Елиът Арънсън е един от най-видните и разностранни психолози на

Елиът Арънсън е един от най-видните и разностранни психолози на нашето време.

В 120-годишната история на Американската асоциация на психолозите единствен той е спечелил трите й най-големи награди: за изключителни научни проучвания (1999), за изключителни достижения като учител (1980), за изключителни достижения като публицист (1975).

Арънсън е още притежател на голям брой награди за изключителни достижения в проучването на обществената логика на психиката, и на доста други оценки.

През 1981 година е разгласен за учител на годината от Американския съвет за развиване и подкрепяне на образованието. През 1992 година е признат за член на Американската академия за изкуства и науки. През 2007 година е отличен с премията „ Уилям Джеймс “ за повсеместен креативен принос към научната логика на психиката.

Силата на средствата за всеобща информация се илюстрира най- добре с явлението, наречено прочувствено заразяване.

През октомври 1982 година да вземем за пример седем души в региона на Чикаго умират, откакто изпиват против главоболие капсули парацетамол, примесени с цианид.

Трагедията е необятно отразена в националните средства за информация.

Няколко дни малкия екран, радиото и вестниците приказват и пишат за отравянията с парацетамол. Случаят е по едно и също време драматичен и чудноват – затова доста подобаващ за журналистически материали.

Ефектът от това необятно оповестяване не закъснява. Съобщения за сходни отравяния заваляват от други градове.

Те се отнасят за замърсяване на освежител за уста, капки за очи, спрей за нос, сода и даже кренвирши. Тези случаи, наречени „ отравяния-имитации ”, също са необятно разгласени от медиите.

Обществената реакция придобива свойствата на снежна топка: мно зина се паникьосват, стартират да търсят лекарска помощ за изгаряне и отравяне, когато нямат нищо друго с изключение на гърлобол и стомашни колики.

Лъжливите аларми надвишават действителните случаи на заразяване на артикули в съответствие седем към едно.

И тъй като отравянията стават в навечерието на празника Вси светии (Хелоуин), разтревожените управляващи в редица окръзи не разрешават обичайното циркулиране на децата по съседските домове, при което те питат стопаните: „ беля или почерпка? ”.

Опасението на управляващите е, че някои хора могат да имитират убийствата, като заразят с отрова сладкишите, давани на децата.

Първите отравяния в региона на Чикаго съвсем несъмнено са дело на един човек. Последвалите събития са породени от гласността, дадена на отравянията в Чикаго.

Шири се обаче убеждението, че вълната от отравяния е „ зараза, за която няма лек ”, по думите на една осведомителна работа, и в действителност е признак на „ болно ” общество, на „ полудяваща ” нация.

Голям брой вестници изпадат в ироничната позиция, че първо трансформират отравянията в сензация, а след това вършат нова сензация от последвалите сериозни мнения на медийни специалисти, които разискват пагубните последствия от сходна публичност.

Няколко години по-късно четирима младежи от Ню Джърси вземат решение да се самоубият и извършват проекта си. Седмица след четворното самоубийство двама младежи в Средния запад са открити мъртви при сходни условия.

Няма подозрение, че репортажите в медиите отделят огромно внимание на объркването и скръбта към самоубийството на младежите.

Възможно ли е обаче отразяването на нещастията в средствата за всеобща информация да е подбудило самоубийствата-имитации?

Това е изцяло допустимо, счита социологът Дейвид Филипс.

Заедно с сътрудниците си Филипс изследва броя на тийнейджърските самоубийства, откакто истории за самоубийства са разгласени по малкия екран или във вестниците.

Изследването им наблюдава съмненията в данните за самоубийства на младежи, като съпоставя цифрите преди и след излъчването и публикуването на журналистическите материали.

Седмица след излъчването на телевизионните репортажи скокът в броя на самоубили се младежи е огромен и не може да се изясни единствено със случайността.

Освен това колкото повече време огромните телевизионни мрежи отделят на самоубийствата, толкоз е по-голям броят на последвалите самоубийства измежду младежи.

Ръстът се резервира даже когато откривателите вземат поради други евентуални аргументи. С други думи, най-вероятното пояснение за увеличението на самоубийствата измежду младежи след разгласяване в медиите е фактът, че тази гласност в действителност отключва нови самоубийства-имитации.

Самоубийствата-имитации не са типични единствено за младежи.
В друго проучване върху резултатите на необятно отразявани
самоубийства Филипс проучва автомобилните произшествия, в които има починали.

Като желаят да спестят на фамилията си контузията от самоубийство, някои хора се убиват в автомобилни произшествия, които наподобяват на акцидент. Тези самоубийства попадат в формалните данни като съдбовни произшествия, в които взе участие един-единствен автомобил с един пасажер.

Филипс допуска, че след необятно отразено самоубийство би трябвало да има внезапен скок на произшествия от този вид и че жертвите евентуално по нещо наподобяват на жертвата от разгласеното в медиите самоубийство.

Той открива тъкмо това, откакто изследва бюлетините на пътната полиция преди и след необятно тиражирани самоубийства. Няма промени в данните за произшествия с няколко коли или произшествия с една кола, в която е имало пасажери, и жертвите в злополуките не наподобяват на тези от тиражираните самоубийства.

Наблюдава се обаче нарастване на злополуките от гибелен вид, а възрастта на жертвите в тях значително подхожда на възрастта на жертвата от огласеното самоубийство.

Отново най-вероятното пояснение на тези резултати е фактът, че гласността, дадена на едно самоубийство, предизвиква други хора да лишават живота си.

Отравянията с парацетамол и самоубийствата-имитации са подобаващ материал за вести. Далеч съм от мисълта, че медиите съчиняват тези събития или че не би трябвало да ги оповестяват.

По-скоро наблягам очевидния факт, че подбирането им и слагането на акцент върху тях слагат медиите в позицията да дефинират последващите събития, а освен да ги оповестяват.

Тази форма на въздействие евентуално е непреднамерена; средствата за всеобща информация не се пробват да насърчават насилието или да основават илюзията, че множеството хора са жестоки.

Всепроникващото въздействие на електронните медии обаче няма по какъв начин да бъде пресилено. Понякога ролята на медиите в регистрирането на едно събитие се трансформира в по-голямо събитие.

Да разгледаме рецесията с бейрутските заложници от 1985 година Тогава 40 почтени американци, пътуващи с реактивен аероплан на TWA, бяха взети за заложници от шиитски терористи.

Телевизионните камери предлагаха на феновете в Съединени американски щати непрекъснато репортажи за всички моменти на рецесията — и значими, и маловажни.

Терористите провеждат конференции, заложниците провеждат конференции, демонстрират се фрагменти на измъчените фамилии, претенции, контра претенции, размахване на револвери, шокиращи изказвания, обедни менюта и така нататък

Телевизионните оператори не посочваха заложниците единствено когато
са в тоалетната!

В един миг някой изрече догатката, че електронните
медии може би удължават тестването, като дават толкоз
огромна безвъзмездна прокламация на идеята на шиитите.

Какво направиха малките екрани тогава?

Излъчиха поредност панелни полемики, в които спецове обясняваха ролята на средствата за всеобща информация в сходна обстановка. Медиите се трансфораха в посланието.

В своята безконечност тази поредност от събития ми припомня марка трапезна сол, която беше известна през моето детство. Върху кутията имаше картинка на момиченце, държащо кутия трапезна сол, върху която има картинка на момиченце…

С появяването на 24-часовите новини този вид безконечност се трансформира в нещо всекидневно.

из „ Човекът – обществено животно “, 1972г.