А децата? Да си гледат работата децата
Детето върви по линията на най-слабото противодействие. И това е обикновено. Лошото е, че и родителите вървят по същата линия. А най-лошото е, че и институциите също.
Ако на едно дете му е прекомерно мъчно да се занимава с нещо, даже да е нещо, което обича, то ще се откаже. И ще избере лесното – да зяпа телевизия, да играе на електронни игри, да пропуши, пропие, продруса, да се събира със себеподобни в градинката и да бездейства. И тъй наречените, и така нататък
Ако едно дете през днешния ден обича баскетбола, къде това дете може да играе баскетбол? Във всеки квартал имаше игрище? Сега от тези стадиони са останали криви асфалтови мемоари, наподобяващи на снимачна площадка за постапокалиптичен филм. Дори някои от тях са завзети от всякакви тарикати, които са „ бутнали “ тук и там по общините рушветче и са си купили части от игрищата, махнали са кошовете и вратите и са си построили къща или кооперацийка там. А децата? Да си гледат работата децата.
Хубаво е, че общините отделиха някакви средства и направиха на места градинки с катерушки за най-малките (където мамите да имат място да се събират на по цигарка и биричка), само че характерът на бъдещия член на това общество се образува доста по-силно и с доста по-важни ноти в онази – идната възраст.
Ако детето обича спорта, действително то няма къде да го практикува. Спортна София, ще каже някой, другите сходни места? Те са прекомерно малко. Едно дете не може да пътува до тях, сменяйки два или три превоза. А и няма пари да си заплати таксата. Спортните школи, ще каже различен. Колко са спортните школи? Могат ли да одобряват всички искащи? Може би към този момент да – искащите фрапантно понижиха. Но по какъв начин едно дете ще разбере, че обича баскетбола, в случай че не изиграе най-малко 5 или 10 игри в игрището в махалата?
А за какво искащите фрапантно понижиха? Същата причина – няма от кое място да се разсъни тази обич към спорта, няма уреди, където да я практикуват. И до момента в който за футбола (не е доста хубаво в 21 век, в страна-член на Европейски Съюз, но…) може да се направи изключение и да се играе на поляната, като метнеш две якета за врата, то баскетболът изисква най-малко един панер и еднакъв терен, с цел да не се пребиеш. Не е доста, нали? Ние сме привикнали с тях, в нашето детство бяха на всички места, играехме непрекъснато. Сега обаче картинката е радикално друга. Не единствено че ги няма, само че и там, където ги има, са рискови – криви асфалтови настилки, бабуни, дупки, процепи, пясъчни диги – комфортни за навяхване или чупене на крайници, рухване и трошене на носове и ръце. Интересното е, че тези пространства са като че ли невидими за всички ни, за общината, за децата, за родителите им. Все едно не съществуват. На никой не му пука.
Защо нямаме спортисти и тимове на международно равнище?
А по какъв начин се гради къща без основи?
В този ред на мисли, плачът ни, че в България няма спорт и всичките ни триумфи са от предишното, е просто презрян и извънредно двуличен. Как да се появят спортисти? Откъде да дойдат?
Както казахме, детето върви по линията на най-слабото противодействие. Колкото и да обича баскетбола, в случай че би трябвало да се качи на рейс, трамвай и метро, с цел да стигне до някакво си игрище, където и да плати… Ако би трябвало да върви 45 минути, с цел да стигне до най-близкото крепко игрище… забравете – след по-малко от 2 месеца, детето ще е хвърлило и топката, и кецовете, и всякакво желание; и ще е в мърлявата градинка с изпотрошените кошове (или в онази – лъскавата с катерушки за бебешори и мами – където се събират на лафче) с бира в ръка и цигара в другата, а след още година-две – я с амфетаминче, я с нещо друго. Детето върви по линията на най-слабото противодействие. И това е обикновено. Лошото е, че и родителите вървят по същата линия. А най-лошото е, че и институциите също.
Защо да вземем за пример спортното министерство не стартира план (съвсем разумно е да се намерят пари от еврофондове) дружно с общините и не се намерят средства за поправки на игрищата – да се стартира от най-долу – кварталните стадиони? Защо не?
Не се заблуждавайте, че това ще е свръхскъпо. Няма да е. Ще ни е по-евтино, в сравнение с да решаваме здравословните проблеми нацяло изгубено потомство. А и да не се намерят пари от еврофондове, мисля, че бюджетът има задоволително средства, които да влага в децата на България.
В България се шири една вълча просвета на единаците – „ дреме ми за тъпото игрище, аз баскетбол не играя, който играе, да си го ремонтира! и детето ми не играе, айде оправяйте се и не ме занимавайте! “ А може би детето не играе, тъй като не знае какво е това да си нещо друго от лоена топка, псуваща пред тв приемника – твой облик и сходство, с други думи.
Когато ти имаш потребност от помощ, хората в близост реагират като тебе, точка!
Защо никой не се замисля за това да „ подкрепяш общността си “? Блока, квартала? Да подкрепяш дребния локален магазин на съседа ти? Да ремонтирате дружно пейката, да напишете дружно писмо до кмета и да поискате да оправят игрището? Да боядисате гаража на съседа, след това той да ви помогне с пръскането против хлебарки? Смеем се на американците, че били тъпи, а? Само че те знаят какво значи to support the community. А ние поддържаме единствено съседката, когато е по гащи.
И за край – за трети път ще го кажа, нима се забие на някой в главата: Детето върви по линията на най-слабото противодействие. И това е обикновено. Лошото е, че и родителите вървят по същата линия. А най-лошото е, че и институциите също.
