Днешното време ни зареди с очакването за необикновеност, ефекти, крайности

Днешното време ни зареди с упованието за необикновеност, резултати, крайности и станали вероятни чудеса. Четем, слушаме и споделяме истории на невероятни хора, излязли отвън опциите си, отишли най-после на света да снимат и описват за нас истории, които едвам се побират в главите ни. Науката изпитва все по-крайни граници на познанието, изкуството е все по-провокативно, медиите – сензационни и търсещи рейтинга посредством кавги и извънредни фрагменти от принуждение, страдалчество и цялостно проваляне.

Да, множеството от нас имат потребност от невероятните хора, имат потребност от ентусиазъм и образец. Искат да знаят, че могат да се трансфорат в някой различен - по-смел, по-добър, по-щастлив, тъй като е съумял. Хората желаят да знаят по какъв начин другите следват фантазиите си и се откъсват от блатото на посредствеността. Да повярват и те в своите. Да получат разтуха. Да продължат нататък.

“Никой не се интересува от елементарните хора. ”

Те не са значими - външна страна на един откачен свят, привързан към синтетичния адреналин на медиите, интернета и абсурда. Обикновените хора не са блестящи, нямат фейсбук. Понякога не са даже образовани. Те имат недостатъци, дребни секрети и некрасив живот. Така най-малко наподобява на пръв взор. За втори никой няма време. Скролваме с мишката нататък, сменяме канала и хвърляме вчерашния вестник. Отминаваме.

А дребните хора са на всички места към нас, те са, както споделя Чък Паланюк, " танцуващият отпадък на Вселената ". Малките хора са чистачките, сервитьорките, колежката, на която никой в офиса не обръща внимание. Безброй неподдържани лелки и чичковци, безлични млади девойки и момчета с прегърбени плещи, които не съчетават добре облеклата си и имат изгризани нокти, неприятна прическа. Кой ли се интересува от тях, за какво някой би трябвало да се интересува от тях?

“Малките хора, маргиналите, отхвърлените - те са безпределно значими и ние би трябвало да ги виждаме. ”

Да ги слушаме, когато желаят да си кажат своето. Защото тъкмо те крият невероятни истории, тъй като тъкмо те объркват визиите ни и ни карат да се допираме до свят, отвън медиите и рекламите, свят, в който живее същинския живот. Техните истории са доста по-поучителни от всяка една алегория, написана по поръчка, която да внесе нематериалност е нечовечния ни свят.

Малките хора може да са и огромни герои. Някоя от тези лелки, които подминаваме, може би гледа парализирано дете, някой от тези чичковци може да е бил прочут музикант. Момичето, което все няма пари за нова рокля, може да расла в дом за деца и даже това, че има работа или учи в университет да е по-голямо достижение, в сравнение с за други да качат Еверест. После нали четем за тях - скитник се оказва музикален талант. Жена избавя котки от приюти. Дете намира портмоне и го предава в полицията. Нима това не са вдъхновяващи истории?

За да видиш дребните хора, би трябвало да пренебрегнеш предразсъдъците си и да видиш оттатък привидното. Да отхвърлиш за момент условностите. Направиш кафе на чистачката, подай ръка на стълбите, седни и изслушай индивида, не отминавай. Правиш го за себе си. Защото тъкмо дребните хора изпитват добрината ни, нашия морал - когато никой не гледа, когато няма кой различен.

Довери им се. Позволи на метачката да ти сипе от нейната вода, в случай че си жаден и ти прилошее. Нека служителят на паркинга те посъветва коя машина прави най-хубавото кафе. Позволи им и те да бъдат специфични за някого. Нуждата, бедата – те постоянно ни изтикват до границите на нашия видимо безупречен свят и пукат балона, в който живеем от улеснение. И да не забравяме, че всеки е дребен за някого и същият този всеки може да е воин за някого. Хората са прекомерно обвързани и животите им постоянно прекомерно необичайно се преплитат.

“Нямаме право да пренебрегваме дребните хора. Малките хора сме ние. ”