Администриране, окупация, анексия. Под каква юрисдикция бяха неспасените евреи
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
На 1 март 1941 година България се включва във Втората международна война на страната на Тристранния пакт. Съюзническите немски войски са позволени на българска територия и се насочват към Гърция, с цел да подкрепят армията на Италия, която води война без триумф от есента на миналата година с южната ни съседка.
На 25 март и Кралство Югославия подписва контракт за присъединение към Тристранния пакт. Два дни по-късно в Белград е осъществен държавен прелом и новото държавно управление изважда страната от пакта. На 6 април Хитлерова Германия нахлува в Югославия. Операцията приключва с капитулация на югославската войска и сключване на помирение на 17 април 1941 година На 21 април пред немската военна машина капитулира и Гърция.
България отхвърля присъединяване както във войната против Гърция, по този начин и против Югославия. И в двата случая обаче София обезпечава прекосяването на немски войски през нейна територия и по този метод способства за немското навлизане.
След края на бойните дейности съдружниците от Тристранния пакт си поделят контрола върху териториите на Гърция и Югославия. Ето за какво на 19 април 1941 година българската войска навлиза на територията на капитулирала Югославия. България получава фактическия надзор над Вардарска Македония, Западните околности и източните елементи на Сърбия. На 20 април български военни сили минават и на територията на към този момент победена Гърция. Окупирани са част от Егейска Македония и Западна Тракия.
Дните на българско нахлуване в земите, 19 и 20 април 1941 година, са оповестени за „ Български Великден “, а цар Борис III е провъзгласен за „ Цар-Обединител “. Държавната власт стартира да се отнася към немалка част от окупираните територии в действителност като към лични. В „ новите земи “ работят българските закони, в това число и антиконституционния Закон за отбрана на нацията, в действие още от януари 1941 година
След две години – през март 1943 година - Германия поисква от България депортирането на 20 000 евреи. След акция на български политици, общественици, депутати от болшинството и опозицията, Българската православна черква, както и от най-високо място, депортацията на близо 50 000 български евреи е предотвратена. Но въпреки всичко България подвига и депортира 11 343 евреи от следените от нея „ нови земи “ - Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, предавайки ги на Хитлерова Германия. Депортираните, с дребни изключения, намират гибелта си в лагера Треблинка.
Днешната българска позиция
Според господстващите публични възгледи през днешния ден в българската историческа просвета и измежду политическата класа, Царство България не е окупирало тези земи. Истинският окупатор се явява Германия поради някакъв си принцип на „ първата окупация “. Тъй като Гърция и Югославия подписали своите капитулации пред Германия, тя е била виновна за депортацията и от позиция на интернационалното право като краткотраен суверен. Властта, упражнявана от България сред 1941 и 1944 година е имала само краткотраен, стеснен темперамент обвързван с просто администриране. Окончателното решение на статута на тези земи е оставал за след края на войната.
Обвинявайки постоянно заслужено македонските си сътрудници за целеустремено втвърдяване на мрачните краски и манипулативни внушения за „ бугарската фашистичка окупация “ обаче, редица български историци се стремят изцяло да разтоварят от отговорност българската власт за ориста на македонските, беломорските и пиротските евреи. Представят се и обособени немски карти, където Беломорието, Вардарска Македония и Западните околности са обозначени като сложени под българско ръководство, а не като държавна територия на Царство България. В резултат от „ достиженията “ на пристрастната историография на 8 март 2013 година 41-то Народно заседание излезе с позиция, която не е анулирана и до през днешния ден. Тя гласи: „ Оценявайки обективно историческите събития, през днешния ден не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под немска пълномощия. “
Последната дефиниция бързо трансферира цялата отговорност за депортацията на Хитлер и тотално оневинява тогавашните български управляващи. Ала в действителност ли става дума за „ немска пълномощия “ и дали е оневинен сходен мироглед ще разгледаме по-долу, като отговорим на няколко значими въпроса.
