Кой е пъпешът?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Помня, когато бях в първите класове на прогимназията, излезе модата на „ Пъпеша си ти! “. Това беше способ за побеждаване на съперника в някакъв спор сред дечурлигата, когато вероятните доводи за справедливост от едната страна бидеха изчерпани, то гръмогласно се изстрелваше разбиващото отвред противника в надговарянето „ Ти си пъпеш! “. Обикновено отговорът беше не по-малко разгромяващ: „ Не, ти си пъпешът! “. И по този начин продължаваше размяната на изказванието кой е пъпешът, до момента в който единият от двамата съперници не прегракнеше или не беше... набит.
Тази сцена неизбежно изниква в съзнанието ми постоянно, когато се замисля за връзките сред българското поданство, наричано още и „ суверен “ и елита – по-точно (псевдо)елита, – в областта на държавното ръководство. Всъщност каква е същинската обстановка?
Отсъствието на контролно-санкциониращ механизъм по отношение на лицата, на които суверенът директно или непряко (тоест на изпълнителната власт и правосъдната сфера) е делегирал властови компетенции, когато те не съблюдават отговорностите си като една от двете страни по публичния контракт, опорочава напълно демократичния развой.
Това опорочаване е един комплекс от деформации. Първо то смъква от политиците отговорността да показват здрав разсъдък при изработването на плановете за обществен инженеринг, които те оферират на политическия пазар в интервалите на предизборни акции. В упоритостта си да завоюват благоразположението на гласоподавателите, те умишлено напущат територията на вероятното за реализиране и се придвижват в областта на обществените фантасмагории. Което въобще не тревожи акционерите във фабриката за илюзии, защото суверенът е иммобилизиран за реакция от самото начало до идващите избори. Освен в случай че в ожесточението си от несбъднатите розови видения не се осмели да премине към насилствени протестни дейности. Но защо е цялото законодателство, със съответния капацитет за неговото имплементиране в лицето на правоохраняващите органи, с изключение на да защищити суверена да не се поддаде на зловредната мисъл, че има право да отхвърли със мощ ръководството, което вреди на неговите ползи и заплашва неговия живот, независимост и благосъстоятелност?
Ето по какъв начин вместо да останат изцяло лимитирани от параметрите на действителната конкретика, политиците се трансформират във фразеологични покерджии, за чиито залози даже небето не е граница.
Облъчван от сиянието на обещания земен парадайс, суверенът последователно попада под самовнушението си, че е задоволително да извърши „ верният избор “ в стаичката за гласоподаване и оттам-нататък единственото му занятие е да чака манната небесна. Понеже политическите вербовчици на избиратели-симпатизанти в действителност не са построили един действителен обществен план за положително развиване на цялото общество, в който развой своите отговорности и отговорности има както елитът, по този начин също и самият суверен. Ето по какъв начин те демобилизират жителите от интензивно присъединяване при постъпателното развиване на социума.
Неизбежните провали при действието на сходен модел на релацията „ елитарно малцинство – неелитарно болшинство “ се трансформира в пинг-понгов мач за прекачване на виновността: суверенът към „ главата на рибата, която първа се вмирисва “, а елитът – върху „ неприятния материал “. Ситуация без излаз в границите на в този момент съществуващото статукво.
Има ли светлина в дъното на тунела, без тя да е от приближаващ трен?
Да, само че единствено в случай, че суверенът се раздели със своите илюзии, че в случай че извърши „ верния избор “ по време на следващото гласуване, гордиевият възел на пропадането на българската държавност би бил разсечен с един размах. Необходимо е жителите да проумеят, че не е от голяма важност кого избират, а е от фундаментална значимост какво избират. Дали избират да смъкват от себе си бремето – както е било до момента от самото начало след Освобождението на България от турска власт, – на съучастничество в ръководството на страната и на практикуване на надзор върху елита до каква степен извършва поетите задължения, в ролята си на една от страните по публичния контракт, като суверенът избира безметежно да се препича под лъчеструенето на всуе оставащите все зад хоризонта на днешния ден розови видения, или заемат дейна позиция във връзка с държавния мениджмънт.
