Докога български преподаватели ще пропагандират македонистки тези?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар на Методий Иванов
В своя скорошна обществена изява в зала „ Алма матер “, проведена от ръководения от него Културен център към Софийския университет, доцент Александър Кьосев изрича пред студенти няколко фрапантни македонистки тези. Най-нелепата от тях е, че така наречен „ македонски “ език е литературен, а българският – неестествен.
Наред с това той разяснява класифицираните от него разнообразни визии по въпроса за езика на нашата прилежаща страна по следния метод:
- съгласно първото от тях, което е формалното виждане на българската просвета, формалният език на РСМ е вторично прекодифицирана книжовна норма на българския език. Кьосев отхвърля тази дефиниция, която съгласно него почивала на някаква „ хипотетична езикова история “.
- съгласно второто, което било възприето от македонска страна, езикът също бил избран през произхода, единствено че на обособения субект, посредством научения от него майчин език. И когато този субект пораснел и някой му кажел, че неговият майчин език в действителност не бил език, се получавали вицове. И никой не можел „ да отнеме на македонските първолаци чувството, че те приказват на родния си език “.
- третото виждане Кьосев назовава „ на модерната просвета “, което и той самият изповядвал. Според него като контра-аргумент на българското мнение, че така наречен „ македонски език “ е изкуствена структура можело да се отговори, че и българският език бил изкуствена структура, основана през 19-ти век за езикът ни да има политическа, а не езикова еднаквост.
- четвъртото виждане било на учените-слависти „ по света “. За тях нямало подозрение, че съществува „ македонски “ език със своя фонетика, морфология, литература, те го изучавали и не разбирали нашия спор.
Кьосев изяснява, че за него „ македонският “ бил обособен литературен език, а не акцент и се пробва да изясни разликата сред двете понятия.
Кьосев отхвърля обстоятелството, че историята на така наречен „ македонски “ език стартира с резолюцията на Коминтерна, готова и призната с присъединяване на неговия чичо Дино Кьосев**. Според него тя „ стартира доста по-назад, когато източните и западните диалекти на говорещите български по тези земи стартират да се раздалечават и да имат друга културна орис “, а също и „ македонският език по една или друга причина се е отделил, има независима орис “.
Накрая Кьосев се пробва да манипулира аудиторията си с подмятането (без да изясни подтекста или да показа прецизен цитат) на македонистката опорка за визията на Петко Славейков по въпроса за македонските диалекти, изложено на страниците на неговия вестник „ Македония “.
Нека забележим за какво изказаните от доцента съображения са несъстоятелни.
Да стартираме с операцията, изказвана и от други членове на новосъздадения „ Клуб за българо-македонско другарство “ (известен на обществеността като „ Кръжок на софийските македонисти – КСМ “, основан от Стефан Дечев, Ивайло Дичев, Александър Кьосев и др.), а точно че „ македонският език от дълго време не е акцент и няма потребност от рaзрешение да съществува “. Сред членовете на КСМ не е известно да има езиковеди, което ненапълно изяснява непознаването от тяхна страна на разликата сред акцент и литературен език. Важното в тази ситуация е, че в никакъв случай публични представители на българската просвета или страна не са твърдели, че така наречен „ македонски “ език е акцент на българския. Това не е залегнало в никакви междудържавни документи, контракти или условия на нашата страна, като повода е доста елементарна – по този начин изказаното мнение е нонсенс от научна позиция. То обаче добре обслужва подклаждането на говора на ненавист и насъскването на избрани крайни среди в РСМ по отношение на българите и България. От същия диаметър е и известният девиз „ Македония е българска/ Македония е България “, с който русофилите у нас целят същото. Но опорките, че ние отхвърляме съществуването на македонците, на тяхната страна, правото им да назовават езика и себе си както желаят от дълго време са разобличени като изцяло погрешни операции.
Истината е, че книжовната норма, призната в РСМ, не е акцент, а формален литературен език и никой естествен човек не оспорва този факт. Още през 1999г. България призна писмената норма в Скопие с формулировката " македонски език според конституцията на Северна Македония ", а през 2019г. нашето мнение за нея бе дефинирано от Българска академия на науките като „ писмено-регионална норма на българския език “. Това е обикновено, тъй като българският език е плурицентричен – има няколко разнообразни книжовни правила, които са били употребени в предишното и през днешния ден. И разногласието не е дали тази неотдавна компонирана македонска норма съществува, нито по какъв начин тъкмо ще я назовават нейните носители – македонските жители, а какъв е характерът на тази норма от лингвистична и историческа позиция? Отговорът на този въпрос е безапелационен и еднопосочен – той е български! Това е мнението на всички*** носители на езика и радетели за развиването на западните български приказва в книжовна норма от Възраждането до 1945г., както и на продължителите на битката с титовия македонизъм от средите на македонската емиграция и след тази година.
Въпросът за генезиса, историята, несполучливите сръбски опити за налагане през 19-ти век и последвалото сполучливо югославско налагане след 1945г., съпротивата против него, многочислените фалшификации на исторически и езикови монументи от македонистите, репресиите против несъгласните и редица лингвистични обстоятелства са в детайли изложени в издадената през 2021г. от интернационален екип създатели „ Бяла книга за езиковия спор сред България и Република Северна Македония “, по тази причина няма да се стопираме тук на изобилната фактология, показана в нея.
