Русия за България - отвъд русофилията и русофобията
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
" Кат Русия няма втора
така могъща на света;
тя е нашата конзола,
тя е нашта висота! "
(Иван Вазов, 1877 г.)
" Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил съветски крайник в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и настойничка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука... То не наподобява ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! "
(Захари Стоянов, 1887 г.)
Както е видно, русофилията и русофобията съпътстват цялата ни нова история. И в случай че през последната четвърт на 19-и век е обикновено за една млада нация да слага страстите над прагматизма, то век и половина по-късно е извънредно време да " пораснем " - и като общество, и като политически хайлайф.
Настоящият материал е опит да се показват главните моменти, в които Русия е оказвала съществено въздействие върху историческата орис на България и българите - било то позитивно, или негативно. Да се направи съпоставяне и в последна сметка да се оцени ролята на Петербург/Москва в развиването на нашата страна и нашето общество. По опция, без страсти, само че с акцент върху националния интерес и по какъв начин дейностите на Русия са се съотнасяли към него в една или в друга обстановка.
Да стартираме с Руско-турската война (1877-78), която ние назоваваме " Освободителна ". Резултатът от нея безспорно е позитивен за нас - възобновена е българската държавност, въпреки и надалеч не върху цялата ни етническа територия. За страдание и с стеснен суверенитет - под формата на васално на Османската империя формирование (Княжество България). Но при всички положения това е голяма крачка напред спрямо предходния статут на българските земи. Разбира се, не трябва да одобряваме дейностите на Русия като акт на алтруизъм, само че можем умерено да отчетем ситуационното съвпадане на ползите. Да, надалеч по-добре би било това да се беше случило единствено с наши, лични старания, само че действителностите сочат, че това е било невероятно. А една хипотетична " помощ " от друга Велика мощ най-вероятно би основала аналогични връзки, каквито след това сме имали с Руската империя.
Временното съветско ръководство (1878-79) също следва да се регистрира позитивно. Русия изиграва решаваща роля за образуването на новите български институции, като изключително важен е приносът за основаването и развиването на българския офицерски корпус. Първите генерации български офицери, тъкмо тези, които по-късно ще напишат златните страници на българската бойна популярност през войните за национално обединяване, значително са артикул точно на съветската офицерска школа.
Нееднозначна е ролята на Русия в налагането на Режима на пълномощията (1881-83). Първоначално, Петербург предизвиква княз Александър I да промени конституционния ред, само че след това съветските емисари основават много главоболия на българския държател. А и самият режим е мъчно да се дефинира дали е добър за България, или не - тук огромно значение оказват пристрастията на оценяващите. Отделно, съветската (на моменти много брутална) интервенция във вътрешните работи на княжеството, в случай че и да е разбираема поради клаузите на Берлинския контракт, надали може да се одобри без възражения.
Стигаме до Съединението (1885) и последвалата политическа рецесия, довела до тежък раздор в българо-руските връзки. Като начало, изтеглянето на съветските офицери от българската войска директно преди Сръбско-българската война е доста лицемерен акт (към оня миг целият върховен и голяма част от междинния команден състав са съветски офицери, българи са единствено двама майори и ниските офицерски чинове). Но не е единствено това. Русия принуждава княз Александър I да абдикира, а в идващите години стартира по този начин да се меси във вътрешните ни каузи, че дипломатическият раздор става неминуем. С цялостно право можем и в тези години да приказваме за " хибридна война " (чрез русофилската мрежа), която в един миг се трансформира съвсем в стандартна (русофилските протести в Русе и Силистра през 1887 г.). С течение на времето връзките като че ли се възстановяват, само че нанесената рана остава дълбока.
Още едно отчаяние от Русия поносим и през Балканските войни, когато упованията ни за обективен арбитраж по отношение на " противоречивата зона " със Сърбия остават напразни. Но и това бледнее спрямо Първата международна война, когато сме във фактическа война и се постанова военачалник Иван Колев да прогонва казашката кавалерия от " нашата Добруджа ". Тогава връзките ни с Русия са на едно от най-ниските равнища в историята и даже храмът " Св. Александър Невски " в София е краткотрайно преименуван на " Св. св. Кирил и Методий ".