Ако на едно дете му е прекомерно мъчно да се занимава с нещо, даже да е нещо, което обича, то ще се откаже. И ще избере лесното – да зяпа телевизия, да играе на електронни игри, да пропуши, пропие, продруса, да се събира със себеподобни в градинката и да бездейства. И тъй наречените, и така нататък
Ако едно дете през днешния ден обича баскетбола, къде това дете може да играе баскетбол? Във всеки квартал имаше игрище? Сега от тези стадиони са останали криви асфалтови мемоари, наподобяващи на снимачна площадка за постапокалиптичен филм. Дори някои от тях са завзети от всякакви тарикати, които са „ бутнали “ тук и там по общините рушветче и са си купили части от игрищата, махнали са кошовете и вратите и са си построили къща или кооперацийка там. А децата? Да си гледат работата децата.
Хубаво е, че общините отделиха някакви средства и направиха на места градинки с катерушки за най-малките (където мамите да имат място да се събират на по цигарка и биричка), само че характерът на бъдещия член на това общество се образува доста по-силно и с доста по-важни ноти в онази – идната възраст.
Ако детето обича спорта, действително то няма къде да го практикува. Спортна София, ще каже някой, другите сходни места? Те са прекомерно малко. Едно дете не може да пътува до тях, сменяйки два или три превоза. А и няма пари да си заплати таксата. Спортните школи, ще каже различен. Колко са спортните школи? Могат ли да одобряват всички искащи? Може би към този момент да – искащите фрапантно понижиха. Но по какъв начин едно дете ще разбере, че обича баскетбола, в случай че не изиграе най-малко 5 или 10 игри в игрището в махалата?
А за какво искащите фрапантно понижиха? Същата причина – няма от кое място да се разсъни тази обич към спорта, няма уреди, където да я практикуват. И до момента в който за футбола (не е доста хубаво в 21 век, в страна-член на Европейски Съюз, но…) може да се направи изключение и да се играе на поляната, като метнеш две якета за врата, то баскетболът изисква най-малко един панер и еднакъв терен, с цел да не се пребиеш. Не е доста, нали? Ние сме привикнали с тях, в нашето детство бяха на всички места, играехме непрекъснато. Сега обаче картинката е радикално друга. Не единствено че ги няма, само че и там, където ги има, са рискови – криви асфалтови настилки, бабуни, дупки, процепи, пясъчни диги – комфортни за навяхване или чупене на крайници, рухване и трошене на носове и ръце. Интересното е, че тези пространства са като че ли невидими за всички ни, за общината, за децата, за родителите им. Все едно не съществуват. На никой не му пука.
Защо нямаме спортисти и тимове на международно равнище?
А по какъв начин се гради къща без основи?
В този ред на мисли, плачът ни, че в България няма спорт и всичките ни триумфи са от предишното, е просто презрян и извънредно двуличен. Как да се появят спортисти? Откъде да дойдат?
Както казахме, детето върви по линията на най-слабото противодействие. Колкото и да обича баскетбола, в случай че би трябвало да се качи на рейс, трамвай и метро, с цел да стигне до някакво си игрище, където и да плати… Ако би трябвало да върви 45 минути, с цел да стигне до най-близкото крепко игрище… забравете – след по-малко от 2 месеца, детето ще е хвърлило и топката, и кецовете, и всякакво желание; и ще е в мърлявата градинка с изпотрошените кошове (или в онази – лъскавата с катерушки за бебешори и мами – където се събират на лафче) с бира в ръка и цигара в другата, а след още година-две – я с амфетаминче, я с нещо друго. Детето върви по линията на най-слабото противодействие. И това е обикновено. Лошото е, че и родителите вървят по същата линия. А най-лошото е, че и институциите също.
Защо да вземем за пример спортното министерство не стартира план (съвсем разумно е да се намерят пари от еврофондове) дружно с общините и не се намерят средства за поправки на игрищата – да се стартира от най-долу – кварталните стадиони? Защо не?
Не се заблуждавайте, че това ще е свръхскъпо. Няма да е. Ще ни е по-евтино, в сравнение с да решаваме здравословните проблеми нацяло изгубено потомство. А и да не се намерят пари от еврофондове, мисля, че бюджетът има задоволително средства, които да влага в децата на България.
В България се шири една вълча просвета на единаците – „ дреме ми за тъпото игрище, аз баскетбол не играя, който играе, да си го ремонтира! и детето ми не играе, айде оправяйте се и не ме занимавайте! “ А може би детето не играе, тъй като не знае какво е това да си нещо друго от лоена топка, псуваща пред тв приемника – твой облик и сходство, с други думи.
Когато ти имаш потребност от помощ, хората в близост реагират като тебе, точка!
Защо никой не се замисля за това да „ подкрепяш общността си “? Блока, квартала? Да подкрепяш дребния локален магазин на съседа ти? Да ремонтирате дружно пейката, да напишете дружно писмо до кмета и да поискате да оправят игрището? Да боядисате гаража на съседа, след това той да ви помогне с пръскането против хлебарки? Смеем се на американците, че били тъпи, а? Само че те знаят какво значи to support the community. А ние поддържаме единствено съседката, когато е по гащи.
И за край – за трети път ще го кажа, нима се забие на някой в главата: Детето върви по линията на най-слабото противодействие. И това е обикновено. Лошото е, че и родителите вървят по същата линия. А най-лошото е, че и институциите също.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