За сведение на Кьосев, който явно няма никаква лингвистична подготовка, българският език не е изкуствено основан. Изкуствено основан е езикът „ есперанто “, както и така наречен „ македонски език “. За разлика от тях, българският език се е развивал еволюционно в продължение на епохи, на повече от 1000 години, като през този голям откъслек от време е претърпял няколко разнообразни редакции и интервали на развиване. В епохата на Възраждането, десетилетията преди и след Освобождението ни от турско иго той приема своя литературен образ и норма, вследствие на работата на голям брой български книжовници, поети, писатели, публицисти и учени от всички краища на българското етническо землище на Балканите. Съвременният български литературен език се образува с помощта на напъните на тези родолюбци, които в продължение на към 100 години са работили за неговото структуриране и регламентиране. Всички те са употребили за негова база Среднобългарския език, чието осъвременяване е почнало последователно в интервала 16-19 век на основата на съществуващите български диалекти. Нашите възрожденци са дискутирали нашироко разнообразни визии за естеството на изграждащият се литературен език, като са дебатирали върху ролята и смисъла на другите български наречия – източни и западни. По време на Третата българска страна се реализират няколко спомагателни промени и опити за промени, множеството от които изразяващи се единствено в смяна на използването на 2-3 букви, като последната е осъществена от комунистическата власт директно след 9-ти септември 1944г. Една от основните цели на тази последна промяна, която е осъществена в синхрон с поръчания от Тито езиков инженеринг в Народна република Македония, е била да се отдалечи книжовният български език от западните български диалекти, с цел да се остави пространство за на новокомпонирания така наречен „ македонски език “. Последният е изкуствено основан по инструкция на Коминтерна, възприета и изпълнена на процедура от титовата власт в Югославия. За негова рождена дата се приема интервала на работа на трите езикови комисии, които разискват неговото основаване и одобряват новата писменост, която да се употребява, с цел да може този език да има своя книжовна норма. По време на полемиките натоварените с тежката задача югославски комунисти регистрират с огорчение, че за жалост те не могат да чакат новия език да се развие и добие собствен образ по естествения постепенен път, тъй като нямат време да чакат с десетилетия всякакви писатели и поети занапред да творят на него. Всичко е решено с твърда политическа воля и написано в гръмотевичен период – признат е финален вид на новата писменост (от третия опит на комисия, в състава на която към този момент доминирали етнически сърби), признати са насоки за развиването на новия език (максимално отдалечаване от българския), написани са скорострелно нови учебници. Доколко този политически акт в действителност се „ отличава от нормалното “ приказва както комичния факт, че в оповестеното решение на АСНОМ новообявената писменост е била написана на българска пишеща машина с дописани на ръка изчезнали букви, по този начин и куриозното закъснение на практическото въвеждане на езика с няколко месеца – това време е било належащо на бъдещите учители по новия език, с цел да го научат, преди да стартират да го преподават! Паралелно почнали репресиите – били унищожени всички налични книги, учебници и надписи на български език, той бил неразрешен за приложимост, а несъгласните – преследвани. Именно по всички тези аргументи през днешния ден можем да твърдим, че така наречен „ македонски език “ е изкуствено основан.
Кьосев се изрича срещу историческото становище за развиването на езиците, само че когато самият той се пробва да изясни генезиса на появяването на така наречен „ македонски език “ със почналото в края на 19-ти век раздалечаване на западните и източните български приказва, той дефакто признава историческия факт на пораждане на днешната публична книжовна норма в РСМ от западните български приказва, т.е. на нейния генезис от българския език. Той непосредствено споделя, че хората по тези земи са говорели на български! Това обаче е в прорез с формалната трактовка на македонизма, съгласно която двата езика нямат нищо общо (и в никакъв случай не са имали!), като съгласно тях така наречен „ македонски език “ произлиза от Ранното Средновековие, от времето на Св.Св.Кирил и Методий, и се е развивал независимо през вековете до през днешния ден, без значение от „ непознатия “ по отношение на него български език. Наред с това обаче македонистите се оплитат, когато им се постанова да оправдаят фантазиите си за „ времеви континуитет “ на така наречен “македонски език “ - те хем пробват да му припишат подобен за сметка на старобългарския и среднобългарския, хем в същото време отхвърлят потребността от относително изследване на неговата история и генезис и афишират това за ретроградни националистически трендове. Самият Кьосев приказва за „ хипотетична езикова история “, с цел да пренебрегва целия корпус от досегашни проучвания на всички учени от дисциплините българистика, кирилометодиевистика и част от славистиката. Това е операция посредством отклонение на вниманието, тъй като всеки език, както и всеки народ, има своя история. Игнорирането ѝ е еднакво на отсичането на корена на дърво, а дърво без корен не може. Знаейки това, македонистите от една страна споделят „ не гледайте какво е било в предишното, единствено днешните действителности са от голяма важност “, а в това време упорстват, че „ македонският “ се корени в кирило-методиевия език, чието продължение бил езика на възрожденците, та до кодификацията през 1945г.!
Бягството от тематиката за историята заради неналичието на причини е опит за омаловажаване на нейната значимост, тъй като добре известна максима е, че който управлява предишното, управлява и бъдещето. Кражбите и фалшификациите на нашата история, която напълно не е „ хипотетична “, са посягане към нашата национална еднаквост, към идеалите на нашите предшественици и към актуалните български история, език и просвета. Те са и сериозна причина за ирединтистки искания от страна на Скопие, които към момента не са дефинитивно прекратени, макар подписания Договор за другарство и добросъседство от 2017г. Наред с това, историческите фалшификации участват в учебниците, а посредством тях към този момент трето потомство македонски жители се възпитават в ненавист към България и българите. Те са и в основата на държавната теория на македонизма, която е идеологическата основа за дискриминация на жителите с българско съзнание.
Кьосев намесва и тематиката за майчиния език, именуван от по-голямата част от носителите му в РСМ „ македонски “, като се пробва през него да оправдае съществуването и на обособен „ македонски език “. Само че този доверчив опит се сблъсква с няколко основни казуса:
- жителите на РСМ не научават от майките си изкуствено основаната от титовистите книжовна норма, нито я употребяват в всекидневието си. За голямата част от тях тя продължава да бъде непозната, сложна, изкуствена и комплицирана. Хората приказват на личните си диалекти. В множеството от тях не се употребяват огромна част от сърбизмите, с които е наситена наложително формалната норма, като изключение прави единствено скопският диалект, който е прекалено сърбизиран даже по отношение на книжовния език.