Наложително е суверенът да наложи смяна със мощ, или по кротичък път на цялата конструкция на политическия пазар. Понеже актуалната обстановка разрешава на партокрацията систематично да си надува предизборните балони, без да носи след това каквато и да е действителна отговорност за осъществената де факто машинация по отношение на доверието на жителите. И, както при всяка машинация има ощетени, налице са и облагодетелствани от измамата.
Още Георги Марков в своята повест „ Портрет на моя двойник “ беше описал реалистично по какъв начин този, който играе с авансово подредена колода от карти, печели при игра на покер. Именно това е умеенето, което са усъвършенствали българските „ следтоталитарни “ политици през близо тридесет и три годишния интервал след 10 ноември 1989 година Превърнали политическия развой в хазартна игра с благоденствието на българския народ. Като партокрацията си е уредила законови комисиони (заплатите!) за организирането на играта, а загубите се социализират за сметка на суверена.
Колкото се отнася до казуса с контрола върху елитите по отношение на осъществяването от тяхна страна на публичния контракт, то тази тематика, доколкото се осъществя като политическа процедура, е напълно под мантрата на „ Светата троица “ – самостоятелност, противотежести, съвместен надзор на трите управляващи: законодателната, изпълнителната и правосъдната. Следователно е напълно в елитарното пространство, според понастоящем съществуващата нормативна база в така наречен „ Република България “.
Налице е необходимост от целеустремено основаване на теоретичната основа за преструктурирането на държавното ръководство, тъй че то да действа като „ народна власт на контрола “. Текстът към траурния марш за погребението и двата обществени опита – „ социалистическата “ и „ демократичната “ демокрации е в заключението на датския физик Нилс Бор (1885–1962 г.), един от основателите на квантовата доктрина: „ Обратното на едно вярно изказване е неправилното изказване. Но не е изключено цялостната диаметралност на висшата истина да е друга висша истина “. Истина, която би била обществено годна за усъвършенстване на публичното развиване, без значение от това дали неговата динамичност е линейна или циклична.
Ето че стигнах до един основен миг. Старият закон, че представителната народна власт – във типовете, в които е съществувала до момента, – е най-хубавата допустима социална групировка, е може би неверен. Как може толкоз наблюдения и съпоставения, свързани с доказателството на горното изказване, да са невярни? Отговорът е първо, че същността на този закон не са наблюденията и сравненията сами по себе си, и второ, не може да се твърди, че е осъществен цялостният набор от вероятни обществени опити по отношение на формата на държавното ръководство.
Както споделя Ричард Файнман, един от най-забележителните физици на ХХ век, именуван още „ най-великият разум след Айнщайн “, в една от цикъла три вечерни лекции, изнесени от него през 1963 година в университета „ Вашингтон “ в Сиатъл, като част от поредицата лекции „ Джон Данз “: „ Законите имат детайл на налучкване, на екстраполация, не са нещо, за което наблюденията да подсигуряват. Те са просто положителни догатки, които са минали през ситото до този миг. По-късно обаче се оказва, че ситото е към този момент с по-малки дупки от ситата, употребявани в миналото, и този път законът не минава. Така че законите са налучквания, екстраполация в незнайното. Не знаеш какво ще се случи и се опитваш да отгатнеш “. Очевидно Франсис Фукуяма не е бил осведомен с тези мисли на своя съотечественик, когато през 1991 година стартира тезата си за демократичната народна власт като финален стадий в цивилизационния развой, в началото в своята публикация „ Краят на историята и последният човек “, развита една година по-късно в едноименната монография. Или пък е отхвърлил заключението на Нилс Бор, в търсене на „ философския камък “ за обществено инженерство.
Единствено равновесието сред делегирания от страна на суверена и останалия в неговото притежание властови запас би могло да усъвършенства държавното ръководство, посредством парадигмата на „ демокрацията на контрола “, като във фокуса на нейното осъществяване е подложен точно контролът върху осъществяването от страна на елитите на публичния контракт. Тъй като несъмнено е неотложно да бъде „ наваксана “ пропуснатата до момента обществена процедура от това естество. Това усъвършенстване обаче не би могло да се появи като Атина от главата на Зевс.
