Да предотвратиш битка означава да я спечелиш. Така ме беше

Да предотвратиш борба значи да я спечелиш. Така ме беше учила Райна Майсторлиева, моя баба по майчина линия с очи, които Господ е нарисувал с най-синия си флумастер. Ако те гледат с положително, 10 дни шансът ти работи. Като се появиш на улицата, дъждът стопира, светофарът пред краката ти светва зелено, прозорците на къщата греят, като че са преди малко измити. Ако в очите й я няма синята боичка, а са станали гнезда на орли, тогава велосипедът ти спуква и двете гуми, загубваш си ключа, портмонето ти го няма и по този начин 10 месеца напред.

- Обаче аз те обичам, момко - споделяше Майсторлиева. - Защото си ми първият внук от осем и тъй като не знам по какъв начин да ти го обясня - като стоиш в градината ми, вишнята и черешата раждат, ябълката се огъва от плод, славейче идва да радостни дървото и дъртото ми сърце.

- Но аз не съм съдбоносен. Големите момчета ме бият.

- Бият те, само че ти не се огъваш. Не се обръщаш обратно, нито встрани. Отнасяш си багра, тече ти кръв от носа, само че споделил ли си нещо - дупка изкопаваш и не се отместваш. Като небето си, момко, все от горната страна стоиш. Добре, че повече си синьо, добродушно небе.

Като баба Райна носеше тежко, да вземем за пример вода в кофа да си полива доматите, аз тичах и вземах от ръцете й кофата. Ако беше нарамила чувал с трици за прасето, аз грабвах от раменете й чувала. Не беше изключително висока. Стисках кофата с водата, а очите й ме изпращаха с най-дълбокото синьо, в което може да свети насладата. Така е то - когато едно момче го изпраща наслада, цялостен живот го посреща наслада. Където и да върви това хлапе, носи усмивка – на това го научаваха сините очи на Райна Майсторлиева.

А за какво стартирам да приказвам за нея? Ами ето по тази причина – още бях трети клас в учебно заведение „ Свети Кирил и Свети Методий “ в квартал Църква – там Струма е тънка и може да се пъхне в напръстник през лятото, а в края на октомври се сърди, подскача и блъска старите мостове. Пораснала й е водата. Но Църква е най-хубавото място, тъй като къщата ни е там и баба ми Райна Майсторлиева веднъж докара Неда у нас.
Неда е на моите години, също трети клас, мършава като това петле, което баба Райна искаше да заколи, само че внезапно петлето ми замязя на Неда и споделих:

– Бабо, не го коли, ще прекопая картофите, ще измета кухнята, ще обеля лука и ще измия марулите за салатата.

- Какво ти е, Пешко, да не си болен?

- Не съм. Петлето ми наподобява на Неда.

- Ти не си добре - реши баба. - Неда не е грозно дете и наподобява на келяво пиле – обаче тя не закла Ненчо, по този начин кръстих петлето и скрито от баба, като че нещо може да се направи скрито от Райна Майсторлиева - носех на Ненчо царевица, кори от самун и жито. Той хвръкна да пораства. Стана петел - танк. Като луната грееше и имаше глас по-голям от моторите на тировете по „ Софийско шосе “.

- Това петле е кръстено на тебе, Недке - споделих й, а тя ми обърна тил и въпреки че в Църква Струма ми стигаше до глезените, аз щях да изкопая вир и да се удавя в него, в случай че Неда не се обърнеше към мене и не се усмихваше. В усмивката й имаше кротушки - напълно дребни риби. Не желаех да ги ловя с въдица, тъй като те живееха в очите на Недка. И моето петле Ненчо живееше там, аз също от време на време се мярках в очите й, когато се радваше за някоя дреболия.

- Да знаеш какъв брой пъти съм те спасявала - споделяше Недка. - Баба ти Райна ми обади, че ще се удавиш, в случай че не се обърна да се усмихна.

- Не е правилно. Тук, в Струма, човек не може да потъне, тъй като е плитко – акцентирах аз.

- Ти можеш.

По едно време Неда беше по-висока от мене и Райна Майсторлиева ме посъветва: - „ Яж сирене, момче. “ Ядох и полека-лека литнах да ставам висок, висок.