Какъв е статутът на „ новите земи “ след април 1941 година и какъв е той през март 1943 година?
Застъпващите възгледа за лимитирано, краткотрайно администриране на Вардарска Македония, Беломорието и Западните околности нормално се базират на спогодбата Клодиус-Попов (сключена сред немския делегат и българския външен министър). На нейна база те настояват, че Германия е била окупаторката, предоставила на България лимитирани права за администриране на тези територии. Ала на процедура тази конвенция, подписана на 24 април 1941 година, съставлява скрито, двустранно, икономическо съглашение, подписано незабавно откакто Германия разрешава навлизането на български войски на територии на Гърция и Югославия.
Документът не се занимава с някакво подчинение на България на земи за „ администриране “, нито с прекачване на права от Германия на България в предходните югославски или гръцки територии. Напротив, спогодбата трансферира права само от България към Германия. След като българските войски са навлезли с разрешението на Германия, според член 42 и член 43 от настоящия Хагски устав от 1907 година, по който и България е страна, те в действителност са осъществили според интернационалното право българска окупационна власт и упражняват ефикасен надзор. Спогодбата Клодиус-Попов схваща безмълвно българската окупационна власт като към този момент открита.
Ето за какво от България на Германия, предвид на немското водене на войната, се трансферират някои от правата, които произтичат от подразбиращата се българска окупационна власт и нейния ефикасен надзор над тези територии. Именно като окупационна власт България отстъпва на Германия права от стопански темперамент. Неслучайно спогодбата приказва за „ завзетите от България някогашни югославски области “ и „ окупираните от България територии на Гърция “. Изразът в спогодбата „ завладени от България земи “ приказва за фактическа власт, упражнявана от българската войска върху всички тези територии.
Германия реализира военната инвазия, само че по-късно предава фактическата власт на България, защото е точно неин боен съдружник. В случая не става дума за някакво снизхождение от страна на Берлин към София, което няма дълготраен темперамент. Напротив. Германия няма никакви свои искания към Македония, а немските военни проекти изискват освобождението на немски запаси предвид на идващите стадии на войната. И с цел да се реализира това, на България се дава фактическият надзор върху територии, които тя смята за свои. Следователно може да се каже, че според правото упоменатите нагоре територии са окупирани, само че в действителност те са анексирани към страната България и там работи нейното законодателство. В документи след края на Втората международна война, още от 50-те години, тези дейности се дефинират като „ изпреварваща анексия “, която през 1941 година е отклоняване от настоящото интернационално право.
Какво значи това предвид на евреите и тяхната депортация?
Военната окупация, която не е наложително отрицателен термин, според интернационалното право, води до дължимо държание от страна на българските управляващи. Те произтичат от законите и обичаите за водене на война. Окупаторът поема задължението да съблюдава нормите на интернационалния юридически ред. Сред тях е закрилата на лицата и имуществата в окупираните територии, възбрана за анексиране на упоменатата територия; протекция на гражданското население; цялост на частната благосъстоятелност.
Затова и неслучайно редица български историци пропущат съответните дейности, свързани с налагането на антиеврейското българско законодателство в „ новите земи “. Пропускат и организационното логистично обезпечаване на самата депортация. Обясняването на неспасяването на македонските и беломорски евреи заради неналичието на тяхно българско гражданство не държи сметка за обстоятелствата и не дава отговор на цялата истина. Най-после съгласно юристката Здравка Кръстева интернационалните отговорности на българската страна към март 1943 година да закриля цивилното население в окупирани от нея територии, не произтичат от поданството, а директно от настоящото тогава интернационално филантропично право и законите и обичаите за водене на война. Всъщност точно изпреварващата анексия, за която стана дума нагоре, дава опция популацията от окупираните територии да бъде лишено от интернационална правна протекция.