Помня, когато бях в първите класове на прогимназията, излезе модата на „ Пъпеша си ти! “. Това беше способ за побеждаване на съперника в някакъв спор сред дечурлигата, когато вероятните доводи за справедливост от едната страна бидеха изчерпани, то гръмогласно се изстрелваше разбиващото отвред противника в надговарянето „ Ти си пъпеш! “. Обикновено отговорът беше не по-малко разгромяващ: „ Не, ти си пъпешът! “. И по този начин продължаваше размяната на изказванието кой е пъпешът, до момента в който единият от двамата съперници не прегракнеше или не беше... набит.
Тази сцена неизбежно изниква в съзнанието ми постоянно, когато се замисля за връзките сред българското поданство, наричано още и „ суверен “ и елита – по-точно (псевдо)елита, – в областта на държавното ръководство. Всъщност каква е същинската обстановка?
Отсъствието на контролно-санкциониращ механизъм по отношение на лицата, на които суверенът директно или непряко (тоест на изпълнителната власт и правосъдната сфера) е делегирал властови компетенции, когато те не съблюдават отговорностите си като една от двете страни по публичния контракт, опорочава напълно демократичния развой.
Това опорочаване е един комплекс от деформации. Първо то смъква от политиците отговорността да показват здрав разсъдък при изработването на плановете за обществен инженеринг, които те оферират на политическия пазар в интервалите на предизборни акции. В упоритостта си да завоюват благоразположението на гласоподавателите, те умишлено напущат територията на вероятното за реализиране и се придвижват в областта на обществените фантасмагории. Което въобще не тревожи акционерите във фабриката за илюзии, защото суверенът е иммобилизиран за реакция от самото начало до идващите избори. Освен в случай че в ожесточението си от несбъднатите розови видения не се осмели да премине към насилствени протестни дейности. Но защо е цялото законодателство, със съответния капацитет за неговото имплементиране в лицето на правоохраняващите органи, с изключение на да защищити суверена да не се поддаде на зловредната мисъл, че има право да отхвърли със мощ ръководството, което вреди на неговите ползи и заплашва неговия живот, независимост и благосъстоятелност?
Ето по какъв начин вместо да останат изцяло лимитирани от параметрите на действителната конкретика, политиците се трансформират във фразеологични покерджии, за чиито залози даже небето не е граница.
Облъчван от сиянието на обещания земен парадайс, суверенът последователно попада под самовнушението си, че е задоволително да извърши „ верният избор “ в стаичката за гласоподаване и оттам-нататък единственото му занятие е да чака манната небесна. Понеже политическите вербовчици на избиратели-симпатизанти в действителност не са построили един действителен обществен план за положително развиване на цялото общество, в който развой своите отговорности и отговорности има както елитът, по този начин също и самият суверен. Ето по какъв начин те демобилизират жителите от интензивно присъединяване при постъпателното развиване на социума.
Неизбежните провали при действието на сходен модел на релацията „ елитарно малцинство – неелитарно болшинство “ се трансформира в пинг-понгов мач за прекачване на виновността: суверенът към „ главата на рибата, която първа се вмирисва “, а елитът – върху „ неприятния материал “. Ситуация без излаз в границите на в този момент съществуващото статукво.
Има ли светлина в дъното на тунела, без тя да е от приближаващ трен?
Да, само че единствено в случай, че суверенът се раздели със своите илюзии, че в случай че извърши „ верния избор “ по време на следващото гласуване, гордиевият възел на пропадането на българската държавност би бил разсечен с един размах. Необходимо е жителите да проумеят, че не е от голяма важност кого избират, а е от фундаментална значимост какво избират. Дали избират да смъкват от себе си бремето – както е било до момента от самото начало след Освобождението на България от турска власт, – на съучастничество в ръководството на страната и на практикуване на надзор върху елита до каква степен извършва поетите задължения, в ролята си на една от страните по публичния контракт, като суверенът избира безметежно да се препича под лъчеструенето на всуе оставащите все зад хоризонта на днешния ден розови видения, или заемат дейна позиция във връзка с държавния мениджмънт.
