ГЕРБ и ДПС: пазителите на стария феодален модел в България
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
По справедливи аргументи постоянно мисля събитията през музика. Цял ден се двоумя, откакто станаха ясни резултатите от изборите, къде тъкмо се намираме: в парчето на групата Nickelback After the Rain или в албума на Bob Dylan Before the Flood? Дали е минал дъждът и към този момент виждаме със пресен взор обновен пейзаж? Или ни следва да се давим в потоп?
Нямаше потоп
Потопът – подобен, какъвто го чакаха европейските и американските медии (и по тази причина отразяваха изборите ни, за разлика от различен път) – явно не се състоя. България не създаде подобен прилив от пропутински политици, който да може да я откъсне от общността на демократичните страни и да я довлече до портите на Кремъл.
Това нямаше по какъв начин да стане, най-малко по две аргументи. Първата е чисто социологическа. От много време знаем, че у нас има към 200 000 индивида, които изцяло откровено, достоверно и дори яростно желаят България да се върне в орбитата на Кремъл като непосредствен негов съдружник. Винаги ги е имало тези хора, просто в този момент се събраха на едно място – при оня варненски политик с съветския прякор. Не са станали повече; и е мъчно да си представим по какъв начин могат да станат повече в случай, че украинците към този момент всеки ден бият руснаците на бойното поле и по този начин ги карат да наподобяват губещи и слаби. Респективно, демократичните страни, подкрепящи Украйна с съвременно оръжие и с образование по какъв начин дейно да водят пердах, към този момент не наподобяват като „ еврогейове “, а като същински богатири.
Втората причина опира до душевния строй на българския народ. И за положително, и за неприятно той не е краен народ. Не е податлив да следва радикални партии и демагози. Дори Бойко Борисов разбираше това и затова не се трансформира във Виктор Орбан, въпреки да имаше инструментите да го направи. А варненецът с съветския прякор е краен.
Въпросът, който тези избори не взеха решение
Потопът не се случи, само че дали сме в състояние „ след дъжда “? Дали пейзажът е прочистен и обновен? Не тъкмо.
На тези избори българите взеха решение въпроса: с Русия или със света? Не взеха решение обаче другия, не по-малко значим въпрос: дали в действителност към този момент желаят да изоставен феодално-насилническия модел на общество, натрапен от ГЕРБ и Движение за права и свободи. Дали в действителност им е омръзнало да си налягат парцалите, до момента в който ги тормозят, овикват и обират? И желаят ли най-накрая да престанат да имитират, че са в актуалния свят, а действително да се причислят към него?
Подобен въпрос се решаваше преди едно потомство: дали да напуснем феодализма, построен от Тодор Живков в името на социализма, с цел да станем (по Филип Димитров) „ естествена западна страна “? Или въпреки всичко си харесваме колибката на феодализма и не сме подготвени да излизаме на открито? Тогава, при първите свободни избори, страната се сцепи на две почти равни елементи. От това завоюва някогашната комунистическа партия, която още няколко години се опита да продължи феодалния модел, до момента в който той не изгоря в пламъците на хиперинфлацията. Впоследствие, България съумя да се върне на равнището на живот от времето на Филип Димитров (1992 г.) едвам през 2007-2008 година.
Феодалният модел против европейския модел
Този път, през 2022 година, нови генерации се пробваха да решат същия въпрос. Резултатът беше същият: раздробяване на обществото на две почти равни половини. От едната страна стоят феодалните партии ГЕРБ и Движение за права и свободи със 100 депутата. Там някъде се навъртат най-малко някакви групи от Българска социалистическа партия и от така наречен " Български напредък " ( " Възраждане " не слагаме в сметката по гореизтъкнатите причини). Отсреща стоят Политическа партия и Демократична България, плюс някакви групи от Българска социалистическа партия и " Български напредък ", както и негласуващи от вида на „ умните и красивите “. По средата е това, което французите назовават „ тресавище “ – тези изпаднали от политическия живот най-малко 40 на 100 от популацията, които се ориентират по това, кой наподобява по-силен сега.
Не сме „ след дъжда “. Не сме даже при започване на това положение. Но въпреки всичко сме в края на поройната му фаза по една очевадна причина.
Пазителите на феодалния модел са от поколението, което беше на 30-40 през 1990 година. Днешните носители на европейския модел тогава са били деца или пъпчиви юноши; те в този момент са на по 35-40. Старите усещат – не може да не усещат, от Орбан и Борисов до Доган и Путин – че към този момент не могат да въртят времето по този начин, както можеха. Вече не са вътре в него. То им се изплъзва, тъй като е към този момент друго, ново време. Други, нови хора го въртят и биват въртяни от него; те са тези, които го схващат, тъй като са вътре в него.
Ще пристигна и в България. По-бавно, само че ще пристигна.
Новото потомство няма по какъв начин да не победи остарялото – и на бойното поле в Украйна, и на политическия тепих в България, Унгария и сходни унили резервати на изхабени политически зомбита. Ще отнеме време, обаче, тъй като пристрастеността на българския народ да не се лашка в крайности има и тъмна страна: неспособността да се вземат и отстояват ясни позиции.
Както се пее в припева на парчето After the Rain: „ Сините висини /които чакаме/ ще би трябвало да дойдат след дъжда “. Ще дойдат по-бавно, в сравнение с другаде – само че ще дойдат, тъй като няма по какъв начин да не дойдат.
