Следващите 30 | Градът на бъдещето или... нещо подобно
Гергана Русенова е проектант по обучение, преподавател и дизайнер по специалност, академик и фен програмист по душа. Тя получава докторската си степен от Швейцарския Федерален Технологичен Институт (ETH Zurich), изследвайки тематиките за новаторски строителни материали и роботизирано произвеждане.В сегашната си позиция като computational designer в немското инженерно бюро KnippersHelbig тя се занимава с дизайна и реализацията на геометрично комплицирани архитектурни обекти, симулации на термични процеси във фасади и автоматизация на процеси.
Един спокоен неделен следобяд, излегната на дивана, чета нашумяла българска книга и премислям над " дискретните чудовища " (1) от моето лично минало. Неочаквано дъждовно и студено е за средата на юли, даже в Германия. И то след жестоката гореща вълна, която заля южната част на страната единствено седмица по-рано. Но пък май ще би трябвало да привикваме, нали знаете, световните климатични промени...
Та, обичайно в неделя в Германия всичко е затворено и улиците, даже в центъра, са пусти. Царят забележително успокоение и тишина. Временно съм се открила в най-старата част на града в постройка от 1750. 151-годишният дървен под скърца жално под ходилата. 273-годишните, наклонени от тежестта на времето, стени философски не престават да носят таваните под изкривените си рамене. Дървени похлупаци от външната страна на прозорците, запретнати с резета, безстрашно бранят жителите на постройката от несгодите на времето, в това число от гореспоменатите световни климатични промени.
Архитектурната ми душа искрено ликува, отваряйки очи всяка заран в тази конюнктура, макар неналичието на прави ъгли и едвам доловимата миризма на застаряло. Понякога, пиейки утринното си кафе на масата в хола, си представям, че в случай че някой ме попита тъкмо в този миг " Коя е обичаната ви постройка ", с неприкрита горделивост бих избрала тази. Съществуването ѝ е превъзходен образец за природосъобразно и " стабилно " (2) архитектурно решение. Какво " по-устойчиво " от това да съхраняваме, използваме и изобретателно преустройваме това, което към този момент е сътворено?
Реклама
Вместо да го събаряме, изгаряме или оставяме да изгние за да строим на ново, произвеждайки непотребна сила и хабейки скъпи запаси? В една от известните си лекции - " Човек на света " от 1966, архитектът, откривател и футурист Бъки Фулер съпоставя планетата Земя с галактически транспортен съд, който разполага единствено с избран размер запаси (3). Аналогията, несъмнено, не е инцидентна, а е приятна задявка с по това време ожесточената конкуренция сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики за подчинение на Луната.
А посланието за черногледите е, че когато ресурсите свършат, пътешествието с чудния галактически транспортен съд завършва. Ако приемем тезата, че най-често употребяваните в строителството първични материали са на привършване, то градът от бъдещето би трябвало да е нещо друго от лъскави нови здания и транспортни средства, стремително прелитащи като летящи чинии. Такава точно е била визията за града от бъдещето съгласно черно-белия глух филм " Метрополис ", основан през 1927 година Ако не сте го гледали, ви го предлагам. Както се споделя, " изкуството е огледалото на света " (4). Любопитно е да се огледаме в една съвсем 100-годишна киноутопия, която отчасти се е трансформирала в актуалната действителност на някои градове (далеч не всички): стържещи небето здания, пърхащи транспортни средства, безкрайни върволици от устремени жители...
Все знаци на софтуерен прогрес и просперираща урбанизация - феномени, действителни за малко на брой и заветна фантазия за доста повече... Простете, отклоних се много от първичната история. Не желая да се извинявам, само че несъмнено ще се случи още веднъж, въоръжете се с самообладание.
Връщам лентата обратно: Германия, юли, неделен дъждовен следобяд, постройка от 1750, дървени капаци... Освен мириса и тихото тропане на дъжда през отворения прозорец влиза и унасяща мелодия от ромоленето на минерален извор. Този неуморно работещ монумент на културата удовлетворява потребностите на неотслабващ поток от горди жители, които 24 часа/7 дни в седмицата пълнят една след друга бутилки, дамаджани и даже цели бидони с безвъзмездна, богата на минерали, вода.