- макар принудително наложените нови лексеми за отдалечаване от книжовния български език, по-старото потомство към момента помни езика на своите родители. При диалог с тях те постоянно се сещат, че дадена дума от книжовния български е била употребена от техните предшественици, макар че през днешния ден към този момент публично не се употребява, и те я знаят. В някои от диалектите към момента се употребяват точно сходни дублетни форми, които другояче са изхвърлени от книжовната норма.
- майчиният език на хората в Струмица и Петрич на процедура е еднакъв македонски акцент. На какъв език приказват тези хора? Съгражданите ни в Пиринска Македония на непознат език ли приказват, който е обособен и няма нищо общо с българския? И по какъв начин тогава се разбираме?
- диалектите, говорени от българите в Албания и Егейска Македония, какви са?
- за какво не обърнем внимание на възприятията и мнението на македонските българи? Защо не се замислим по какъв начин те възприемат езика, на който приказват? На последното броене през 2021 година доста жители на РСМ сами заявиха говоримия си език като български. Разбира се, в множеството случаи става въпрос за локални диалекти, само че същите тези диалекти в Скопие са считани за принадлежащи към " македонския език ". Дали не е принуждение по отношение на тях този македонистки метод, съгласно който те са принудени да назовават своя език по друг по отношение на тяхното лично виждане метод, който освен това е непознат по отношение на определението на техните татковци, майки и дядовци, от които са научили същия този език?
- ноторен факт е, че немските диалекти, които са майчин език за хиляди европейци в Швейцария, Италия и Австрия, са приети в целия свят за част от немския език, а не за обособени езици. Така, както има „ американски британски “, „ новозеландски британски “, „ белгийски френски “, „ канадски френски “, „ австрийски немски “ и прочие териториални разновидности на доста езици, по този начин следва да бъде възприето и названието „ македонски български “ за езика, който е признат за литературна норма в РСМ, тъй като от лингвистична позиция той е вид на българския. Това нито е неприятно, нито по някакъв метод накърнява идентитета на македонските жители, тъй като няма рационална причина някой да се наскърбява от научни обстоятелства.
От подмятането на Кьосев за Петко Славейков и неговия вестник „ Македония “ не излиза наяве дали доцентът фактически е осведомен с творчеството на бележития наш възрожденец, или просто повтаря македонистки опорки. На този опит за операция ще отговорим, като цитираме видния ни литератор, който освен не демонстрира схващане към изказванието, че имало някакъв обособен „ македонски “ език, само че намерено се подиграва на това мнение и остро го подлага на критика в публикацията си:
„ Из на първо време зехме думите на тези млади патриоти като за смешка. Прочее и на това не могат да се опрат македонистите, без да ся покажат смешни и плитки. Таквизи учредения могат да дават единствено глупавите деца, които не знаят еще що ще каже историческо удостоверение. Въобще мненията на македонистите нямат ни зряла възраст, ни тъждественост. Един приказва още едно, различен приказва друго, което му ся види по-добро. Каквото всичките българе, македонските наши братия са дотолкози елементарни и слаби, щото разделянето не може да не разбърка мозъците и да породи съперници. Заняти във вътрешните разправи какви са и какви не са, нашите българе в Македония не ще могат да ся запазят от външните посегнувания и от неприятелските притезания на гърци откъм юг и на сърби — откъм север. От всичките наречия трябаше да изберем едно средне, което да бъде понятно по всичките области, и на него да учим децата си. Това ще бъде и право, и рационално, и потребно, тъй като ще опази единството на наший народ. Ние пишем на нашето произношение, тъй като него знаем, а не от неуважение на македонското. Когато се усили сред нас изучението на езика и се познае потребността за общ литературен език, ние с най-голямо посредством ще пишем на македонско произношение, в случай че се види това за положително и потребно, или ще заемем от него това което е належащо за допълнение.
От своя страна пък самите македонски българи от Кукуш пишат ядосан отговор на публикацията на Славейков, възмутени от неговите изказвания за съществуването на македонистки хрумвания в Македония, като в писмото си споделят:
„ нъ како българе, населящи един град от Македония, и како членове на българската голема фамилия, за служба своя считаме неот¬ложна да извадиме истината на яве, и да докажеме, какъв брой що ние знаеме, че страховете на г-на Славейкова са напълно праздни. Ние до през днешния ден не сме могли да узнаеме никого от нашите съукоряеми македонски българи, които да мисли толко неуместно щото да ся раздели народът на послаби парчи “ а също и това „ тъй като речта е за ма¬кедонските бъл. то и въпросът е македонски въпрос, е въпрос не за разделе¬ние от българската маса, какщо сънува р-рът на в. „ Македония “ ами за съе-динение с нея. Ето ти го впрочем същинскийт „ македонски въпрос “ за който непрекъснато ся молиме на ч. ц. държавно управление да го реши и за нас окончател¬но, да ни съедини духовно с другите ни братя. “
Тук е мястото да отбележим, че преди да бъде приключен към края на 19-ти век дългия развой по основаването на днешния книжовен български език, районните разлики сред другите негови носители са били огромни. Жинзифов, Пърличев, Шапкарев и Хаджиконстантинов са говорили и писали на език, доста по-различен от този на Дринов, Славейков и Геров, само че никой от тези наши книжовници не е заявявал, че не схваща другите, тъй като употребява друг език! Напротив, те са осъзнавали проблемите, свързани с разликите сред източните и западните приказва и са се стремели да ги преодолеят. Шапкарев и Хаджиконстантинов употребяват съзнателно много думи от източните приказва и дружно с Партений Зографски оферират на Дринов да бъде основана смесена норма сред източните и западни диалекти, което той за жалост отхвърля.