Но неприятните изненади не стопират. Вече Съветска Русия се намесва по отблъскващ метод през 20-те години на 20-и век, посредством подстрекаването на Септемврийското въстание (1923) и изключително посредством инспирирания атентат в църквата " Св. Неделя " (1925). Като второто е изключително неоправдателно - най-кървавият терористичен акт досега, освен това в черква по време на опело. Тук думите са безсилни...
Важно е обаче да се означи позитивната роля, която изиграва Съветския съюз по време на Крайовската конвенция (1940), с която България съумява да си върне Южна Добруджа. Любопитен факт е, че Съюз на съветските социалистически републики предлага помощ на България да си възвърне и Северна Добруджа, само че цар Борис III отклонява предлагането, тъй като това би означавало обща граница със Съветите. Далновидно, както демонстрира историята.
По време на Втората международна война, Съветския съюз се държи меко казано неточно с България, която резервира дипломатически връзки, само че търпи съвсем непрекъсната измама. " Връх на сладоледа " е когато на 5 септември 1944 година Съюз на съветските социалистически републики ни афишира война, без това да е подбудено от военна нужда (германските войски стартират да се изтеглят от България още на 26 август).
Вината на Съветския съюз за чудовищните репресии в първите години след 09.09.1944 година не предстои на полемика. Макар и да не е директен причинител, Москва носи своята отговорност, защото всички безобразия на българските комунисти тук са се случили с нейната благословия.
Отношението на Съюз на съветските социалистически републики към България на Парижката мирна конференция (1947) е нееднозначно. От една страна, парира щенията на Гърция общата ни граница да бъде изместена на 20 километра южно от Пловдив. Но от друга, не се съгласява да получим статут на " съвоюваша страна ", с всички произлизащи от това последици - от репарации до узаконяване на " военните титли ", заграбени по време на руската окупация (1944-1947).
От средата на 40-те до края на 50-те години страната ни е подложена на тотална " съветизация " - в политиката, стопанската система, културата, публичния живот... Нещо, което няма по какъв начин да приемем позитивно - най-малкото, тъй като доста от тези трендове след това са изоставени от самия комунистически режим у нас.
Съюз на съветските социалистически републики се съгласява през 1955 година България да бъде призната за член на Организация на обединените нации. Това е позитивен факт не толкоз самичък по себе си, колкото че изиграва решаваща роля двете оферти на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия да бъдем присъединени като 16-а република да бъдат отхвърлени от Кремъл - просто там не желаят да изгубят един сигурен глас в Общото заседание на Организация на обединените нации.
Решенията на Съветския съюз във връзка с ролята на България в Съвета за икономическа взаимопомощ могат да се одобряват позитивно - страната ни се профилира в туризма и високите технологии, а настрана по време на " петролната рецесия " през 70-те години Съюз на съветските социалистически републики ни дава на ниска цена нефт, който ние препродаваме на Запада с облага. Проблемът е, че самият Съвет за икономическа взаимопомощ не действа съгласно естествените закони на стопанската система и това в последна сметка ни изиграва неприятна смешка.
Съюз на съветските социалистически републики се отнася извънредно резервирано към възраждането на българския шовинизъм през 70-те и 80-те години на 20-и век, като изключително хладно се одобряват всенародните празнувания по случай 1300 години България. Все отново, до крайности не се стига.
Горе-долу по същото време България е въвлечена интензивно в " огромната игра " на Студената война, като отредената ѝ роля е да подкрепя " интернационалното революционно придвижване ", което включва и искрено терористични организации. Това несъмнено основава отрицателен имидж на страната ни пред света.
Длъжни сме обаче да признаем, че Съветския съюз не стопира процесите, които водят в последна сметка до рухване на комунистическия режим. Както става и в останалите страни от Източния блок, апропо.
През 90-те години на 20-и век Русия е прекомерно заета със личните си проблеми, с цел да се занимава съществено с нас. Но както виждаме, и това е до време - през последните години против България освен, че се води " хибридна война ", само че и самата ни страна е определяна като " неприятелска " от Кремъл.
Както се вижда от историческата информация, от Русия/СССР сме видели и положително, и неприятно. Кое надвива - всеки самичък може да реши. Но едно би трябвало да е ясно - нито от Русия, нито от която и да било друга страна, не можем да чакаме ползите ѝ постоянно да са в синхрон с нашите. Но и не би трябвало да се заблуждаваме, че първата ѝ мисъл постоянно е безусловно да ни навреди. Просто би трябвало да следваме своя интерес. И да сложим България в центъра на нашата карта на света. Никой различен няма да го направи вместо нас.