Българската страна изцяло ползва след април 1941 година своето антиеврейско законодателство над евреите от „ новите земи “. Те са лишени от цивилен, стопански, политически, просветителни и културни права, а собствеността им е отнета. Не получават и българско гражданство. Накрая тази политика приключва с изцяло проучване и предаването им на Германия. Почти всички намират гибелта си в нацистките лагери на гибелта. Още повече се утежнява обликът на българското държание, защото става дума и за лоялно на българската власт население, което не е вдигнало оръжие против нея. Нещо повече, разполагаме с изложби на еврейски общини до царя, Богдан Филов и Комисарство по еврейските въпроси, в които настоятелно се моли за приемане на българско гражданство.
Днешните изказвания за недаването на българско гражданство заради неустановения статут на тези територии са оправдания със задна дата. Ако българската страна тогава третираше Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, като непознати или с към момента непостоянен статут, тя нямаше да даде гражданство на цялото локално население, с изключение само на еврейското. По този метод то е лишено от значимо средство за отбрана на своите права, като дипломатическа и консулска отбрана. Неслучайно в своята тирада в Народното събрание на 26 март 1943 година опозиционният депутат П. Стайнов отбелязва, че българската власт не е трябвало да изключва евреите от присъединените земи от гражданство и то тъкмо по силата на интернационалното право.
Нарушени са произлизащите от Хагския устав от 1907 година права на гражданското население на победената страна, които се отнасят и за евреите. Отказано е гражданство на население, което от епохи е трайно открито в тези земи. При отсъствието на съществени доказателства, че „ новите земи “ са били под немска пълномощия, отводът на българско гражданство при реализиране на изпреварваща анексия, повдигането и депортирането са напълно отговорност на тогавашната българска власт и в нарушаване на интернационалното законодателство, годно по време на война. Същото важи и за отчуждаването на цялото притежавано от евреите движимо и недвижимо имущество.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Стефан Дечев
Стефан Дечев приключва история в Софийския университет „ Св. Кл. Охридски “. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и създател на голям брой проучвания в полето на модерната и модерна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.
На 1 март 1941 година България се включва във Втората международна война на страната на Тристранния пакт. Съюзническите немски войски са позволени на българска територия и се насочват към Гърция, с цел да подкрепят армията на Италия, която води война без триумф от есента на миналата година с южната ни съседка.
На 25 март и Кралство Югославия подписва контракт за присъединение към Тристранния пакт. Два дни по-късно в Белград е осъществен държавен прелом и новото държавно управление изважда страната от пакта. На 6 април Хитлерова Германия нахлува в Югославия. Операцията приключва с капитулация на югославската войска и сключване на помирение на 17 април 1941 година На 21 април пред немската военна машина капитулира и Гърция.
България отхвърля присъединяване както във войната против Гърция, по този начин и против Югославия. И в двата случая обаче София обезпечава прекосяването на немски войски през нейна територия и по този метод способства за немското навлизане.
След края на бойните дейности съдружниците от Тристранния пакт си поделят контрола върху териториите на Гърция и Югославия. Ето за какво на 19 април 1941 година българската войска навлиза на територията на капитулирала Югославия. България получава фактическия надзор над Вардарска Македония, Западните околности и източните елементи на Сърбия. На 20 април български военни сили минават и на територията на към този момент победена Гърция. Окупирани са част от Егейска Македония и Западна Тракия.
Дните на българско нахлуване в земите, 19 и 20 април 1941 година, са оповестени за „ Български Великден “, а цар Борис III е провъзгласен за „ Цар-Обединител “. Държавната власт стартира да се отнася към немалка част от окупираните територии в действителност като към лични. В „ новите земи “ работят българските закони, в това число и антиконституционния Закон за отбрана на нацията, в действие още от януари 1941 година
След две години – през март 1943 година - Германия поисква от България депортирането на 20 000 евреи. След акция на български политици, общественици, депутати от болшинството и опозицията, Българската православна черква, както и от най-високо място, депортацията на близо 50 000 български евреи е предотвратена. Но въпреки всичко България подвига и депортира 11 343 евреи от следените от нея „ нови земи “ - Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, предавайки ги на Хитлерова Германия. Депортираните, с дребни изключения, намират гибелта си в лагера Треблинка.