Въпреки всички старания на македонистите за раздалечаване от българския, така наречен „ македонски език “ си остава и през днешния ден просто друга книжовна норма на българския език. Това е формалното мнения на българските (а и множеството чуждестранни) езиковеди. От лингвистична позиция, където се преглеждат граматическите и лексикалните особености на двете правила, езиците са идентични. Да, въведени са в приложимост доста сърбизми и чуждици, както и възродени архаизми, изменени окончания и форми, това е реалност. Но макар него, в главната си част речниковият фонд е еднакъв, и това прелестно е маркирано от известния славист проф. Джеймс Ф. Кларк, който е определил издадения чак в 1968г. в Скопие „ Македонско-български “ речник като „ Българо-български “, поради така очевидното съвпадане на по-голямата част от наличието в двете колонки на речника. Основният белег за даден език е не толкоз лексиката (която може в малко време да се повлияе изкуствено посредством голям брой чуждици), а граматиката. По отношение на нея, разлика в говорите няма, освен това – граматиката е главната разлика сред българската и македонската норма от една страна и всички останали славянски езици. Тя се явява ключ към разбирането за единството на езика, в случай че несъмнено човек е отворен за обективните научни обстоятелства.
Основният проблем на езиковия спор се корени не в наименованието на книжовната норма, употребена от Скопие, а в македонистката позиция, че така наречен " македонски език " има времеви и тримерен континуитет. За незапознатите – това значи, че в Пиринска и Егейска Македония, както и в Албания също се приказва на локални разновидности на сърбокомунистическата скопска норма, основана през 1945г. Както и че " македонският " съществува от хиляда години, което е директна кражба на историческото развиване на българския език и всички негови творби, написани на български език от хора, родени в географска област Македония, и всъщност е непосредствено посягане върху българското културно-историческо завещание и върху териториалната целокупност на страната ни. Тази теза обаче е неистина, тъй като не дава отговор на научните обстоятелства от историята и лингвистиката. Въпреки този факт, РСМ продължава да упорства за експлицитното признание от наша страна на техния език като обособен от българския. Това надвишава техническата страна на казуса, тъй като зад сходно искане се крият иредентистки искания и директни похищения към българското културно-историческо завещание освен в границите на България, само че и на територията на цялото българско етническо землище на Балканите. Данните от историята на езика изрично демонстрират, че по тези места не е имало плътно население, друго от българското, нито друг език от българския.
България не може да допусне да бъде интернационално общоприето изказванието, че езикът, употребен от популацията в Пиринска и Егейска Македония, Албания, от емигрантите и бежанците от област Македония, както и от личностите от предишното на тази област преди 1945г. е идентичен с кодифицираният едвам през 1945г. така наречен „ македонски език “, тъй като това не дава отговор на истината. В изброените области и общности носителите на езика постоянно са го наричали български, а не нещо друго.
И защитавайки тази македонистка теза, в какво в действителност желае да убеди Кьосев – че през днешния ден, 2022г. ние още веднъж би трябвало да си внесем учители, книги и учебници от Северна Македония, с цел да могат хората в Пиринския край да учат „ македонски език “, както в 1946г.? Защото това е естественото разследване от признаването на македонистките мечти за „ исторически и тримерен континуитет “ на така наречен „ македонски език “, които пропагандират най-висшите представители на „ модерната просвета “ в РСМ, воглаве с македонската академия на науките МАНУ. Това поддържат и някои от политиците там, които също така непрестанно приказват за правата на „ македонците “ в България и дават обещание да денонсират Договора от 2017г., когато дойдат на власт.
И стигаме до там, където е заровено кучето. В десетки цивилизовани, демократични страни хората нямат комплекс да кажат, че приказват език, принадлежащ на друга нация. На процедура, през днешния ден не съществува справедлива спънка пред македонци да признаят, че това, което приказват е произлязло от българския език (без да протягат ръка на персони, книги и прочие от българската история!), и че с политическо решение той преднамерено е бил откъснат и далечен от литературния български, както и че моментно, макар прекодификацията, има минимални разлики с него. И едвам по-късно да пожелаят да го разгласят за нов, обособен език, да работят за неговото развиване и самопризнание, като ползват своите причини. Само че те нямат нито желанието, нито смелостта да признаят обстоятелствата, тъй като е извънредно тежко и мъчително да се скъсат оковите. И казусът не е в истината – всички добре знаем, че това е естественият път пред всеки един език и нация, който сме склонни да разберем и приемем, стига да не е съпроводен с фалшификации. Проблемът е честен и се корени във обстоятелството, че основаването на езика е станало не еволюционно, а посредством неистини и принуждение. И в случай че това бъде прието обществено, елементарните македонски жители ще бъдат в цялостното си право да се разгневят, да се почувстват излъгани и да пожелаят да потърсят сметка на тези, които са ги лъгали през годините. И тъкмо от това ги е боязън македонистите - да не изгубят своята харизма на правилни водачи на своя народ, от която произтича и политическото право да го ръководят. А пък вероятните опасности за бъдещето на една еднаквост, построена върху аморални устои, и тяхното отражение върху публичната и самостоятелна същина на македонците също ще тежат на съвестта на фалшификаторите, в случай че изобщо имат такава.
За край ще представим една английска карта. Тя е създадена през 1942 година от „ Постоянната комисия за географските имена “ за публично английско потребление. На нея са показани говорените езици в Гърция и в прилежащите страни към интервала на Втората международна война. Ясно се вижда, че в географската област Македония на север от Солун се приказва български, а в западните елементи на Македония и албански. Никъде не е отразено съществуването на „ македонски “ език.