" Кат Русия няма втора
така могъща на света;
тя е нашата конзола,
тя е нашта висота! "
(Иван Вазов, 1877 г.)
" Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил съветски крайник в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и настойничка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука... То не наподобява ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! "
(Захари Стоянов, 1887 г.)
Както е видно, русофилията и русофобията съпътстват цялата ни нова история. И в случай че през последната четвърт на 19-и век е обикновено за една млада нация да слага страстите над прагматизма, то век и половина по-късно е извънредно време да " пораснем " - и като общество, и като политически хайлайф.
Настоящият материал е опит да се показват главните моменти, в които Русия е оказвала съществено въздействие върху историческата орис на България и българите - било то позитивно, или негативно. Да се направи съпоставяне и в последна сметка да се оцени ролята на Петербург/Москва в развиването на нашата страна и нашето общество. По опция, без страсти, само че с акцент върху националния интерес и по какъв начин дейностите на Русия са се съотнасяли към него в една или в друга обстановка.
Да стартираме с Руско-турската война (1877-78), която ние назоваваме " Освободителна ". Резултатът от нея безспорно е позитивен за нас - възобновена е българската държавност, въпреки и надалеч не върху цялата ни етническа територия. За страдание и с стеснен суверенитет - под формата на васално на Османската империя формирование (Княжество България). Но при всички положения това е голяма крачка напред спрямо предходния статут на българските земи. Разбира се, не трябва да одобряваме дейностите на Русия като акт на алтруизъм, само че можем умерено да отчетем ситуационното съвпадане на ползите. Да, надалеч по-добре би било това да се беше случило единствено с наши, лични старания, само че действителностите сочат, че това е било невероятно. А една хипотетична " помощ " от друга Велика мощ най-вероятно би основала аналогични връзки, каквито след това сме имали с Руската империя.
Временното съветско ръководство (1878-79) също следва да се регистрира позитивно. Русия изиграва решаваща роля за образуването на новите български институции, като изключително важен е приносът за основаването и развиването на българския офицерски корпус. Първите генерации български офицери, тъкмо тези, които по-късно ще напишат златните страници на българската бойна популярност през войните за национално обединяване, значително са артикул точно на съветската офицерска школа.
Нееднозначна е ролята на Русия в налагането на Режима на пълномощията (1881-83). Първоначално, Петербург предизвиква княз Александър I да промени конституционния ред, само че след това съветските емисари основават много главоболия на българския държател. А и самият режим е мъчно да се дефинира дали е добър за България, или не - тук огромно значение оказват пристрастията на оценяващите. Отделно, съветската (на моменти много брутална) интервенция във вътрешните работи на княжеството, в случай че и да е разбираема поради клаузите на Берлинския контракт, надали може да се одобри без възражения.
Стигаме до Съединението (1885) и последвалата политическа рецесия, довела до тежък раздор в българо-руските връзки. Като начало, изтеглянето на съветските офицери от българската войска директно преди Сръбско-българската война е доста лицемерен акт (към оня миг целият върховен и голяма част от междинния команден състав са съветски офицери, българи са единствено двама майори и ниските офицерски чинове). Но не е единствено това. Русия принуждава княз Александър I да абдикира, а в идващите години стартира по този начин да се меси във вътрешните ни каузи, че дипломатическият раздор става неминуем. С цялостно право можем и в тези години да приказваме за " хибридна война " (чрез русофилската мрежа), която в един миг се трансформира съвсем в стандартна (русофилските протести в Русе и Силистра през 1887 г.). С течение на времето връзките като че ли се възстановяват, само че нанесената рана остава дълбока.
Още едно отчаяние от Русия поносим и през Балканските войни, когато упованията ни за обективен арбитраж по отношение на " противоречивата зона " със Сърбия остават напразни. Но и това бледнее спрямо Първата международна война, когато сме във фактическа война и се постанова военачалник Иван Колев да прогонва казашката кавалерия от " нашата Добруджа ". Тогава връзките ни с Русия са на едно от най-ниските равнища в историята и даже храмът " Св. Александър Невски " в София е краткотрайно преименуван на " Св. св. Кирил и Методий ".
Но неприятните изненади не стопират. Вече Съветска Русия се намесва по отблъскващ метод през 20-те години на 20-и век, посредством подстрекаването на Септемврийското въстание (1923) и изключително посредством инспирирания атентат в църквата " Св. Неделя " (1925). Като второто е изключително неоправдателно - най-кървавият терористичен акт досега, освен това в черква по време на опело. Тук думите са безсилни...
