Иван Кръстев: Горбачов освободи моето поколение от бездната
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Германският стихотворец Ханс Магнус Енценсбергер го назова " воин на отстъплението ". Но може ли отстъплението да роди герои? Изгубен човек, сломен от гибелта на обичаната си брачна половинка, разяждан от възприятие на виновност и яд и заради трагичната гибел на обичаната му страна. Такъв е обликът на Михаил Горбачов, първият и финален президент на Съветския съюз, обрисуван в яркия документален филм на Виталий Мански " Горбачов. Рай ". Такова бе и моето усещане от Горбачов преди няколко години, когато се видях с него в празните офиси на фондацията му. Този мощен и трогателен облик на Михаил Сергеевич, умрял предходната седмица на 91 години, ще остане вечно с мен.
Това написа политологът Иван Кръстев в текст, оповестен в " Гардиън ", преводът е на Портал " Култура ".
Помня и други два облика на Горбачов. Първият видях по малкия екран в родната ми България през 1985 година Бях 20-годишен студент по философия в Софийския университет, когато Горбачов бе определен за общоприет секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз. Появата му във властта, без да приказваме за първите му политически ходове, беше изненадваща като юлски сняг. Самият факт, че руската номенклатура избра за водач човек под 70 години, който можеше да приключи цяло изречение, беше същинско знамение. Още по-свръхестествено беше възприятието за отваряне, което той донесе – заразното чувство, че нещо, доскоро невероятно, през днешния ден към този момент е станало допустимо, и че нещо още по-невъзможно може да се случи на следващия ден.
Той ни освободи от психическата пропаст, че утрешният ден не е нищо повече от следващия ден. Цялото ми политическо съзряване мина под сянката на феномена Горбачов. Той не ни освободи, само че ни разреши да вкусим свободата. Накара светът да се интересува от съветския език и да се опита да си показа една по-различна Русия. Има цели рафтове с книги, написани от политолози, анализиращи разликите сред отворените и затворените общества. Далеч по-малко е написано за поразителната разлика сред съзряването в общество, в което прозорците са отворени, и съзряването в общество, даже и относително отворено, в което въздухът е вмирисан и мирише на боязън и застой. Този първи Горбачов не беше воин на отстъплението, той беше ангел на отварянето.
След това се появи вторият Горбачов, който също помня сносно. Беше август 1991 година, когато се провали превратът против него. Ала този път, наред с преврата, се срина и самият Горбачов. Превърна се в индивида, който не съумя да избави социализма, само че съумя да унищожи личната си страна. Беше сломен, сърдит и наскърбен. Възможно бе да го съжалиш, само че към този момент не можеше да му се възхищаваш. Беше от страната на губещите, човек без идея.
Повечето западни анализатори мъчно могат да схванат, че индивидът, разрушил руския комунизъм, бе един от дребното същински марксисти в руското управление. " Все още виждам на Ленин като на нашия господ ", признава Горбачов във кино лентата на Мански. Тъкмо тази лоялност към марксизма изяснява в огромна степен ръководството на последния руски водач. Неговата твърда религия в привлекателността на социализма избави света от руско повтаряне на Тянанмън.
В края на 80-те години руските и китайските елити бяха престанали да гледат на бъдещето като на продължителна борба за създаване на комунистическо общество. Но възгледите им по отношение на ролята на комунистическата партия и смисъла на насилието се различаваха. Горбачов изясни рухването на комунизма с неуспеха на партията да осъществя вдъхновяващите обещания на марксизма и бе уверен, че социализмът ще се дискредитира морално, в случай че армията стартира да стреля по личния си народ.
Докато китайските водачи гледаха на рецесията на комунизма по друг метод. Изпълнени със песимизъм към главните постулати на марксизма, те оставаха привлечени от способността на комунистическата партия да упражнява властта, да провежда обществото към споделени дълготрайни цели и да пази териториалната целокупност на страната. Горбачов смяташе, че комунизмът се е провалил, тъй като не е съумял да построи социалистическо общество. Докато китайското управление смяташе, че комунизмът е съумял, тъй като макар всички упования за противоположното, партията е обединила страната и обществото и в същото време е съхранила монопола си върху властта.