Коментар на Методий Иванов
В своя скорошна обществена изява в зала „ Алма матер “, проведена от ръководения от него Културен център към Софийския университет, доцент Александър Кьосев изрича пред студенти няколко фрапантни македонистки тези. Най-нелепата от тях е, че така наречен „ македонски “ език е литературен, а българският – неестествен.
Наред с това той разяснява класифицираните от него разнообразни визии по въпроса за езика на нашата прилежаща страна по следния метод:
- съгласно първото от тях, което е формалното виждане на българската просвета, формалният език на РСМ е вторично прекодифицирана книжовна норма на българския език. Кьосев отхвърля тази дефиниция, която съгласно него почивала на някаква „ хипотетична езикова история “.
- съгласно второто, което било възприето от македонска страна, езикът също бил избран през произхода, единствено че на обособения субект, посредством научения от него майчин език. И когато този субект пораснел и някой му кажел, че неговият майчин език в действителност не бил език, се получавали вицове. И никой не можел „ да отнеме на македонските първолаци чувството, че те приказват на родния си език “.
- третото виждане Кьосев назовава „ на модерната просвета “, което и той самият изповядвал. Според него като контра-аргумент на българското мнение, че така наречен „ македонски език “ е изкуствена структура можело да се отговори, че и българският език бил изкуствена структура, основана през 19-ти век за езикът ни да има политическа, а не езикова еднаквост.
- четвъртото виждане било на учените-слависти „ по света “. За тях нямало подозрение, че съществува „ македонски “ език със своя фонетика, морфология, литература, те го изучавали и не разбирали нашия спор.
Кьосев изяснява, че за него „ македонският “ бил обособен литературен език, а не акцент и се пробва да изясни разликата сред двете понятия.
Кьосев отхвърля обстоятелството, че историята на така наречен „ македонски “ език стартира с резолюцията на Коминтерна, готова и призната с присъединяване на неговия чичо Дино Кьосев**. Според него тя „ стартира доста по-назад, когато източните и западните диалекти на говорещите български по тези земи стартират да се раздалечават и да имат друга културна орис “, а също и „ македонският език по една или друга причина се е отделил, има независима орис “.
Накрая Кьосев се пробва да манипулира аудиторията си с подмятането (без да изясни подтекста или да показа прецизен цитат) на македонистката опорка за визията на Петко Славейков по въпроса за македонските диалекти, изложено на страниците на неговия вестник „ Македония “.
Нека забележим за какво изказаните от доцента съображения са несъстоятелни.
Да стартираме с операцията, изказвана и от други членове на новосъздадения „ Клуб за българо-македонско другарство “ (известен на обществеността като „ Кръжок на софийските македонисти – КСМ “, основан от Стефан Дечев, Ивайло Дичев, Александър Кьосев и др.), а точно че „ македонският език от дълго време не е акцент и няма потребност от рaзрешение да съществува “. Сред членовете на КСМ не е известно да има езиковеди, което ненапълно изяснява непознаването от тяхна страна на разликата сред акцент и литературен език. Важното в тази ситуация е, че в никакъв случай публични представители на българската просвета или страна не са твърдели, че така наречен „ македонски “ език е акцент на българския. Това не е залегнало в никакви междудържавни документи, контракти или условия на нашата страна, като повода е доста елементарна – по този начин изказаното мнение е нонсенс от научна позиция. То обаче добре обслужва подклаждането на говора на ненавист и насъскването на избрани крайни среди в РСМ по отношение на българите и България. От същия диаметър е и известният девиз „ Македония е българска/ Македония е България “, с който русофилите у нас целят същото. Но опорките, че ние отхвърляме съществуването на македонците, на тяхната страна, правото им да назовават езика и себе си както желаят от дълго време са разобличени като изцяло погрешни операции.
Истината е, че книжовната норма, призната в РСМ, не е акцент, а формален литературен език и никой естествен човек не оспорва този факт. Още през 1999г. България призна писмената норма в Скопие с формулировката " македонски език според конституцията на Северна Македония ", а през 2019г. нашето мнение за нея бе дефинирано от Българска академия на науките като „ писмено-регионална норма на българския език “. Това е обикновено, тъй като българският език е плурицентричен – има няколко разнообразни книжовни правила, които са били употребени в предишното и през днешния ден. И разногласието не е дали тази неотдавна компонирана македонска норма съществува, нито по какъв начин тъкмо ще я назовават нейните носители – македонските жители, а какъв е характерът на тази норма от лингвистична и историческа позиция? Отговорът на този въпрос е безапелационен и еднопосочен – той е български! Това е мнението на всички*** носители на езика и радетели за развиването на западните български приказва в книжовна норма от Възраждането до 1945г., както и на продължителите на битката с титовия македонизъм от средите на македонската емиграция и след тази година.
Въпросът за генезиса, историята, несполучливите сръбски опити за налагане през 19-ти век и последвалото сполучливо югославско налагане след 1945г., съпротивата против него, многочислените фалшификации на исторически и езикови монументи от македонистите, репресиите против несъгласните и редица лингвистични обстоятелства са в детайли изложени в издадената през 2021г. от интернационален екип създатели „ Бяла книга за езиковия спор сред България и Република Северна Македония “, по тази причина няма да се стопираме тук на изобилната фактология, показана в нея.