Автор: Евгений Дайнов
По справедливи аргументи постоянно мисля събитията през музика. Цял ден се двоумя, откакто станаха ясни резултатите от изборите, къде тъкмо се намираме: в парчето на групата Nickelback After the Rain или в албума на Bob Dylan Before the Flood? Дали е минал дъждът и към този момент виждаме със пресен взор обновен пейзаж? Или ни следва да се давим в потоп?
Нямаше потоп
Потопът – подобен, какъвто го чакаха европейските и американските медии (и по тази причина отразяваха изборите ни, за разлика от различен път) – явно не се състоя. България не създаде подобен прилив от пропутински политици, който да може да я откъсне от общността на демократичните страни и да я довлече до портите на Кремъл.
Това нямаше по какъв начин да стане, най-малко по две аргументи. Първата е чисто социологическа. От много време знаем, че у нас има към 200 000 индивида, които изцяло откровено, достоверно и дори яростно желаят България да се върне в орбитата на Кремъл като непосредствен негов съдружник. Винаги ги е имало тези хора, просто в този момент се събраха на едно място – при оня варненски политик с съветския прякор. Не са станали повече; и е мъчно да си представим по какъв начин могат да станат повече в случай, че украинците към този момент всеки ден бият руснаците на бойното поле и по този начин ги карат да наподобяват губещи и слаби. Респективно, демократичните страни, подкрепящи Украйна с съвременно оръжие и с образование по какъв начин дейно да водят пердах, към този момент не наподобяват като „ еврогейове “, а като същински богатири.
Втората причина опира до душевния строй на българския народ. И за положително, и за неприятно той не е краен народ. Не е податлив да следва радикални партии и демагози. Дори Бойко Борисов разбираше това и затова не се трансформира във Виктор Орбан, въпреки да имаше инструментите да го направи. А варненецът с съветския прякор е краен.
Въпросът, който тези избори не взеха решение
Потопът не се случи, само че дали сме в състояние „ след дъжда “? Дали пейзажът е прочистен и обновен? Не тъкмо.
На тези избори българите взеха решение въпроса: с Русия или със света? Не взеха решение обаче другия, не по-малко значим въпрос: дали в действителност към този момент желаят да изоставен феодално-насилническия модел на общество, натрапен от ГЕРБ и Движение за права и свободи. Дали в действителност им е омръзнало да си налягат парцалите, до момента в който ги тормозят, овикват и обират? И желаят ли най-накрая да престанат да имитират, че са в актуалния свят, а действително да се причислят към него?
Подобен въпрос се решаваше преди едно потомство: дали да напуснем феодализма, построен от Тодор Живков в името на социализма, с цел да станем (по Филип Димитров) „ естествена западна страна “? Или въпреки всичко си харесваме колибката на феодализма и не сме подготвени да излизаме на открито? Тогава, при първите свободни избори, страната се сцепи на две почти равни елементи. От това завоюва някогашната комунистическа партия, която още няколко години се опита да продължи феодалния модел, до момента в който той не изгоря в пламъците на хиперинфлацията. Впоследствие, България съумя да се върне на равнището на живот от времето на Филип Димитров (1992 г.) едвам през 2007-2008 година.
Феодалният модел против европейския модел
Този път, през 2022 година, нови генерации се пробваха да решат същия въпрос. Резултатът беше същият: раздробяване на обществото на две почти равни половини. От едната страна стоят феодалните партии ГЕРБ и Движение за права и свободи със 100 депутата. Там някъде се навъртат най-малко някакви групи от Българска социалистическа партия и от така наречен " Български напредък " ( " Възраждане " не слагаме в сметката по гореизтъкнатите причини). Отсреща стоят Политическа партия и Демократична България, плюс някакви групи от Българска социалистическа партия и " Български напредък ", както и негласуващи от вида на „ умните и красивите “. По средата е това, което французите назовават „ тресавище “ – тези изпаднали от политическия живот най-малко 40 на 100 от популацията, които се ориентират по това, кой наподобява по-силен сега.
Не сме „ след дъжда “. Не сме даже при започване на това положение. Но въпреки всичко сме в края на поройната му фаза по една очевадна причина.
Пазителите на феодалния модел са от поколението, което беше на 30-40 през 1990 година. Днешните носители на европейския модел тогава са били деца или пъпчиви юноши; те в този момент са на по 35-40. Старите усещат – не може да не усещат, от Орбан и Борисов до Доган и Путин – че към този момент не могат да въртят времето по този начин, както можеха. Вече не са вътре в него. То им се изплъзва, тъй като е към този момент друго, ново време. Други, нови хора го въртят и биват въртяни от него; те са тези, които го схващат, тъй като са вътре в него.
Ще пристигна и в България. По-бавно, само че ще пристигна.
Новото потомство няма по какъв начин да не победи остарялото – и на бойното поле в Украйна, и на политическия тепих в България, Унгария и сходни унили резервати на изхабени политически зомбита. Ще отнеме време, обаче, тъй като пристрастеността на българския народ да не се лашка в крайности има и тъмна страна: неспособността да се вземат и отстояват ясни позиции.
Както се пее в припева на парчето After the Rain: „ Сините висини /които чакаме/ ще би трябвало да дойдат след дъжда “. Ще дойдат по-бавно, в сравнение с другаде – само че ще дойдат, тъй като няма по какъв начин да не дойдат.
Автор: Евгений Дайнов
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