Наложително е суверенът да наложи смяна със мощ, или по кротичък път на цялата конструкция на политическия пазар. Понеже актуалната обстановка разрешава на партокрацията систематично да си надува предизборните балони, без да носи след това каквато и да е действителна отговорност за осъществената де факто машинация по отношение на доверието на жителите. И, както при всяка машинация има ощетени, налице са и облагодетелствани от измамата.
Още Георги Марков в своята повест „ Портрет на моя двойник “ беше описал реалистично по какъв начин този, който играе с авансово подредена колода от карти, печели при игра на покер. Именно това е умеенето, което са усъвършенствали българските „ следтоталитарни “ политици през близо тридесет и три годишния интервал след 10 ноември 1989 година Превърнали политическия развой в хазартна игра с благоденствието на българския народ. Като партокрацията си е уредила законови комисиони (заплатите!) за организирането на играта, а загубите се социализират за сметка на суверена.
Колкото се отнася до казуса с контрола върху елитите по отношение на осъществяването от тяхна страна на публичния контракт, то тази тематика, доколкото се осъществя като политическа процедура, е напълно под мантрата на „ Светата троица “ – самостоятелност, противотежести, съвместен надзор на трите управляващи: законодателната, изпълнителната и правосъдната. Следователно е напълно в елитарното пространство, според понастоящем съществуващата нормативна база в така наречен „ Република България “.
Налице е необходимост от целеустремено основаване на теоретичната основа за преструктурирането на държавното ръководство, тъй че то да действа като „ народна власт на контрола “. Текстът към траурния марш за погребението и двата обществени опита – „ социалистическата “ и „ демократичната “ демокрации е в заключението на датския физик Нилс Бор (1885–1962 г.), един от основателите на квантовата доктрина: „ Обратното на едно вярно изказване е неправилното изказване. Но не е изключено цялостната диаметралност на висшата истина да е друга висша истина “. Истина, която би била обществено годна за усъвършенстване на публичното развиване, без значение от това дали неговата динамичност е линейна или циклична.
Ето че стигнах до един основен миг. Старият закон, че представителната народна власт – във типовете, в които е съществувала до момента, – е най-хубавата допустима социална групировка, е може би неверен. Как може толкоз наблюдения и съпоставения, свързани с доказателството на горното изказване, да са невярни? Отговорът е първо, че същността на този закон не са наблюденията и сравненията сами по себе си, и второ, не може да се твърди, че е осъществен цялостният набор от вероятни обществени опити по отношение на формата на държавното ръководство.
Както споделя Ричард Файнман, един от най-забележителните физици на ХХ век, именуван още „ най-великият разум след Айнщайн “, в една от цикъла три вечерни лекции, изнесени от него през 1963 година в университета „ Вашингтон “ в Сиатъл, като част от поредицата лекции „ Джон Данз “: „ Законите имат детайл на налучкване, на екстраполация, не са нещо, за което наблюденията да подсигуряват. Те са просто положителни догатки, които са минали през ситото до този миг. По-късно обаче се оказва, че ситото е към този момент с по-малки дупки от ситата, употребявани в миналото, и този път законът не минава. Така че законите са налучквания, екстраполация в незнайното. Не знаеш какво ще се случи и се опитваш да отгатнеш “. Очевидно Франсис Фукуяма не е бил осведомен с тези мисли на своя съотечественик, когато през 1991 година стартира тезата си за демократичната народна власт като финален стадий в цивилизационния развой, в началото в своята публикация „ Краят на историята и последният човек “, развита една година по-късно в едноименната монография. Или пък е отхвърлил заключението на Нилс Бор, в търсене на „ философския камък “ за обществено инженерство.
Единствено равновесието сред делегирания от страна на суверена и останалия в неговото притежание властови запас би могло да усъвършенства държавното ръководство, посредством парадигмата на „ демокрацията на контрола “, като във фокуса на нейното осъществяване е подложен точно контролът върху осъществяването от страна на елитите на публичния контракт. Тъй като несъмнено е неотложно да бъде „ наваксана “ пропуснатата до момента обществена процедура от това естество. Това усъвършенстване обаче не би могло да се появи като Атина от главата на Зевс.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