Реклама
Понякога даже се образуват опашки от хора, захващат се диалози, заформят се познанства. Кой знае, може би тези познанства прерастват в другарства, а другарствата в освен това, а нека! Изворът като един добър самарянин извършва значима обществена роля, скъсявайки дистанцията сред жителите на града. През седмицата тук идват групи туристи да се почерпят с чаша магически балсам и посръбвайки със удовлетворение, да чуят по какъв начин чак античните римляни са пълнели съдовете си със същата тази вода. Този минерален извор е скъпо късче история. Изваян от камък и подложен тук през 1831 година, той е пощаден очевидец както на жестоки военни спорове, по този начин и на щастливи мирни дни...
А в дъждовния юлски следобяд на нашата история минералният извор играе безмълвен съдник на една надалеч по-злободневна драма. По (не)воля на ориста отвореният прозорец на всекидневната ми е като балкон в концертна зала, предоставящ най-благоприятен ъгъл за наблюдаване на събитията към извора. Размишлявайки над въпроса " Как се живее в изострен недостиг на бъдеще " (5), провокативно поднесен от неделното ми четиво, ставам от дивана и се отправям към отворения прозорец за глътка пресен въздух с вяра за прояснение и изясненост. Вместо това получавам отрезвителна доза действителност.
Очите ми виждат две добре облечени дами, с украшения и слънчеви очила, застанали до извора. До тях е паркирана пазарска количка, цялостна с облекла и обувки за най-малко осемчленно семейство. Докато аз нахално уча стилните усети на семейството, видно по-младата от дамите индиферентно потапя чифт мръсни чорапи в паметника на културата, а другата, застанала в поза " амфора ", възпитателно дава упътвания. Ушите ми долавят думите: " А по този начин, маме, хубаво ги стисни "... на български език.
Направило ли ви е усещане, че изключително от пандемията насам в някои градове или елементи от тях (от тези с многото йога студиа и веган магазини) е съвременно да се приказва за нуждата да сме по-осъзнати духовно и физически? Рядко в живота си съм усещала по-осъзнато къде тъкмо се намират ушите ми, горящи в отблъскващ синхрон дружно с духа ми, подкладени от ненадейно разигралата се сцена. Представете си по какъв начин целият ми ден, не, целият ми живот е гердан от причинно-следствени събития, довели ме пред този отворен прозорец в този дъждовен ден, с цел да стана очевидец на тъкмо тази сцена.
Автор: Мила Лозанова
Един спокоен неделен следобяд, излегната на дивана, чета нашумяла българска книга и премислям над " дискретните чудовища " (1) от моето лично минало. Неочаквано дъждовно и студено е за средата на юли, даже в Германия. И то след жестоката гореща вълна, която заля южната част на страната единствено седмица по-рано. Но пък май ще би трябвало да привикваме, нали знаете, световните климатични промени...
Та, обичайно в неделя в Германия всичко е затворено и улиците, даже в центъра, са пусти. Царят забележително успокоение и тишина. Временно съм се открила в най-старата част на града в постройка от 1750. 151-годишният дървен под скърца жално под ходилата. 273-годишните, наклонени от тежестта на времето, стени философски не престават да носят таваните под изкривените си рамене. Дървени похлупаци от външната страна на прозорците, запретнати с резета, безстрашно бранят жителите на постройката от несгодите на времето, в това число от гореспоменатите световни климатични промени.
Архитектурната ми душа искрено ликува, отваряйки очи всяка заран в тази конюнктура, макар неналичието на прави ъгли и едвам доловимата миризма на застаряло. Понякога, пиейки утринното си кафе на масата в хола, си представям, че в случай че някой ме попита тъкмо в този миг " Коя е обичаната ви постройка ", с неприкрита горделивост бих избрала тази. Съществуването ѝ е превъзходен образец за природосъобразно и " стабилно " (2) архитектурно решение. Какво " по-устойчиво " от това да съхраняваме, използваме и изобретателно преустройваме това, което към този момент е сътворено?
Реклама
Вместо да го събаряме, изгаряме или оставяме да изгние за да строим на ново, произвеждайки непотребна сила и хабейки скъпи запаси? В една от известните си лекции - " Човек на света " от 1966, архитектът, откривател и футурист Бъки Фулер съпоставя планетата Земя с галактически транспортен съд, който разполага единствено с избран размер запаси (3). Аналогията, несъмнено, не е инцидентна, а е приятна задявка с по това време ожесточената конкуренция сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики за подчинение на Луната.