За сведение на Кьосев, който явно няма никаква лингвистична подготовка, българският език не е изкуствено основан. Изкуствено основан е езикът „ есперанто “, както и така наречен „ македонски език “. За разлика от тях, българският език се е развивал еволюционно в продължение на епохи, на повече от 1000 години, като през този голям откъслек от време е претърпял няколко разнообразни редакции и интервали на развиване. В епохата на Възраждането, десетилетията преди и след Освобождението ни от турско иго той приема своя литературен образ и норма, вследствие на работата на голям брой български книжовници, поети, писатели, публицисти и учени от всички краища на българското етническо землище на Балканите. Съвременният български литературен език се образува с помощта на напъните на тези родолюбци, които в продължение на към 100 години са работили за неговото структуриране и регламентиране. Всички те са употребили за негова база Среднобългарския език, чието осъвременяване е почнало последователно в интервала 16-19 век на основата на съществуващите български диалекти. Нашите възрожденци са дискутирали нашироко разнообразни визии за естеството на изграждащият се литературен език, като са дебатирали върху ролята и смисъла на другите български наречия – източни и западни. По време на Третата българска страна се реализират няколко спомагателни промени и опити за промени, множеството от които изразяващи се единствено в смяна на използването на 2-3 букви, като последната е осъществена от комунистическата власт директно след 9-ти септември 1944г. Една от основните цели на тази последна промяна, която е осъществена в синхрон с поръчания от Тито езиков инженеринг в Народна република Македония, е била да се отдалечи книжовният български език от западните български диалекти, с цел да се остави пространство за на новокомпонирания така наречен „ македонски език “. Последният е изкуствено основан по инструкция на Коминтерна, възприета и изпълнена на процедура от титовата власт в Югославия. За негова рождена дата се приема интервала на работа на трите езикови комисии, които разискват неговото основаване и одобряват новата писменост, която да се употребява, с цел да може този език да има своя книжовна норма. По време на полемиките натоварените с тежката задача югославски комунисти регистрират с огорчение, че за жалост те не могат да чакат новия език да се развие и добие собствен образ по естествения постепенен път, тъй като нямат време да чакат с десетилетия всякакви писатели и поети занапред да творят на него. Всичко е решено с твърда политическа воля и написано в гръмотевичен период – признат е финален вид на новата писменост (от третия опит на комисия, в състава на която към този момент доминирали етнически сърби), признати са насоки за развиването на новия език (максимално отдалечаване от българския), написани са скорострелно нови учебници. Доколко този политически акт в действителност се „ отличава от нормалното “ приказва както комичния факт, че в оповестеното решение на АСНОМ новообявената писменост е била написана на българска пишеща машина с дописани на ръка изчезнали букви, по този начин и куриозното закъснение на практическото въвеждане на езика с няколко месеца – това време е било належащо на бъдещите учители по новия език, с цел да го научат, преди да стартират да го преподават! Паралелно почнали репресиите – били унищожени всички налични книги, учебници и надписи на български език, той бил неразрешен за приложимост, а несъгласните – преследвани. Именно по всички тези аргументи през днешния ден можем да твърдим, че така наречен „ македонски език “ е изкуствено основан.
Кьосев се изрича срещу историческото становище за развиването на езиците, само че когато самият той се пробва да изясни генезиса на появяването на така наречен „ македонски език “ със почналото в края на 19-ти век раздалечаване на западните и източните български приказва, той дефакто признава историческия факт на пораждане на днешната публична книжовна норма в РСМ от западните български приказва, т.е. на нейния генезис от българския език. Той непосредствено споделя, че хората по тези земи са говорели на български! Това обаче е в прорез с формалната трактовка на македонизма, съгласно която двата езика нямат нищо общо (и в никакъв случай не са имали!), като съгласно тях така наречен „ македонски език “ произлиза от Ранното Средновековие, от времето на Св.Св.Кирил и Методий, и се е развивал независимо през вековете до през днешния ден, без значение от „ непознатия “ по отношение на него български език. Наред с това обаче македонистите се оплитат, когато им се постанова да оправдаят фантазиите си за „ времеви континуитет “ на така наречен “македонски език “ - те хем пробват да му припишат подобен за сметка на старобългарския и среднобългарския, хем в същото време отхвърлят потребността от относително изследване на неговата история и генезис и афишират това за ретроградни националистически трендове. Самият Кьосев приказва за „ хипотетична езикова история “, с цел да пренебрегва целия корпус от досегашни проучвания на всички учени от дисциплините българистика, кирилометодиевистика и част от славистиката. Това е операция посредством отклонение на вниманието, тъй като всеки език, както и всеки народ, има своя история. Игнорирането ѝ е еднакво на отсичането на корена на дърво, а дърво без корен не може. Знаейки това, македонистите от една страна споделят „ не гледайте какво е било в предишното, единствено днешните действителности са от голяма важност “, а в това време упорстват, че „ македонският “ се корени в кирило-методиевия език, чието продължение бил езика на възрожденците, та до кодификацията през 1945г.!
Бягството от тематиката за историята заради неналичието на причини е опит за омаловажаване на нейната значимост, тъй като добре известна максима е, че който управлява предишното, управлява и бъдещето. Кражбите и фалшификациите на нашата история, която напълно не е „ хипотетична “, са посягане към нашата национална еднаквост, към идеалите на нашите предшественици и към актуалните български история, език и просвета. Те са и сериозна причина за ирединтистки искания от страна на Скопие, които към момента не са дефинитивно прекратени, макар подписания Договор за другарство и добросъседство от 2017г. Наред с това, историческите фалшификации участват в учебниците, а посредством тях към този момент трето потомство македонски жители се възпитават в ненавист към България и българите. Те са и в основата на държавната теория на македонизма, която е идеологическата основа за дискриминация на жителите с българско съзнание.
Кьосев намесва и тематиката за майчиния език, именуван от по-голямата част от носителите му в РСМ „ македонски “, като се пробва през него да оправдае съществуването и на обособен „ македонски език “. Само че този доверчив опит се сблъсква с няколко основни казуса:
- жителите на РСМ не научават от майките си изкуствено основаната от титовистите книжовна норма, нито я употребяват в всекидневието си. За голямата част от тях тя продължава да бъде непозната, сложна, изкуствена и комплицирана. Хората приказват на личните си диалекти. В множеството от тях не се употребяват огромна част от сърбизмите, с които е наситена наложително формалната норма, като изключение прави единствено скопският диалект, който е прекалено сърбизиран даже по отношение на книжовния език.
