Героят на българския алпинизъм Христо Проданов, чиято рождена дата е

Героят на българския алпинизъм Христо Проданов, чиято рождена дата е 24 февруари 1943 година, едвам не се е разминал с участията си в експедициите в Хималаите, свидетелстват документи. Донос в Министерство на вътрешните работи предупреждавал, че алпинистът може да „ промени на родината “. Твърди се даже, че предизвестията за сходна опция идвали от най-близките до него хора.

Всъщност това надали е било допустимо

за родолюбец, който в никакъв случай не е казвал просто България, а „ Майчица България “. Роден и израсъл в подножието на Стара планина, още прекомерно рано Христо се пристрастява към планината. По-често самичък, по-рядко с другари, от десетгодишна възраст той броди по долината на Стара река, обикаля хижите „ Хубавец “, „ Балкански рози “ и „ Васил Левски “.

Нерядко изкачвал и околните до Карлово върхове Амбарица, Купена, Кръстците, Костенурката. През 1957 година, едвам на 14 години, с братовчед си Захари подхващат и най-продължителния си преход – от хижа „ Васил Левски “ през връх Ботев, хижа „ Тъжа “, хижа „ Мазалат “, хижа „ Узана “, Шипченския проход до хижа „ Бузлуджа “, откъдето слизат до село (днес град) Шипка. До родния си град Карлово се връщат пешком през село Шейново и Калофер – нещо, с което двамата доста се гордеели.

Оттогава Христо е по този начин запленен

от връх Ботев, че нищо не може да го убеди, че в България и на Балканите има по-високи от него. Дори когато учителят му по география се мъчи да го убеди освен с думи, само че и посредством написаното в учебника, Христо единствено промълвява: „ Е, да, само че Мусала и Ботев са идентични по височина “…

Решаваща за връзката му с алпинизма се оказва 1958 година Тогава по улиците на Карлово вижда двама мъже с неизмеримо облекло и големи обувки, написа откривателят алпинист Сандю Бешев. На раменете си те носили раници, а върху тях – намотани по необикновен метод въжета. Възрастните карловци дълго обръщат погледи след чудаците. А малчуганите ги съпровождат до края на града.

Любопитството на двама от тях

е по-силно и те ги наблюдават чак до хижа „ Балкански рози “. Там братовчедите Христо и Захари схващат що за хора са двамата, след които са вървели толкоз дълго – алпинисти, хора, които изкачват върховете, без да търсят пътеки, а право нагоре по скалите, без да се преценяват с изпречилите се пред тях компликации. Това доста мощно впечатлява „ преследвачите “ и дефинира смисъла и наличието на целия по-сетнешен Христов живот. И той се захваща за работа.

В Механотехникума, където учи, схващат увлечението му и позволяват основаването на алпийска група. С инвентар, уреди и инструктори оказват помощ от Пловдив. Записват искащите в курс по алпинизъм.

Тук вродените качества бързо са видяни от неговите учители. А скалите на локалния водопад Сучурума стават място за изява на храброст и подранило геройство. После погледите на карловските алпинисти се насочват към върховете на Рила, Пирин и Стара планина. Сред тях постоянно и непроменяемо е Христо.

Сбъдва се и огромната фантазия на Христо

– да отиде в чужбина, „ в един нов и чужд за мене свят “ – както отбелязва в дневника си. С тима на Окръжния съвет на Българския туристически съюз-Пловдив посещава Румъния. Активността му не остава незабелязана и е включен в националния състав за Югославия. От 24 юли до 8 август 1962 година там катери върховете Триглав и Яловец (в днешна Словения).

След завръщането от тази огромна за него демонстрация, поласкан от доверието, Христо още по-пълно се отдава на алпинизма. Стреми се да премине всички категоризирани направления у нас (по това време към 300). Но това не го задоволява и не стопира до такава степен. У него буйно се демонстрира жаждата за министър председатели.

Търси нови пътища към върховете. Премиерите му се отличават с невероятна компликация и логика. Трудно е да се изброят всичките. Само на Райските скали (над хижа „ Рай “) са десетина. И все от висока категория.

Няколко пъти повече и по-трудни са туровете му в Рила – Дяволските игли, Черната стена, Злият зъб. Впечатляващи са маршрутите му на Вратцата, както и по скалите на Триградското ждрело.

Не се стопира и през зимата.

Така се ражда концепцията и за зимни министър председатели, които не повтарят преминати през лятото направления.
Христо става основател на зимните диретисими – изкачвания по права линия от основата на стената до върха без значение от компликациите. Само за няколко години младият карловец реализира толкоз доста и толкоз сложни първи изкачвания през зимата и лятото, че нито един български планинар към момента не е достигнал неговото достижение – 36 министър председатели единствено от висока категория на компликация. По нашите планини Христо демонстрира висока класа и виртуозна техника.

Стихия на Христо са освен отвесните скали, а и ледените и постоянно заснежени върхове на огромните планини в света. Алпите стават сцена, където изявява себе си и провокира вниманието на задграничните експерти. Те все по-често стартират да приказват за българския алпинизъм с респект и почитание.

През 1965 година Христо е в състава на младежкия народен тим по алпинизъм в Кавказ. Там изкачва върховете Мижирги (4500 м) и Улу-ауз-Баши (4675 м) в региона на Безенги, както и кавказкия отличник Елбрус (5633 м).

Когато през 1967 година българи за първи път потеглят към седемхилядник – пик Ленин (днес Кауфман, 7134 м), Христо не намира място в състава. Заедно с Атанас Кованджиев е изпратен като представител на обичайна алпийска среща в Шамони. Там те вършат първия български траверс на Монблан, първото българско нанагорнище по северната стена на Гранд Жорас (реброто Уокър). Година по-късно Христо се оправя с сложния и дълъг борд по иглите Пьотере и с ръба Френе на Монблан. Тогава прави опит за премиера по северната стена на Пти Дрю от най-висока компликация, само че той е осуетен от неприятното време.

През 1974 година е епопеята на Матерхорн.

Седем дни бурята и ураганният вятър държат в прегръдките си Христо и колегата му Трифон Джамбазов. Силата, мъжеството и отличната техника побеждават. Три години по-късно във френската преса още веднъж се написа за „ юначните българи “, дръзнали да мерят сили с „ Пътя на гидовете “ по северната стена на Пти Дрю. И тук четири денонощия Христо води своите другари и сътрудници, като преодолява пасажи с изключителна компликация.

Христо постоянно посещава Кавказ.

И постоянно се завръща с още по-трудни изкачвания – едноседмичен траверс на Кръста на Ушба (1970 г.), траверс на шилестите чуки на Шхелда (1973 г.), зимно нанагорнище на Елбрус.

И когато през 1976 година е образуван екипът за „ българската реабилитация “ на Ношак (7492 м, нападнат пет години преди този момент от друга българска експедиция с пет жертви – бел.ред.), Христо не може да не бъде включен в него.

Следва Памир. Тази планина с трите си седемхилядника по този начин притегля Христо, че той пет пъти стъпва на пик Ленин.
Прави връх след връх. Затова, когато на 30 април 1981 година е обявено, че в 13:45 часа на връх Лхотце (8516 м) е стъпил българин, нито за секунда няма подозрение, че това е Христо Проданов.

От 30 април 1981 година до 20 април 1984 година Христо не се разделя с огромната си фантазия да стъпи на най-високия връх на планетата Еверест (8848 м). И го прави.

Източник /