Днешната българска позиция
Според господстващите публични възгледи през днешния ден в българската историческа просвета и измежду политическата класа, Царство България не е окупирало тези земи. Истинският окупатор се явява Германия поради някакъв си принцип на „ първата окупация “. Тъй като Гърция и Югославия подписали своите капитулации пред Германия, тя е била виновна за депортацията и от позиция на интернационалното право като краткотраен суверен. Властта, упражнявана от България сред 1941 и 1944 година е имала само краткотраен, стеснен темперамент обвързван с просто администриране. Окончателното решение на статута на тези земи е оставал за след края на войната.
Обвинявайки постоянно заслужено македонските си сътрудници за целеустремено втвърдяване на мрачните краски и манипулативни внушения за „ бугарската фашистичка окупация “ обаче, редица български историци се стремят изцяло да разтоварят от отговорност българската власт за ориста на македонските, беломорските и пиротските евреи. Представят се и обособени немски карти, където Беломорието, Вардарска Македония и Западните околности са обозначени като сложени под българско ръководство, а не като държавна територия на Царство България. В резултат от „ достиженията “ на пристрастната историография на 8 март 2013 година 41-то Народно заседание излезе с позиция, която не е анулирана и до през днешния ден. Тя гласи: „ Оценявайки обективно историческите събития, през днешния ден не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под немска пълномощия. “
Последната дефиниция бързо трансферира цялата отговорност за депортацията на Хитлер и тотално оневинява тогавашните български управляващи. Ала в действителност ли става дума за „ немска пълномощия “ и дали е оневинен сходен мироглед ще разгледаме по-долу, като отговорим на няколко значими въпроса.
Какъв е статутът на „ новите земи “ след април 1941 година и какъв е той през март 1943 година?
Застъпващите възгледа за лимитирано, краткотрайно администриране на Вардарска Македония, Беломорието и Западните околности нормално се базират на спогодбата Клодиус-Попов (сключена сред немския делегат и българския външен министър). На нейна база те настояват, че Германия е била окупаторката, предоставила на България лимитирани права за администриране на тези територии. Ала на процедура тази конвенция, подписана на 24 април 1941 година, съставлява скрито, двустранно, икономическо съглашение, подписано незабавно откакто Германия разрешава навлизането на български войски на територии на Гърция и Югославия.
Документът не се занимава с някакво подчинение на България на земи за „ администриране “, нито с прекачване на права от Германия на България в предходните югославски или гръцки територии. Напротив, спогодбата трансферира права само от България към Германия. След като българските войски са навлезли с разрешението на Германия, според член 42 и член 43 от настоящия Хагски устав от 1907 година, по който и България е страна, те в действителност са осъществили според интернационалното право българска окупационна власт и упражняват ефикасен надзор. Спогодбата Клодиус-Попов схваща безмълвно българската окупационна власт като към този момент открита.
Ето за какво от България на Германия, предвид на немското водене на войната, се трансферират някои от правата, които произтичат от подразбиращата се българска окупационна власт и нейния ефикасен надзор над тези територии. Именно като окупационна власт България отстъпва на Германия права от стопански темперамент. Неслучайно спогодбата приказва за „ завзетите от България някогашни югославски области “ и „ окупираните от България територии на Гърция “. Изразът в спогодбата „ завладени от България земи “ приказва за фактическа власт, упражнявана от българската войска върху всички тези територии.