- Заради тебе се мъча с това сирене - признах на Недка, а тя изтърси:

- Няма значение какъв брой си висок, аз ще оженя единствено за стихотворец.

От дребна прихвана тази нелепост, тъй като майка й беше учителка и й приказваше врели-некипели. Попитах баба Райна какво значи „ стихотворец “. Тя още тогава беше събрала доста разум в главата си.

- Поет значи човек, който поради думите го обичат и го бият, ненавиждат го. Заради думите го гърмят с пищови, затварят го в затвори и като почине - не умира.

- Как по този начин не умира? – попитах аз слисан.

Никога нямаше да стана стихотворец. Баща ми да вземем за пример умря – ах, в случай че беше знаел да стане стихотворец, че като си отиде, да не умира в действителност. Но де такива думи – да те гърмят поради тях, да те обичат и да те затварят в затвор!

- Вече няма такива думи, бабо.

- Винаги ги е имало. Още когато земята била млада, колкото тебе е била на години, дори по-малка, като петлето Ненчо – тогава са се появили тия думи, поради които те гърмят, само че не умираш, в случай че ги приказваш.

- Аз в никакъв случай няма да мога да ги проговоря – въздъхнах аз.

Неда нямаше да се ожени за мене и щях да си остана самичък с петлето Ненчо дружно да кукуригаме. Ако инцидентно нощта се заблуди по пътя към Перник - да ни чуе и преди да се увие с тъмното небесно одеяло, да се спусне при нас.

- Би ли те Николайчо, като му сподели да не краде стотинките от джоба на едно момиче от първи клас?

- Би ме – признах аз.

- Ти какво му сподели?

- Казах му, че не би трябвало да краде левчето на това дете, тъй като майка му си загуби работата. Сега върви до София да чисти къщите на значимите хора там. Но печели малко.

- И Николайчо те напердаши?

- Да – смънках аз.

- Значи ги знаеш тия думи, поради които те набиха, само че ти не се обърна обратно, нали? Държеше на това, дето си споделил.

- Да, само че той ме срита.

- Значи без да щеш, си намерил това, които кара индивида като почине, да не умира. Можеш да станеш стихотворец – успокои ме Райна и въпреки че още имах синьо, където ме беше пердашил Николайчо, се успокоих.

А Неда бавно порастваше дружно с мене в квартал Църква на Перник, който първо бил село Църква, след това наякнал, станал културен и го приели за част от града. Неда растеше, само че аз дръпнах доста повече на височина поради сиренето, с което се тъпчех. Мама отиде да работи в Испания, а аз и баба Райна останахме да пазим къщата.

- Баба ти Райна – беше ми разказала мама. - Хич не искаше да те огледа, Пешко, когато ти се роди. Казваше ми - „ С този човек – сиреч татко ти - няма да се доводиш до края. “

И в действителност, мама не се довела до хубаво място с тате, стигнали до кръстопътя и до такава степен. Той починал, само че не тъй като знаел ония думи, поради които те захвърлят в затвор, а тъй като си отпътувал от нашата къща. Като човек си тръгне от дете, родено мършаво съвсем двайсет и седем дни по-рано, в сравнение с би трябвало, подобен човек е починал за къщата. Не е нужно да приказва думи, нужна му е празна глава и чифт обувки, с цел да избяга в необятния свят.

- Така ни е по-добре - ободрих баба аз. - Аз и ти си стоим у дома, гледаме кокошките и прасето Пухльо. Понякога у нас идва Неда.

Мисля, че нямаше по-хубаво дете от Недка в цялото учебно заведение „ Свети Кирил и Свети Методий “ в квартал Църква. И по-умно дете. Учителите я избираха да открива празника на буквите на 24 май, тя споделяше отговора на дилемите, до момента в който аз още четях изискването. Тя беше пътечка от стъпките на кос в градината - хем тихи, хем диви. Ще изкълве косът череши от ранната череша на баба Райна, само че пък ще те направи благополучен като шепа стотинки в ръцете на малко дете.

Откъде ли го извади това жалко „ Ще се оженя за стихотворец “. Майка й е отговорна, учителката. В учебното заведение единствено такива работи измислят.