- макар принудително наложените нови лексеми за отдалечаване от книжовния български език, по-старото потомство към момента помни езика на своите родители. При диалог с тях те постоянно се сещат, че дадена дума от книжовния български е била употребена от техните предшественици, макар че през днешния ден към този момент публично не се употребява, и те я знаят. В някои от диалектите към момента се употребяват точно сходни дублетни форми, които другояче са изхвърлени от книжовната норма.
- майчиният език на хората в Струмица и Петрич на процедура е еднакъв македонски акцент. На какъв език приказват тези хора? Съгражданите ни в Пиринска Македония на непознат език ли приказват, който е обособен и няма нищо общо с българския? И по какъв начин тогава се разбираме?
- диалектите, говорени от българите в Албания и Егейска Македония, какви са?
- за какво не обърнем внимание на възприятията и мнението на македонските българи? Защо не се замислим по какъв начин те възприемат езика, на който приказват? На последното броене през 2021 година доста жители на РСМ сами заявиха говоримия си език като български. Разбира се, в множеството случаи става въпрос за локални диалекти, само че същите тези диалекти в Скопие са считани за принадлежащи към " македонския език ". Дали не е принуждение по отношение на тях този македонистки метод, съгласно който те са принудени да назовават своя език по друг по отношение на тяхното лично виждане метод, който освен това е непознат по отношение на определението на техните татковци, майки и дядовци, от които са научили същия този език?
- ноторен факт е, че немските диалекти, които са майчин език за хиляди европейци в Швейцария, Италия и Австрия, са приети в целия свят за част от немския език, а не за обособени езици. Така, както има „ американски британски “, „ новозеландски британски “, „ белгийски френски “, „ канадски френски “, „ австрийски немски “ и прочие териториални разновидности на доста езици, по този начин следва да бъде възприето и названието „ македонски български “ за езика, който е признат за литературна норма в РСМ, тъй като от лингвистична позиция той е вид на българския. Това нито е неприятно, нито по някакъв метод накърнява идентитета на македонските жители, тъй като няма рационална причина някой да се наскърбява от научни обстоятелства.
От подмятането на Кьосев за Петко Славейков и неговия вестник „ Македония “ не излиза наяве дали доцентът фактически е осведомен с творчеството на бележития наш възрожденец, или просто повтаря македонистки опорки. На този опит за операция ще отговорим, като цитираме видния ни литератор, който освен не демонстрира схващане към изказванието, че имало някакъв обособен „ македонски “ език, само че намерено се подиграва на това мнение и остро го подлага на критика в публикацията си:
„ Из на първо време зехме думите на тези млади патриоти като за смешка. Прочее и на това не могат да се опрат македонистите, без да ся покажат смешни и плитки. Таквизи учредения могат да дават единствено глупавите деца, които не знаят еще що ще каже историческо удостоверение. Въобще мненията на македонистите нямат ни зряла възраст, ни тъждественост. Един приказва още едно, различен приказва друго, което му ся види по-добро. Каквото всичките българе, македонските наши братия са дотолкози елементарни и слаби, щото разделянето не може да не разбърка мозъците и да породи съперници. Заняти във вътрешните разправи какви са и какви не са, нашите българе в Македония не ще могат да ся запазят от външните посегнувания и от неприятелските притезания на гърци откъм юг и на сърби — откъм север. От всичките наречия трябаше да изберем едно средне, което да бъде понятно по всичките области, и на него да учим децата си. Това ще бъде и право, и рационално, и потребно, тъй като ще опази единството на наший народ. Ние пишем на нашето произношение, тъй като него знаем, а не от неуважение на македонското. Когато се усили сред нас изучението на езика и се познае потребността за общ литературен език, ние с най-голямо посредством ще пишем на македонско произношение, в случай че се види това за положително и потребно, или ще заемем от него това което е належащо за допълнение.
От своя страна пък самите македонски българи от Кукуш пишат ядосан отговор на публикацията на Славейков, възмутени от неговите изказвания за съществуването на македонистки хрумвания в Македония, като в писмото си споделят:
„ нъ како българе, населящи един град от Македония, и како членове на българската голема фамилия, за служба своя считаме неот¬ложна да извадиме истината на яве, и да докажеме, какъв брой що ние знаеме, че страховете на г-на Славейкова са напълно праздни. Ние до през днешния ден не сме могли да узнаеме никого от нашите съукоряеми македонски българи, които да мисли толко неуместно щото да ся раздели народът на послаби парчи “ а също и това „ тъй като речта е за ма¬кедонските бъл. то и въпросът е македонски въпрос, е въпрос не за разделе¬ние от българската маса, какщо сънува р-рът на в. „ Македония “ ами за съе-динение с нея. Ето ти го впрочем същинскийт „ македонски въпрос “ за който непрекъснато ся молиме на ч. ц. държавно управление да го реши и за нас окончател¬но, да ни съедини духовно с другите ни братя. “
Тук е мястото да отбележим, че преди да бъде приключен към края на 19-ти век дългия развой по основаването на днешния книжовен български език, районните разлики сред другите негови носители са били огромни. Жинзифов, Пърличев, Шапкарев и Хаджиконстантинов са говорили и писали на език, доста по-различен от този на Дринов, Славейков и Геров, само че никой от тези наши книжовници не е заявявал, че не схваща другите, тъй като употребява друг език! Напротив, те са осъзнавали проблемите, свързани с разликите сред източните и западните приказва и са се стремели да ги преодолеят. Шапкарев и Хаджиконстантинов употребяват съзнателно много думи от източните приказва и дружно с Партений Зографски оферират на Дринов да бъде основана смесена норма сред източните и западни диалекти, което той за жалост отхвърля.
