Луи-Фердинан Селин е френски писател, чийто живот и творчество са

Луи-Фердинан Селин е френски публицист, чийто живот и творчество са белязани от несъгласия, само че и от безспорен книжовен талант. Роден през 1894 година, той претърпява ужасите на Първата международна война, които оставят дълготраен отпечатък върху неговата душeвност и светоглед.

След войната Селин се посвещава на медицината, практикувайки измежду бедните и маргинализираните. Този опит го приближава до страданието и бедността, които ще се трансфорат в съществени тематики в неговите творби.

През 1932 година Селин разгласява първия си разказ, „ Пътешествие до края на нощта “, който му носи незабавна популярност. Романът е жесток и безмилостен роман за войната и нейното въздействие върху човешката душeвност. Езикът на Селин е реформаторски, изпълнен с диалект и вулгаризми, което шокира публиката, само че и я очарова.

Следват още романи, есета и пиеси, в които Селин изследва тематики като парадокса на съществуването, отчуждението и нищетата. Неговият език става все по-екстремен, а творбите му провокират яростни разногласия.

Това, което ни би трябвало в действителност, с цел да сме в нещо като мир с индивидите е да им разрешаваме при всички условия да се прострян, да се овалят в малоумните си самохвалства. Не съществува умна суетност. Тя е инстинкт. Не съществува и човек, който да не е на първо място суетлив. Ролята на възхитено кошче за боклуци е, горе-долу, единствената, в която човек търпи индивида с известно наслаждение.

Лудият, това са елементарните човешки хрумвания, само че добре затворени вътре в главата. Светът не минава през главата на лудия, и ето. Превръща се в езеро без река затворената река, в болест.

Ако хората са толкоз зли, то е може би единствено тъй като страдат, а би трябвало дълго време да мине сред момента, когато са престанали да страдат, и момента, в който стават малко по-добри.

Красотата е като алкохола или като удобствата, свиквате с нея, преставате да я забелязвате.

Изключителното възприятие на доверие при боязливите същества замества любовта.

В умората и самотата божественото у хората излиза на повърхността.

Не е задоволително да си кажеш: „ Нещастен съм. “ Трябва и да си го докажеш, с цел да се убедиш дефинитивно.

Интелектуалното изтощение те обрича да мразиш без никаква целеустременост. Да се Пукаш от непоследователност, суетност и незнание.

Жените имат манталитета на прислужнички.

Докато дамите на богатите са хубави, дамите на бедните са грозни. Ето до този резултат се е стигнало през вековете, без да броим тоалетите. Хубави куклички, добре нахранени, добре измити.

Никой не може да устои на музиката. Като няма какво да прави със сърцето си, човек драговолно го подарява. А в дъното на всички музики звучи мелодията без ноти, основана особено за нас, мелодията на Смъртта.

Смъртта в общи линии наподобява малко на женитба.

Мъката е като ужасната жена, за която сме се оженили. Може би е по-добре да я обикнем най-малко малко, в сравнение с цялостен живот да се скапваме да я бием. След като е ясно, че няма да я усмъртим, нали?

Мъката елементарно се излива, до момента в който удоволствието и потребността са по-скоро срамежливи.

Каквото и да разправят и да настояват, светът ни напуща доста преди в действителност да си отидем. Някой прелестен ден започваме да приказваме все по-малко за нещата, на които най-вече сме държали, с изпитание, в случай че въпреки всичко се наложи. Писва ни сами себе си да слушаме… Съкращаваме… Отказваме се… От трийсет години все говорим… Вече не държим ние да сме прави. Напуска ни даже желанието да запазим местенцето си измежду удоволствията… Отвращаваме се от себе си… Достатъчно ни е оттук насетне да похапнем, да се постоплим и да спим, колкото можем, по пътя към нищото. За да си възвърнем интереса, са ни нужни нови мимика за пред другите… Но към този момент нямаме сили да променим репертоара си. Тъпчем на място. Все още търсим способи и извинения, с цел да останем с тях, с приятелите, само че гибелта и тя е там, зловонна, до нас, в този момент към този момент непрестанно, по-понятна и от игра на белот.

В живота човек не се изкачва, а слиза.

Животът е просто отекъл от неистини призрачен сън.

Започвам да се колебая в съществуването на други същински достижения на бездънния човешки характер, с изключение на войната и заболяването — двата безкрая на кошмара.

Виждам го аз бъдещето… То е нещо като безпределно голо хоро… А в промеждутъците ще се прожектират филми…