Хората, които наричам зли са изцяло отдадени на това да

Хората, които назовавам зли са напълно отдадени на това да запазят съвършения си облик, те непрекъснато поставят старания да поддържат привидната си нравствена непорочност. И са доста загрижени за нея. Такива хора имат остра сензитивност за обществените правила и за това какво може да си помислят другите за тях. Думите „ облик “, „ симулативност “ и „ видяно извън “ имат основно значение за разбирането на морала на злите хора. Макар че като че ли са лишени от всякаква мотивация да бъдат положителни, те интензивно се стремят да наподобяват положителни. „ Добротата “ им е единствено превземка. Тя всъщност е неистина. Именно по тази причина те са „ хора на лъжата “.

В реалност, лъжата има за цел не толкоз да заблуждава другите, едвам залъгва тях самите. Те не могат или не желаят да понесат болката на самообвиненията. Поддържат благоприличието на живота си като огледало, в което да се виждат праведни. Но самозаблудата би била непотребна, в случай че злите хора нямаха възприятие за положително и зло. Нали лъжем единствено когато се опитваме да прикрием нещо, за което знаем, че е неправилно. Актът на лъжата би трябвало да се предхожда от съществуването на някакви зачатъци на съвест. Криеницата е непотребна, в случай че поначало нямаме възприятието, че нещо би трябвало да бъде прикрито.

Тук стигаме до един тип абсурд. Както към този момент споделих, злите хора считат себе си за съвършени. Едновременно с това обаче считам, че без да си признават, те усещат злото в своята природа. Всъщност, те неистово се пробват да избягат точно от това възприятие. Същностна линия на злото е не отсъствието на възприятие за грях или несъвършенство, а отводът за приемане на това възприятие. Злите хора по едно и също време осъзнават злото в себе си и обезверено се пробват да избягат от съзнанието за него. За разлика от психопата, те не са благословени с отсъствието на възприятие за морал и непрекъснато са заети да скрият доказателствата за своето зло от личното си схващане. Проблемът не е в недостатък на съвестта, а в усилието да не й се отдаде дължимото. Човек става злобен в опитите да се скрие от самия себе си. Грехът, който злото прави, не е директен, а индиректен. Той е част от механизма на прикриването. Злото произлиза не от неналичието на възприятие за виновност, а от усилието да се избяга от него.

Следователно, постоянно е допустимо злото да бъде разпознато по самата му маска. Тя може да бъде открита преди злодеянието, което е предопределена да прикрива, прикритието да бъде видяно преди обстоятелството. Виждаме усмивката, която прикрива омразата, мазното хвалебствие, което маскира яростта, кадифената ръкавица, в която се крие пестник. Но защото тези хора са специалисти по маскировката, рядко е допустимо да се дефинира тъкмо тяхната преднамереност. Обикновено маската е непроницаема. Можем единствено да зърнем частично неестествената игра на гоненица в мрака на душата, по време на която тя, самотната човешка душа, се изплъзва от себе си, отбягва себе си, крие се от себе си. Тъй като изначалният претекст на злото е преструвката, църквата е едно от местата, където е доста евентуално да откриете злите хора. Има ли по-добър метод да скриеш злото в себе си от себе си и от другите, в сравнение с под ролята на деятелен християнин в нашата просвета? Не настоявам, че злите хора са освен това от дребно малцинство в множеството вярващи или че религиозните претекстове на множеството хора са превземка. Искам да кажа, че злите хора са склонни към богобоязливост, тъй като тя е добра дегизировка.

В „ Изкуството да бъдеш господ “ писах, че в леността или устрема да избягаш от „ справедливото страдалчество “ е коренът на всички душевен болести. Тук също приказваме за отбягване и измъкване от болката. Но това, което отличава злите хора от нас, останалите душевноболни грешници, е характерният темперамент на болката, от която те бягат. Те не са бегълци от болката или лентяи в общия смисъл на думата. Напротив, те евентуално се напрягат доста повече от другите в непрекъснатото изпитание да си изградят и поддържат облик на извънредно порядъчни хора. Те с подготвеност и даже с огромно предпочитание се изправят против съществени компликации, с цел да си извоюват подобен статут. Има единствено една характерна болежка, която не са в положение да понесат - болката на личната им съвест, болката на съзнанието за своята прегрешение и несъвършенство.

Тъй като са подготвени съвсем на всичко, с цел да избягнат характерната болежка на самоизследването, нормално злите хора са последните, които стигат до психотерапия. Те ненавиждат светлината - светлината на положителното, която ги излага на показ, светлината на истината, която пронизва измамата. Психотерапията е сама по себе си развой на мятане на светлина. Освен в случай че не е движен от извънредно изкривени претекстове, злият човек евентуално би избрал който и да е различен вероятен път пред кушетката на психиатъра. Спазването на дисциплината на самонаблюдението, както го изисква психотерапията, за него е еднакво на самоубийство. Главната причина, заради която ни е известно толкоз малко за човешкото зло, е просто изключителното отвращение на злите хора да бъдат изучавани.

Избрано от: Морган Скот Пек: „ Хора на лъжата “, превод Жанета Шинкова, изд. Кибеа