Въпреки всички старания на македонистите за раздалечаване от българския, така наречен „ македонски език “ си остава и през днешния ден просто друга книжовна норма на българския език. Това е формалното мнения на българските (а и множеството чуждестранни) езиковеди. От лингвистична позиция, където се преглеждат граматическите и лексикалните особености на двете правила, езиците са идентични. Да, въведени са в приложимост доста сърбизми и чуждици, както и възродени архаизми, изменени окончания и форми, това е реалност. Но макар него, в главната си част речниковият фонд е еднакъв, и това прелестно е маркирано от известния славист проф. Джеймс Ф. Кларк, който е определил издадения чак в 1968г. в Скопие „ Македонско-български “ речник като „ Българо-български “, поради така очевидното съвпадане на по-голямата част от наличието в двете колонки на речника. Основният белег за даден език е не толкоз лексиката (която може в малко време да се повлияе изкуствено посредством голям брой чуждици), а граматиката. По отношение на нея, разлика в говорите няма, освен това – граматиката е главната разлика сред българската и македонската норма от една страна и всички останали славянски езици. Тя се явява ключ към разбирането за единството на езика, в случай че несъмнено човек е отворен за обективните научни обстоятелства.
Основният проблем на езиковия спор се корени не в наименованието на книжовната норма, употребена от Скопие, а в македонистката позиция, че така наречен " македонски език " има времеви и тримерен континуитет. За незапознатите – това значи, че в Пиринска и Егейска Македония, както и в Албания също се приказва на локални разновидности на сърбокомунистическата скопска норма, основана през 1945г. Както и че " македонският " съществува от хиляда години, което е директна кражба на историческото развиване на българския език и всички негови творби, написани на български език от хора, родени в географска област Македония, и всъщност е непосредствено посягане върху българското културно-историческо завещание и върху териториалната целокупност на страната ни. Тази теза обаче е неистина, тъй като не дава отговор на научните обстоятелства от историята и лингвистиката. Въпреки този факт, РСМ продължава да упорства за експлицитното признание от наша страна на техния език като обособен от българския. Това надвишава техническата страна на казуса, тъй като зад сходно искане се крият иредентистки искания и директни похищения към българското културно-историческо завещание освен в границите на България, само че и на територията на цялото българско етническо землище на Балканите. Данните от историята на езика изрично демонстрират, че по тези места не е имало плътно население, друго от българското, нито друг език от българския.
България не може да допусне да бъде интернационално общоприето изказванието, че езикът, употребен от популацията в Пиринска и Егейска Македония, Албания, от емигрантите и бежанците от област Македония, както и от личностите от предишното на тази област преди 1945г. е идентичен с кодифицираният едвам през 1945г. така наречен „ македонски език “, тъй като това не дава отговор на истината. В изброените области и общности носителите на езика постоянно са го наричали български, а не нещо друго.
И защитавайки тази македонистка теза, в какво в действителност желае да убеди Кьосев – че през днешния ден, 2022г. ние още веднъж би трябвало да си внесем учители, книги и учебници от Северна Македония, с цел да могат хората в Пиринския край да учат „ македонски език “, както в 1946г.? Защото това е естественото разследване от признаването на македонистките мечти за „ исторически и тримерен континуитет “ на така наречен „ македонски език “, които пропагандират най-висшите представители на „ модерната просвета “ в РСМ, воглаве с македонската академия на науките МАНУ. Това поддържат и някои от политиците там, които също така непрестанно приказват за правата на „ македонците “ в България и дават обещание да денонсират Договора от 2017г., когато дойдат на власт.
И стигаме до там, където е заровено кучето. В десетки цивилизовани, демократични страни хората нямат комплекс да кажат, че приказват език, принадлежащ на друга нация. На процедура, през днешния ден не съществува справедлива спънка пред македонци да признаят, че това, което приказват е произлязло от българския език (без да протягат ръка на персони, книги и прочие от българската история!), и че с политическо решение той преднамерено е бил откъснат и далечен от литературния български, както и че моментно, макар прекодификацията, има минимални разлики с него. И едвам по-късно да пожелаят да го разгласят за нов, обособен език, да работят за неговото развиване и самопризнание, като ползват своите причини. Само че те нямат нито желанието, нито смелостта да признаят обстоятелствата, тъй като е извънредно тежко и мъчително да се скъсат оковите. И казусът не е в истината – всички добре знаем, че това е естественият път пред всеки един език и нация, който сме склонни да разберем и приемем, стига да не е съпроводен с фалшификации. Проблемът е честен и се корени във обстоятелството, че основаването на езика е станало не еволюционно, а посредством неистини и принуждение. И в случай че това бъде прието обществено, елементарните македонски жители ще бъдат в цялостното си право да се разгневят, да се почувстват излъгани и да пожелаят да потърсят сметка на тези, които са ги лъгали през годините. И тъкмо от това ги е боязън македонистите - да не изгубят своята харизма на правилни водачи на своя народ, от която произтича и политическото право да го ръководят. А пък вероятните опасности за бъдещето на една еднаквост, построена върху аморални устои, и тяхното отражение върху публичната и самостоятелна същина на македонците също ще тежат на съвестта на фалшификаторите, в случай че изобщо имат такава.
За край ще представим една английска карта. Тя е създадена през 1942 година от „ Постоянната комисия за географските имена “ за публично английско потребление. На нея са показани говорените езици в Гърция и в прилежащите страни към интервала на Втората международна война. Ясно се вижда, че в географската област Македония на север от Солун се приказва български, а в западните елементи на Македония и албански. Никъде не е отразено съществуването на „ македонски “ език.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