Германия реализира военната инвазия, само че по-късно предава фактическата власт на България, защото е точно неин боен съдружник. В случая не става дума за някакво снизхождение от страна на Берлин към София, което няма дълготраен темперамент. Напротив. Германия няма никакви свои искания към Македония, а немските военни проекти изискват освобождението на немски запаси предвид на идващите стадии на войната. И с цел да се реализира това, на България се дава фактическият надзор върху територии, които тя смята за свои. Следователно може да се каже, че според правото упоменатите нагоре територии са окупирани, само че в действителност те са анексирани към страната България и там работи нейното законодателство. В документи след края на Втората международна война, още от 50-те години, тези дейности се дефинират като „ изпреварваща анексия “, която през 1941 година е отклоняване от настоящото интернационално право.
Какво значи това предвид на евреите и тяхната депортация?
Военната окупация, която не е наложително отрицателен термин, според интернационалното право, води до дължимо държание от страна на българските управляващи. Те произтичат от законите и обичаите за водене на война. Окупаторът поема задължението да съблюдава нормите на интернационалния юридически ред. Сред тях е закрилата на лицата и имуществата в окупираните територии, възбрана за анексиране на упоменатата територия; протекция на гражданското население; цялост на частната благосъстоятелност.
Затова и неслучайно редица български историци пропущат съответните дейности, свързани с налагането на антиеврейското българско законодателство в „ новите земи “. Пропускат и организационното логистично обезпечаване на самата депортация. Обясняването на неспасяването на македонските и беломорски евреи заради неналичието на тяхно българско гражданство не държи сметка за обстоятелствата и не дава отговор на цялата истина. Най-после съгласно юристката Здравка Кръстева интернационалните отговорности на българската страна към март 1943 година да закриля цивилното население в окупирани от нея територии, не произтичат от поданството, а директно от настоящото тогава интернационално филантропично право и законите и обичаите за водене на война. Всъщност точно изпреварващата анексия, за която стана дума нагоре, дава опция популацията от окупираните територии да бъде лишено от интернационална правна протекция.
Българската страна изцяло ползва след април 1941 година своето антиеврейско законодателство над евреите от „ новите земи “. Те са лишени от цивилен, стопански, политически, просветителни и културни права, а собствеността им е отнета. Не получават и българско гражданство. Накрая тази политика приключва с изцяло проучване и предаването им на Германия. Почти всички намират гибелта си в нацистките лагери на гибелта. Още повече се утежнява обликът на българското държание, защото става дума и за лоялно на българската власт население, което не е вдигнало оръжие против нея. Нещо повече, разполагаме с изложби на еврейски общини до царя, Богдан Филов и Комисарство по еврейските въпроси, в които настоятелно се моли за приемане на българско гражданство.
Днешните изказвания за недаването на българско гражданство заради неустановения статут на тези територии са оправдания със задна дата. Ако българската страна тогава третираше Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, като непознати или с към момента непостоянен статут, тя нямаше да даде гражданство на цялото локално население, с изключение само на еврейското. По този метод то е лишено от значимо средство за отбрана на своите права, като дипломатическа и консулска отбрана. Неслучайно в своята тирада в Народното събрание на 26 март 1943 година опозиционният депутат П. Стайнов отбелязва, че българската власт не е трябвало да изключва евреите от присъединените земи от гражданство и то тъкмо по силата на интернационалното право.
Нарушени са произлизащите от Хагския устав от 1907 година права на гражданското население на победената страна, които се отнасят и за евреите. Отказано е гражданство на население, което от епохи е трайно открито в тези земи. При отсъствието на съществени доказателства, че „ новите земи “ са били под немска пълномощия, отводът на българско гражданство при реализиране на изпреварваща анексия, повдигането и депортирането са напълно отговорност на тогавашната българска власт и в нарушаване на интернационалното законодателство, годно по време на война. Същото важи и за отчуждаването на цялото притежавано от евреите движимо и недвижимо имущество.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Стефан Дечев
Стефан Дечев приключва история в Софийския университет „ Св. Кл. Охридски “. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и създател на голям брой проучвания в полето на модерната и модерна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