Да се чувстваш най-добре в зимата на живота си: какво трябва да научим за щастието от една 90-годишна жена
Джудит Вьорст е американска писателка, публицист и откривател на тематика психоанализа. Тя е родена през далечната 1931 година, само че признава, че в никакъв случай не е обичала живота повече, в сравнение с сега, когато е съвсем на 90 година
На 88-годишна възраст Джудит споделя пред Glamour своите аргументи към момента да се любува на дните си. Нейна е следната публикация със заглавие „ Как да бъдеш благополучен? Една съвсем 90-годишна жена има някои препоръки “ , оповестена в уеб страницата на изданието през 2019 година
***
„ Кое е обичаният ти интервал от живота? “, бях запитана преди няколко месеца. Отговорът ми изуми интервюиращият и мен самата. Вместо отговор, който да отбелязва времето, когато съм била влюбена или съм родила първото си дете, или съм държала първата си оповестена книга в горещите си топли ръце, погледнах обратно към годините след 80, наближаващите 90, и споделих: „ В момента. “
Изглежда, че нямам предпочитание да върна часовника обратно с 30, 40 или 50 години. Предпочитам да натисна „ задръж “ на живота, който сега пребивавам. Истина е макар обстоятелството, че несъмнено съм остаряла – не по-голяма, не стара, просто…стара. И обстоятелството, че толкоз доста хора, които съм обичала, са мъртви. И обстоятелството, че както сподели един комедиант от вечерно шоу, гърбът ми излиза на открито повече, в сравнение с аз самата.
iStock
Не че самите дни в този момент са страхотни. Косата ми изтънява. Тялото ми – не. Не мога да си намеря очилата и ключовете. И извозвам прекалено много време при експерти, че в случай че дават трофеи за визити при лекари, можеше към този момент елементарно да съм взела докторантура. Но все пак не се двоумя. Най-доброто не следва, нито е отминало. То е в този момент.
След като изненадах себе си, откривайки, че обичаният ми интервал от живота е сегашното, взех решение, че бих желала да схвана за какво. И по този начин, започнах да изброявам някои от преимуществата и настройките – някои от нещата, които са ме вършат по-щастлива, до момента в който приближавам 90-те.
Но преди да продължа нататък, би трябвало да отбележа, че имам ексклузивен шанс. Късметлийка съм към момента да бъда омъжена (и да обичам) индивида, за който се омъжих преди 60 години, въпреки той да твърди, че към момента може да ме слуша и чете The Times по едно и също време. Късметлийка съм, тъй като всичките ми деца и внуци все още са добре. Късметлийка, тъй като имам другари, с които не преставам да споделям дълбоки и продължителни взаимоотношения. Късметлийка, тъй като някак съм била пощадени (поне до днешния ден) от по-суровите вреди на времето върху тялото и мозъка.
iStock
Също имам задоволително шанс да съзнавам и да бъда признателна за великодушните благословии на този превъзходен шанс.
Имам ли своите скърби и загуби, разкаяния и разочарования? Разбира се. Но открих, че да бъдеш признателен, даже това да е нещо като факсимиле, ми доставя огромна разтуха и може да направи същото за вас . Защото култивирането на признателност за положителните неща в живота ни, осъзнаването и преброяването на благословиите ни, прави по-светла настройката ни към това кои сме и къде се намираме в света, а това може да ни направи по-щастливи.
Открих, че малко повече признателност води със себе си още резултати, помагайки ни да бъдем по-толерантни, по-малко неоправдателни, по-опрощаващи към фамилията и приятелите си, когато те ни нервират или подценяват, нараняват възприятията ни или ни разочароват. Изкушаващо е да трупаме техните провали и дефекти и да ги съпоставяме със себе си като превъзхождащи, само че е огромна неточност да го вършим. Докато множеството хора в живота ни могат да бъдат без мотив бодил в задника, дано си го признаем – и ние можем. Осъзнаването, че ние, сходно на тях, имаме потребност от приемане и амнистия, може да ни направи по-щастливи на всяка възраст.
Когато бях по-млада, прекарвах прекалено много време вманиечавайки се какво би могло да ме накара да се усещам по-добре или по какъв начин си представях, че избрани условия могат вълшебен да трансформират живота и кариерата ми. Но се научих, въпреки да ми лиши известно време, да се оглеждам и обръщам внимание какво – в случай че разреша – може да усъвършенства живота ми тук и в този момент. Книгата ми „ Да наближаваш 90-те “ стартира с превъзходен откъс на философа Джордж Сантаяна, чието предложение към всички нас гласи: „ Да се интересуваш от изменящите се сезони е по-щастливо положение на мозъка от това да бъдеш безнадеждно влюбен в пролетта. “ Смятам, че той ни желае да каже по какъв начин вместо с горест да обръщаме тил на това, което в миналото сме имали, или обезпокоително да си представяме какво би могло да стане, би трябвало да търсим какви задоволения, удоволствия, смисъл ни дава сезонът, в който се намираме.