Не бива да ни изненадва изказванието на най-малкия наследник на Дън Сяопин, Джифан, че Дън е считал Горбачов за " глупак ". Владимир Путин мисли като Дън, по тази причина и графикът му не му разреши да участва на погребението на последния руски водач. Според възгледите на Горбачов демократичният западен ред беше единствената опция за оцеляването на Съветския съюз, изключително в това трескаво положение на националистическа готовност. Горбачов искаше да се причисли към Запада, а от Запада очакваше да избави страната му. Това не се случи. Чувстваше се предаден – може би от Запада, може би от естествения блян на хората към самостоятелност и независимост, може би и от самата история.
В документалния филм на Мански Горбачов размишлява, че идващото потомство руснаци ще го възприемат по друг метод от тези, които през днешния ден виждат от тв приемниците само трептящия облик на Путин. Дали това е самозаблуда на исторически несретник или пророческо просветление на един " воин на отстъплението "? Преди една година съветски сътрудник, професор в един от най-хубавите московски университети, ми сподели по какъв брой друг метод гледат на Горбачов неговите студенти спрямо поколението на техните родители. " Те не го упрекват за разпадането на империята ", сподели ми той, " тъй като Съветският съюз не е бил тяхната страна. Напротив, те се възхищават на смелостта му да тръгне против системата и на честността му да се отдръпна спокойно от властта ".
Някои от тези студенти през днешния ден са на фронта. Как опитът им от войната ще промени мнението им за последния руски водач? Дали за тях същинският водач е този, който може да стартира война, или този, който има смелостта да приключи една безсмислена война?
Въпросът, който ме преследва, откогато чух за гибелта на Горбачов, е дали речниците не са по-полезни от историческите книги и изследванията на публичното мнение, когато оценяваме значимостта на един политически водач. Горбачов накара всички ни да научим две съветски думи – перестройка и публичност. Тези думи са разбираеми без превод на всички съществени европейски езици, изписват се по същия метод, по който се произнасят на съветски. Докато Владимир Путин ни накара да научим единствено една дума – силовици, хора на силата.
Германският стихотворец Ханс Магнус Енценсбергер го назова " воин на отстъплението ". Но може ли отстъплението да роди герои? Изгубен човек, сломен от гибелта на обичаната си брачна половинка, разяждан от възприятие на виновност и яд и заради трагичната гибел на обичаната му страна. Такъв е обликът на Михаил Горбачов, първият и финален президент на Съветския съюз, обрисуван в яркия документален филм на Виталий Мански " Горбачов. Рай ". Такова бе и моето усещане от Горбачов преди няколко години, когато се видях с него в празните офиси на фондацията му. Този мощен и трогателен облик на Михаил Сергеевич, умрял предходната седмица на 91 години, ще остане вечно с мен.
Това написа политологът Иван Кръстев в текст, оповестен в " Гардиън ", преводът е на Портал " Култура ".
Помня и други два облика на Горбачов. Първият видях по малкия екран в родната ми България през 1985 година Бях 20-годишен студент по философия в Софийския университет, когато Горбачов бе определен за общоприет секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз. Появата му във властта, без да приказваме за първите му политически ходове, беше изненадваща като юлски сняг. Самият факт, че руската номенклатура избра за водач човек под 70 години, който можеше да приключи цяло изречение, беше същинско знамение. Още по-свръхестествено беше възприятието за отваряне, което той донесе – заразното чувство, че нещо, доскоро невероятно, през днешния ден към този момент е станало допустимо, и че нещо още по-невъзможно може да се случи на следващия ден.
Той ни освободи от психическата пропаст, че утрешният ден не е нищо повече от следващия ден. Цялото ми политическо съзряване мина под сянката на феномена Горбачов. Той не ни освободи, само че ни разреши да вкусим свободата. Накара светът да се интересува от съветския език и да се опита да си показа една по-различна Русия. Има цели рафтове с книги, написани от политолози, анализиращи разликите сред отворените и затворените общества. Далеч по-малко е написано за поразителната разлика сред съзряването в общество, в което прозорците са отворени, и съзряването в общество, даже и относително отворено, в което въздухът е вмирисан и мирише на боязън и застой. Този първи Горбачов не беше воин на отстъплението, той беше ангел на отварянето.