Важно е обаче да се означи позитивната роля, която изиграва Съветския съюз по време на Крайовската конвенция (1940), с която България съумява да си върне Южна Добруджа. Любопитен факт е, че Съюз на съветските социалистически републики предлага помощ на България да си възвърне и Северна Добруджа, само че цар Борис III отклонява предлагането, тъй като това би означавало обща граница със Съветите. Далновидно, както демонстрира историята.
По време на Втората международна война, Съветския съюз се държи меко казано неточно с България, която резервира дипломатически връзки, само че търпи съвсем непрекъсната измама. " Връх на сладоледа " е когато на 5 септември 1944 година Съюз на съветските социалистически републики ни афишира война, без това да е подбудено от военна нужда (германските войски стартират да се изтеглят от България още на 26 август).
Вината на Съветския съюз за чудовищните репресии в първите години след 09.09.1944 година не предстои на полемика. Макар и да не е директен причинител, Москва носи своята отговорност, защото всички безобразия на българските комунисти тук са се случили с нейната благословия.
Отношението на Съюз на съветските социалистически републики към България на Парижката мирна конференция (1947) е нееднозначно. От една страна, парира щенията на Гърция общата ни граница да бъде изместена на 20 километра южно от Пловдив. Но от друга, не се съгласява да получим статут на " съвоюваша страна ", с всички произлизащи от това последици - от репарации до узаконяване на " военните титли ", заграбени по време на руската окупация (1944-1947).
От средата на 40-те до края на 50-те години страната ни е подложена на тотална " съветизация " - в политиката, стопанската система, културата, публичния живот... Нещо, което няма по какъв начин да приемем позитивно - най-малкото, тъй като доста от тези трендове след това са изоставени от самия комунистически режим у нас.
Съюз на съветските социалистически републики се съгласява през 1955 година България да бъде призната за член на Организация на обединените нации. Това е позитивен факт не толкоз самичък по себе си, колкото че изиграва решаваща роля двете оферти на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия да бъдем присъединени като 16-а република да бъдат отхвърлени от Кремъл - просто там не желаят да изгубят един сигурен глас в Общото заседание на Организация на обединените нации.
Решенията на Съветския съюз във връзка с ролята на България в Съвета за икономическа взаимопомощ могат да се одобряват позитивно - страната ни се профилира в туризма и високите технологии, а настрана по време на " петролната рецесия " през 70-те години Съюз на съветските социалистически републики ни дава на ниска цена нефт, който ние препродаваме на Запада с облага. Проблемът е, че самият Съвет за икономическа взаимопомощ не действа съгласно естествените закони на стопанската система и това в последна сметка ни изиграва неприятна смешка.
Съюз на съветските социалистически републики се отнася извънредно резервирано към възраждането на българския шовинизъм през 70-те и 80-те години на 20-и век, като изключително хладно се одобряват всенародните празнувания по случай 1300 години България. Все отново, до крайности не се стига.
Горе-долу по същото време България е въвлечена интензивно в " огромната игра " на Студената война, като отредената ѝ роля е да подкрепя " интернационалното революционно придвижване ", което включва и искрено терористични организации. Това несъмнено основава отрицателен имидж на страната ни пред света.
Длъжни сме обаче да признаем, че Съветския съюз не стопира процесите, които водят в последна сметка до рухване на комунистическия режим. Както става и в останалите страни от Източния блок, апропо.
През 90-те години на 20-и век Русия е прекомерно заета със личните си проблеми, с цел да се занимава съществено с нас. Но както виждаме, и това е до време - през последните години против България освен, че се води " хибридна война ", само че и самата ни страна е определяна като " неприятелска " от Кремъл.
Както се вижда от историческата информация, от Русия/СССР сме видели и положително, и неприятно. Кое надвива - всеки самичък може да реши. Но едно би трябвало да е ясно - нито от Русия, нито от която и да било друга страна, не можем да чакаме ползите ѝ постоянно да са в синхрон с нашите. Но и не би трябвало да се заблуждаваме, че първата ѝ мисъл постоянно е безусловно да ни навреди. Просто би трябвало да следваме своя интерес. И да сложим България в центъра на нашата карта на света. Никой различен няма да го направи вместо нас.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