В моята поема „ В японския ресторант “ разказвам съпрузи с дълготраен брак, която следи двойка млади влюбени, „ Толкова влюбени. Толкова неотдавна влюбени. Толкова диво влюбени. “ А към този момент били в миналото на тяхно място, те откриват, че са изненадващо удовлетворени:
Когато към този момент не сме полудели от усеща любовници,
а остаряла, остаряла фамилна двойка,
тук, на по-далечните и спокойни крайбрежия на любовта,
споделяме, дружно със Сашими и Калифорнийско руло,
парещ и горчив, сладостен и пикантен живот.
iStock
Боя се, някои хора допускат, че ние, по-старите, сме изтъкани от завист и ревнивост към младежите. Според мен това не би могло да бъде по-далеч от истината. Към листата си с това какво може да направи живота по-щастлив прибавям: да подадеш на някого ръка, употребявайки това, което си научил, с цел да бъдеш наставник и лидер на по-младите генерации. Вместо да бъдеш звездата на шоуто (отново: към този момент сме го правили), можем да споделим какво знаем, с цел да могат други да заблестят. И преди в действителност да си направил това (помогнал си да разгласяват нещо, написано от твой възпитаник да вземем за пример!), не можеш да си представиш какъв брой удовлетворяващо би било. Защото имаме всичкото това познание, мъдрост, опит, с цел да го предадем – само че дали нашите деца слушат? Вероятно не. Но непознатите деца може би желаят, копнеят и са жадни за нашето напътствие, а какъв брой сладко е и какъв брой щастливи ни прави да го предоставим.
Ако всичко друго обаче се провали, последният ми съвет е най-простичкият от всички: смейте се. Макар постоянно да съм разчитала на възприятието за комизъм като един от жизненоважните механизми за оцеляване, ми лиши десетилетия, до момента в който се науча да се дръзвам на проблемите. Единствено откакто плаках, виех и проклинах, държах се гадно, пъшках и упреквах брачна половинка си – което от време на време като че ли продължаваше седмици, месеци, години – най-сетне съумях да намеря хумора в това, което по това време приличаше много на „ Апокалипсис в този момент “.
iStock
Тези дни няма доста неща (поне в персоналния ми живот), които да наподобяват на „ Апокалипсис в този момент “. А дните ми са прекомерно скъпи, с цел да ги пропилея в недоволства и обвинявания. Смехът идва по-бързо и елементарно в този момент, по тази причина би било срамотия да пропусна насладите, които зимата предлага, наближавайки 90.
На 88-годишна възраст Джудит споделя пред Glamour своите аргументи към момента да се любува на дните си. Нейна е следната публикация със заглавие „ Как да бъдеш благополучен? Една съвсем 90-годишна жена има някои препоръки “ , оповестена в уеб страницата на изданието през 2019 година
***
„ Кое е обичаният ти интервал от живота? “, бях запитана преди няколко месеца. Отговорът ми изуми интервюиращият и мен самата. Вместо отговор, който да отбелязва времето, когато съм била влюбена или съм родила първото си дете, или съм държала първата си оповестена книга в горещите си топли ръце, погледнах обратно към годините след 80, наближаващите 90, и споделих: „ В момента. “
Изглежда, че нямам предпочитание да върна часовника обратно с 30, 40 или 50 години. Предпочитам да натисна „ задръж “ на живота, който сега пребивавам. Истина е макар обстоятелството, че несъмнено съм остаряла – не по-голяма, не стара, просто…стара. И обстоятелството, че толкоз доста хора, които съм обичала, са мъртви. И обстоятелството, че както сподели един комедиант от вечерно шоу, гърбът ми излиза на открито повече, в сравнение с аз самата.
iStock Не че самите дни в този момент са страхотни. Косата ми изтънява. Тялото ми – не. Не мога да си намеря очилата и ключовете. И извозвам прекалено много време при експерти, че в случай че дават трофеи за визити при лекари, можеше към този момент елементарно да съм взела докторантура. Но все пак не се двоумя. Най-доброто не следва, нито е отминало. То е в този момент.
След като изненадах себе си, откривайки, че обичаният ми интервал от живота е сегашното, взех решение, че бих желала да схвана за какво. И по този начин, започнах да изброявам някои от преимуществата и настройките – някои от нещата, които са ме вършат по-щастлива, до момента в който приближавам 90-те.
Но преди да продължа нататък, би трябвало да отбележа, че имам ексклузивен шанс. Късметлийка съм към момента да бъда омъжена (и да обичам) индивида, за който се омъжих преди 60 години, въпреки той да твърди, че към момента може да ме слуша и чете The Times по едно и също време. Късметлийка съм, тъй като всичките ми деца и внуци все още са добре. Късметлийка, тъй като имам другари, с които не преставам да споделям дълбоки и продължителни взаимоотношения. Късметлийка, тъй като някак съм била пощадени (поне до днешния ден) от по-суровите вреди на времето върху тялото и мозъка.
iStock Също имам задоволително шанс да съзнавам и да бъда признателна за великодушните благословии на този превъзходен шанс.