А посланието за черногледите е, че когато ресурсите свършат, пътешествието с чудния галактически транспортен съд завършва. Ако приемем тезата, че най-често употребяваните в строителството първични материали са на привършване, то градът от бъдещето би трябвало да е нещо друго от лъскави нови здания и транспортни средства, стремително прелитащи като летящи чинии. Такава точно е била визията за града от бъдещето съгласно черно-белия глух филм " Метрополис ", основан през 1927 година Ако не сте го гледали, ви го предлагам. Както се споделя, " изкуството е огледалото на света " (4). Любопитно е да се огледаме в една съвсем 100-годишна киноутопия, която отчасти се е трансформирала в актуалната действителност на някои градове (далеч не всички): стържещи небето здания, пърхащи транспортни средства, безкрайни върволици от устремени жители...
Все знаци на софтуерен прогрес и просперираща урбанизация - феномени, действителни за малко на брой и заветна фантазия за доста повече... Простете, отклоних се много от първичната история. Не желая да се извинявам, само че несъмнено ще се случи още веднъж, въоръжете се с самообладание.
Връщам лентата обратно: Германия, юли, неделен дъждовен следобяд, постройка от 1750, дървени капаци... Освен мириса и тихото тропане на дъжда през отворения прозорец влиза и унасяща мелодия от ромоленето на минерален извор. Този неуморно работещ монумент на културата удовлетворява потребностите на неотслабващ поток от горди жители, които 24 часа/7 дни в седмицата пълнят една след друга бутилки, дамаджани и даже цели бидони с безвъзмездна, богата на минерали, вода.
Реклама
Понякога даже се образуват опашки от хора, захващат се диалози, заформят се познанства. Кой знае, може би тези познанства прерастват в другарства, а другарствата в освен това, а нека! Изворът като един добър самарянин извършва значима обществена роля, скъсявайки дистанцията сред жителите на града. През седмицата тук идват групи туристи да се почерпят с чаша магически балсам и посръбвайки със удовлетворение, да чуят по какъв начин чак античните римляни са пълнели съдовете си със същата тази вода. Този минерален извор е скъпо късче история. Изваян от камък и подложен тук през 1831 година, той е пощаден очевидец както на жестоки военни спорове, по този начин и на щастливи мирни дни...
А в дъждовния юлски следобяд на нашата история минералният извор играе безмълвен съдник на една надалеч по-злободневна драма. По (не)воля на ориста отвореният прозорец на всекидневната ми е като балкон в концертна зала, предоставящ най-благоприятен ъгъл за наблюдаване на събитията към извора. Размишлявайки над въпроса " Как се живее в изострен недостиг на бъдеще " (5), провокативно поднесен от неделното ми четиво, ставам от дивана и се отправям към отворения прозорец за глътка пресен въздух с вяра за прояснение и изясненост. Вместо това получавам отрезвителна доза действителност.
Очите ми виждат две добре облечени дами, с украшения и слънчеви очила, застанали до извора. До тях е паркирана пазарска количка, цялостна с облекла и обувки за най-малко осемчленно семейство. Докато аз нахално уча стилните усети на семейството, видно по-младата от дамите индиферентно потапя чифт мръсни чорапи в паметника на културата, а другата, застанала в поза " амфора ", възпитателно дава упътвания. Ушите ми долавят думите: " А по този начин, маме, хубаво ги стисни "... на български език.
Направило ли ви е усещане, че изключително от пандемията насам в някои градове или елементи от тях (от тези с многото йога студиа и веган магазини) е съвременно да се приказва за нуждата да сме по-осъзнати духовно и физически? Рядко в живота си съм усещала по-осъзнато къде тъкмо се намират ушите ми, горящи в отблъскващ синхрон дружно с духа ми, подкладени от ненадейно разигралата се сцена. Представете си по какъв начин целият ми ден, не, целият ми живот е гердан от причинно-следствени събития, довели ме пред този отворен прозорец в този дъждовен ден, с цел да стана очевидец на тъкмо тази сцена.
Автор: Мила Лозанова
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