Аз изкарвах четворки по литература – какво е желал да каже създателят. За мене е споделил едно, за тебе друго. Само веднъж получих петица, когато писах за баба Райна Майсторлиева – по какъв начин не желала да не ме огледа в кошчето, до момента в който съм навършил шест месеца, по какъв начин като бебе, преди малко родено, майка ми на деветнайсет - от кое място да знае по какъв начин се гледат мършави пеленачета - оставила кошчето с мен сред вратата и отворения прозорец. На седем дни съм вдигнал, мама ми споделяше, температура 38 градуса. Ако не била лекар Трайчева, тополата над гроба ми до момента щяла да стане висока 20 метра. Баща ми починал, с други думи намерил оня лицемерен чифт обувки, който го отвел надалеч от нашата къща. Дядо ми желал да го трепа, само че не го утрепал, тъй като от кахъри вдигнал кръвно – той бил електротехник, обаче с доста нерви в кръвта и с пай фитил. Направо нямал никакъв фитил и вместо да утрепе тате, кръвното го захлупило и не могъл да се отхлупи. Отишъл при Господ да поправя електрическата апаратура на облаците и светкавиците, а и да пита Боже Мой по какъв начин по този начин е направил индивида – да зареже сноп бебе, жълто-зелено към устата, тъй като се родило съвсем месец по-рано, в сравнение с би трябвало.

- Стига с тия нелепости – сряза приказката баба Райна. - Човек не трябва да се дава на нищо – ни на скръбта, ни на насладата. Ако тъжи, да стане по-рано и да работи, да окопае градината, да нахрани пилците, да изпере и да постави картофи за супа. Тъгата ще избяга като апаш, тъй като тъгата е най-големият апаш. Взема ти сърцето и след нея нямаш нищо в гърдите си. Ако човек е щастлив – да стане още по-рано, да работи повече, с по-голямата мотика, тъй като с работата насладата пораства, както дребната семка избива в огромна ябълка и осемдесет години дава плод на тебе, Пешко, и на мен, до момента в който майка ти се върне от Испания с доста пари.

Неда отиде да учи в британската гимназия в София. Аз нямах толкова разум и отпътувах да изучавам в колеж. Нямаше значение за мен какъв колеж, единствено да е в София, с цел да пътуваме с нея дружно във влака. Не ми е висок триумфът - 4.30, само че шансът с мене работи - малко възпитаници аплайват, доста учебни заведения и ме одобриха в техникума по мотори с вътрешно горене. Не знаех какво е вътрешно горене. В класа ни единствено момчета – и вечер бягах до нейната британска гимназия да я очаквам. Питам я:

- Недке, дали реши, че може да се ожениш за човек, дето не е поет…  за някой различен да вземем за пример, човек по мотори с вътрешно горене?

- Не. Искам той да знае такива думи, които на всички езици значат едно и също нещо. Заради такива думи човек отива на бесилка или в затвор, или застана пред дулото. Но на индивидът, дето ги е написал, не се отхвърля от тях. Заради такива думи - споделя ми Недка - човечеството е човечество, а не 10 милиарда гниди.

- Ми аз не ги зная тия думи – изтървавам се аз.

Тя нищо не ми отвръща, потегля си, само че отново става като както бяхме деца, обръща се обратно и ми се усмихва – по този начин, щото аз да не желая да се удавя, а да направя огромен вир на Струма и в него хората да се возят с лодки. Когато бяхме дребни, нямахме физкултурен салон в учебно заведение „ Свети Кирил и Свети Методий “. Запушвахме реката и там ни учеха да плуваме. В подобен вир Недка се научи да плува по-рано от мене, само че аз не увесих нос. Скачах, гмурках се, ритах и най-после станах плувец. Този вир още ми дава лято.

Когато я видях с едно момче от тяхната британска гимназия, ми се искаше да ме няма повече. Да се стопя като запалена съчка кибрит – свети минута, след това няма дърво, няма ярко. Това бях - аз изгоряла съчка кибрит. Бях петлето Ненчо, което остаря и баба сподели, че го е подарила на едни съседи, само че не го подари. Не можехме да подарим толкова месо. Винаги когато хапвам пилешка чорба, ми е тъжно. Тъгата е най-големият апаш, по-добре да си мисля, че ставам мощен и интелигентен. По-добре да си мисля, че Недка е радостна с това момче от нейната гимназия.