След това се появи вторият Горбачов, който също помня сносно. Беше август 1991 година, когато се провали превратът против него. Ала този път, наред с преврата, се срина и самият Горбачов. Превърна се в индивида, който не съумя да избави социализма, само че съумя да унищожи личната си страна. Беше сломен, сърдит и наскърбен. Възможно бе да го съжалиш, само че към този момент не можеше да му се възхищаваш. Беше от страната на губещите, човек без идея.
Повечето западни анализатори мъчно могат да схванат, че индивидът, разрушил руския комунизъм, бе един от дребното същински марксисти в руското управление. " Все още виждам на Ленин като на нашия господ ", признава Горбачов във кино лентата на Мански. Тъкмо тази лоялност към марксизма изяснява в огромна степен ръководството на последния руски водач. Неговата твърда религия в привлекателността на социализма избави света от руско повтаряне на Тянанмън.
В края на 80-те години руските и китайските елити бяха престанали да гледат на бъдещето като на продължителна борба за създаване на комунистическо общество. Но възгледите им по отношение на ролята на комунистическата партия и смисъла на насилието се различаваха. Горбачов изясни рухването на комунизма с неуспеха на партията да осъществя вдъхновяващите обещания на марксизма и бе уверен, че социализмът ще се дискредитира морално, в случай че армията стартира да стреля по личния си народ.
Докато китайските водачи гледаха на рецесията на комунизма по друг метод. Изпълнени със песимизъм към главните постулати на марксизма, те оставаха привлечени от способността на комунистическата партия да упражнява властта, да провежда обществото към споделени дълготрайни цели и да пази териториалната целокупност на страната. Горбачов смяташе, че комунизмът се е провалил, тъй като не е съумял да построи социалистическо общество. Докато китайското управление смяташе, че комунизмът е съумял, тъй като макар всички упования за противоположното, партията е обединила страната и обществото и в същото време е съхранила монопола си върху властта.
Не бива да ни изненадва изказванието на най-малкия наследник на Дън Сяопин, Джифан, че Дън е считал Горбачов за " глупак ". Владимир Путин мисли като Дън, по тази причина и графикът му не му разреши да участва на погребението на последния руски водач. Според възгледите на Горбачов демократичният западен ред беше единствената опция за оцеляването на Съветския съюз, изключително в това трескаво положение на националистическа готовност. Горбачов искаше да се причисли към Запада, а от Запада очакваше да избави страната му. Това не се случи. Чувстваше се предаден – може би от Запада, може би от естествения блян на хората към самостоятелност и независимост, може би и от самата история.
В документалния филм на Мански Горбачов размишлява, че идващото потомство руснаци ще го възприемат по друг метод от тези, които през днешния ден виждат от тв приемниците само трептящия облик на Путин. Дали това е самозаблуда на исторически несретник или пророческо просветление на един " воин на отстъплението "? Преди една година съветски сътрудник, професор в един от най-хубавите московски университети, ми сподели по какъв брой друг метод гледат на Горбачов неговите студенти спрямо поколението на техните родители. " Те не го упрекват за разпадането на империята ", сподели ми той, " тъй като Съветският съюз не е бил тяхната страна. Напротив, те се възхищават на смелостта му да тръгне против системата и на честността му да се отдръпна спокойно от властта ".
Някои от тези студенти през днешния ден са на фронта. Как опитът им от войната ще промени мнението им за последния руски водач? Дали за тях същинският водач е този, който може да стартира война, или този, който има смелостта да приключи една безсмислена война?
Въпросът, който ме преследва, откогато чух за гибелта на Горбачов, е дали речниците не са по-полезни от историческите книги и изследванията на публичното мнение, когато оценяваме значимостта на един политически водач. Горбачов накара всички ни да научим две съветски думи – перестройка и публичност. Тези думи са разбираеми без превод на всички съществени европейски езици, изписват се по същия метод, по който се произнасят на съветски. Докато Владимир Путин ни накара да научим единствено една дума – силовици, хора на силата.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