са и всички останали. Но не щеш ли и двамата отхапват от ябълката – познанието за противоположностите. И тогава схващат, че са разнообразни, и мъжът и дамата покриват срамните си елементи. Преди това те не са гледали на себе си като на разнообразни. Мъж-жена се трансформира в първата съпротива. Втората съпротива е човек-Бог. Добро-зло е третата. Първичните опозиции обаче са тези сред двата пола и сред човек и Бог. Чак по-късно идва концепцията за положително и зло в света. И по този начин, може да се каже, че Адам и Ева са изгонени от Райската градина на безвремието и единството единствено тъй като са прозрели двойнствеността. Тъй като да навлезеш в света, значи да го възприемеш съгласно правилото на двойките от противоположности. Така се работи в този свят.

В своята същина човешката душа е една и съща в целия свят. Душата е вътрешният опит на човешкото тяло, който в същността си е еднакъв за всички човешки същества, защото те имат едни и същи органи, едини и същи инстинкти, едни и същи импулси, едни и същи спорове и страхове.

Онова, което търсим, е да изживеем света по метод, който ще ни открие трансценденталното, което, от една страна, изпълва света, а, от друга – образува нас. Това е, което хората желаят. Това е, което душата жадува.

Религията е своего рода втора майчина вътрешност. Тя е призвана да докара това извънредно комплицирано нещо – човешкото създание – до зряла възраст, което значи да може то да се самомотивира и да работи независимо.

По един или различен метод всяка вяра е вярна. Вярна е, в случай че се възприема метафорично. Ала когато се вкопчи в личните си метафори и стартира да ги пояснява като обстоятелства, тогава ситуацията става неприятно. В религиозните обичаи метафората нормално се отнася до трансценденталното, което не съществува в дословния смисъл. Ако смяташ, че метафората е самото пояснение, това е все едно да отидеш на расторант, да поискаш менюто и като видиш, че там написа „ бифтек ”, да заръфаш хартията.

Твоят вътрешен нравствен свят е светът на твоите условия и сили, на твоята конструкция и благоприятни условия, с които се явяваш пред външния свят. А външният свят е полето на твоето олицетворение. В него ти се изявяваш. Трябва да тласкаш напред и двата свята.

Човек е освен това от това, за което се мисли. В индивида има измерения и благоприятни условия за реализация, както и схващане, които остават неизползвани, тъй като не попадат в визията му за самия него. В индивида има доста повече просторност и дълбочина, в сравнение с той счита. Това, с което живее, е единствено дребна парченце от същинските му благоприятни условия, от същинската му просторност и дълбочина. А тази просторност и дълбочина могат да бъдат достигнати. И когато един път човек ги доближи и изживее, тогава очите му се отварят и той схваща, че всички религии приказват за едно и също нещо.

Метафората е маската на Бога, благодарение на която се изживява вечността.

Разликата сред свещеника и шамана е в това, че свещеникът е длъжностно лице, служител, до момента в който шаманът е човек с духовни преживявания. В нашата традиция по-скоро монахът е оня, който милее за духовното, до момента в който свещеникът е човек, изучил се, с цел да служи на обществото. Католическите монаси се схващат безпроблемно с будистките монаси, само че висшите духовни санове и в двете религии са тези, които не могат да намерят общ език между тях.

из „ Силата на мита “