Не можех.

Тя беше най-радостна с мене.

Тогава написах стихотворения не знам си какъв брой на брой. Баба беше здрава и с акъла си, ходеше постепенно до магазина, из квартала, аз изобщо не се мярках на никое място. Стоях в къщи и драсках ли, драсках в оная сива тетрадка, с която трябваше да отивам на учебно заведение и да пиша в часовете за извършения по моторите с вътрешно горене.

Учителката ни по литература сподели „ Петре, тия стихове стават “. Изпратила ги на конкурс и те спечелили, само че аз не вървях да взема премията. Пратиха ми 120 лв. с пощенски запис.

Но какъв ти запис, какви ти 120 лв.. Недка пристигна у нас – с бурканче сладко от вишни.

- Бабо Райне, къде е Петър?

Такъв глас, подобен глас.

- Най-хубавата победа, която не се не помни, е сложната – сподели баба Райна, само че аз не знаех за какво приказва за победи и за загуби. Недка беше пристигнала у нас.

После - то е дълго и необятно. Недка приключи, стана учителка. Живеехме четиримата, баба Райна Майсторлиева, дребната Райна, нашата щерка на Неда и на мен. Моята дребна Райна ми топлеше мислите. Беше приказка дете. Неда, умната, която за мене пазеше в очите си тишина и гръм, зима и август, реши да замине – както бе направила мама. Безпаричие, заеми, няма вода с месеци, пълниш легени и тенджери нощем. Хлопаш, тропаш. Не спиш. Чешмата тече единствено три часа. После пресъхва. В Испания било хубаво, горещо. Не плащаш за отопление. Не сечеш дърва за подпалка. Много пари щяла да завоюва. Ще покаже на всички тук.

Всяка избегната борба е победа, мислех си, само че не знаех дали в действителност го мисля. Битките нямаха значение. Исках в очите на Неда да грее наслада за нас. Имах дребна работилница – близо до Струма. Поправях всичко счупено - мотори, хладилници, резачки, фрези за оране и копане. Хората нямаха пари и не им взимах доста, бях покрит с чаркове, ножове, уреди.

Ако си печален, стани рано и работи, по този начин тъгата се изпарява от калната си локва. От нея остава шепа прахуляк. Вятърът я прегръща и бяга с нея в Испания, улицата е чиста и свети. Виждаш дребната Райна, хванала за ръка баба Райна Майсторлиева, двете носят кофички с домати, които дружно са отгледали от семка.

Наближаваше денят Неда да излети за Мадрид. Тогава отново взех да надрасквам в оня сива тетрадка за извършения по мотори с вътрешно горене.

Не е правилно, че остават единствено думи, поради които си спечелваш въже към врата. Остават думи, които карат тъгата, най-големия апаш, да стане облак прахуляк и да си отиде. Тогава последният ден на октомври остава в най-хубавият вир на Струма и мислите ти го пълнят с лодки и дребни деца.

Работех върху някаква резачка. Наесен народът изрязва сухите клони на дърветата. Подготвя подпалки за зимата, запас против скъпотията, пести за медикаменти против заболяването - лев да задържиш, стотинка за закъташ, все е от изгода. Много резачки носят в дребната ми работилница. Тук съм се родил, до Струма, а хората, които са родени до река, са здрави като брега и все са на мястото си.
Както я поправях тая резачка, внезапно едно момиче - моето момиче - влезе в работилницата ми с последния ден на октомври в погледа си.

- Недке – споделих.

Решила е да върви. Щом по този начин е решила.

Неда изхвърча до мене. Прегърна ме, за малко да се среже с веригата на оная остаряла резачка.

- Какво? – измърморих аз. С нея човек не знае и е толкоз хубаво човек да не знае с нея.

- Светло си го написал – избъбри тя. – Тихо. Човек не може да отиде в Испания след такива думи.

Сигурно като почине, в случай че е написал думи, които връщат Неда вкъщи, човек не умира.