Имам ли своите скърби и загуби, разкаяния и разочарования? Разбира се. Но открих, че да бъдеш признателен, даже това да е нещо като факсимиле, ми доставя огромна разтуха и може да направи същото за вас . Защото култивирането на признателност за положителните неща в живота ни, осъзнаването и преброяването на благословиите ни, прави по-светла настройката ни към това кои сме и къде се намираме в света, а това може да ни направи по-щастливи.
Открих, че малко повече признателност води със себе си още резултати, помагайки ни да бъдем по-толерантни, по-малко неоправдателни, по-опрощаващи към фамилията и приятелите си, когато те ни нервират или подценяват, нараняват възприятията ни или ни разочароват. Изкушаващо е да трупаме техните провали и дефекти и да ги съпоставяме със себе си като превъзхождащи, само че е огромна неточност да го вършим. Докато множеството хора в живота ни могат да бъдат без мотив бодил в задника, дано си го признаем – и ние можем. Осъзнаването, че ние, сходно на тях, имаме потребност от приемане и амнистия, може да ни направи по-щастливи на всяка възраст.
Когато бях по-млада, прекарвах прекалено много време вманиечавайки се какво би могло да ме накара да се усещам по-добре или по какъв начин си представях, че избрани условия могат вълшебен да трансформират живота и кариерата ми. Но се научих, въпреки да ми лиши известно време, да се оглеждам и обръщам внимание какво – в случай че разреша – може да усъвършенства живота ми тук и в този момент. Книгата ми „ Да наближаваш 90-те “ стартира с превъзходен откъс на философа Джордж Сантаяна, чието предложение към всички нас гласи: „ Да се интересуваш от изменящите се сезони е по-щастливо положение на мозъка от това да бъдеш безнадеждно влюбен в пролетта. “ Смятам, че той ни желае да каже по какъв начин вместо с горест да обръщаме тил на това, което в миналото сме имали, или обезпокоително да си представяме какво би могло да стане, би трябвало да търсим какви задоволения, удоволствия, смисъл ни дава сезонът, в който се намираме.
В моята поема „ В японския ресторант “ разказвам съпрузи с дълготраен брак, която следи двойка млади влюбени, „ Толкова влюбени. Толкова неотдавна влюбени. Толкова диво влюбени. “ А към този момент били в миналото на тяхно място, те откриват, че са изненадващо удовлетворени:
Когато към този момент не сме полудели от усеща любовници,
а остаряла, остаряла фамилна двойка,
тук, на по-далечните и спокойни крайбрежия на любовта,
споделяме, дружно със Сашими и Калифорнийско руло,
парещ и горчив, сладостен и пикантен живот.
iStock Боя се, някои хора допускат, че ние, по-старите, сме изтъкани от завист и ревнивост към младежите. Според мен това не би могло да бъде по-далеч от истината. Към листата си с това какво може да направи живота по-щастлив прибавям: да подадеш на някого ръка, употребявайки това, което си научил, с цел да бъдеш наставник и лидер на по-младите генерации. Вместо да бъдеш звездата на шоуто (отново: към този момент сме го правили), можем да споделим какво знаем, с цел да могат други да заблестят. И преди в действителност да си направил това (помогнал си да разгласяват нещо, написано от твой възпитаник да вземем за пример!), не можеш да си представиш какъв брой удовлетворяващо би било. Защото имаме всичкото това познание, мъдрост, опит, с цел да го предадем – само че дали нашите деца слушат? Вероятно не. Но непознатите деца може би желаят, копнеят и са жадни за нашето напътствие, а какъв брой сладко е и какъв брой щастливи ни прави да го предоставим.
Ако всичко друго обаче се провали, последният ми съвет е най-простичкият от всички: смейте се. Макар постоянно да съм разчитала на възприятието за комизъм като един от жизненоважните механизми за оцеляване, ми лиши десетилетия, до момента в който се науча да се дръзвам на проблемите. Единствено откакто плаках, виех и проклинах, държах се гадно, пъшках и упреквах брачна половинка си – което от време на време като че ли продължаваше седмици, месеци, години – най-сетне съумях да намеря хумора в това, което по това време приличаше много на „ Апокалипсис в този момент “.
iStock Тези дни няма доста неща (поне в персоналния ми живот), които да наподобяват на „ Апокалипсис в този момент “. А дните ми са прекомерно скъпи, с цел да ги пропилея в недоволства и обвинявания. Смехът идва по-бързо и елементарно в този момент, по тази причина би било срамотия да пропусна насладите, които зимата предлага, наближавайки 90.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