Да не обявяваме война, която не можем да спечелим Под

Да не разгласяваме война, която не можем да спечелим

Под въздействие на прочетеното в юношеството си дълго време се смятах будист. Бях изчел голямо количество книги от библиотеката на дядо ми, разпален последовател на източната мистичност. Вероятно заради лимитирана визия за будизма бях си втълпил, че единственият метод да си благополучен се състои в отделяне от „ долните пристрастености ”. Животът ми изглеждаше едно страдалчество, а мъдрият не трябваше да усеща личното си физическо и духовно страдалчество. На такива хора трябваше да се гледа като на образци за подражателство. Постепенно тази стоическа позиция стартира да ми се коства неправилна. По-точно, престана да ме удовлетворява. Дадох си сметка, че прекомерното предпочитание да се откъсна от възприятията си ще ме докара до отделяне от живота. Да наблюдаваш среща по тенис от мястото на съдията, може да бъде забавно досега, в който ти се прииска да си на терена и да се впуснеш в игра, без значение че ще се изпотиш и ще се схванеш.

Когато човек настойчиво стои отвън всичко, най-после той се лишава от най-ценното: чувството. Да се откажеш да страдаш е еднакво на това да изхвърлиш бебето дружно с водата за къпане: значи да си забраниш главното – удоволствието да живееш. Цената не е ли доста висока?

Това е въпреки всичко едно всеобщо предпочитание: „ Повече да не чувстваш болката – израз, в който три четвърти от думите са негативни. С други думи позицията, на която застават доста от нас може да се заключи по този начин: „ Най-малкото е, че по-малко пострадвам. ” Човек ще каже това, което желае, само че „ по-малко злощастие ” е разбиране, не толкоз забавно като „ повече благополучие ”!

Във всеки случай отричането на страданието е погрешно, защото животът е построен от наслада и горест, удоволствие; и болежка. Едното не върви без другото, както не би имало нощ, без съществуване дневно. Един френски стихотворец от края на 16 век написа, че „ да се оплакваш от чувството за неприятности и премеждия е все едно да се оплакваш, че си човек, вместо дърво или канара ”. Необходимо е един път за постоянно да престанем с молбите си към небето да понижи неволите ни и да ни върне сполуката. „ Непрекъснато благополучие ” не съществува или най-малко не е това, което картите на Епинал познават като райско благополучие.

В къщи имам един дребен предмет, на който доста държа, подарен от първата излекувана от шизофрения моя пациентка. Става дума за зъб от бронтозавър, на възраст към 60 милиона години. Аз държа на него толкоз доста, тъй като има кариес... Всички живи същества от всички времена като нас са имали опита от болката. Следователно, не е нужно да си заравяме главата в пясъка. Всяко страдалчество е част от света: физическото при боледуване, душевното при липса на непосредствен човек и т. н. Щом е неизбежно, за какво желаеме да го избегнем? Да не разгласяваме война, която не можем да спечелим. След като страданието съществува, остава ни само да се научим да се възползваме от него.

Жалко е да се хвърля сила да се избегне нещо, когато тя може да бъде използвана да се живее. Да не си губим времето в показа за един „ по-добър ” свят, а да се възползваме от действителния.

Ако една горест се появи, не остава друго, с изключение на да бъдем тъжни и да я изживеем. По-добре е да приемем страданието, в сравнение с да го отхвърлим – това значи по-богат витален опит. Същото се отнася и за старостта. Не можем да спрем времето, само че можем да се научим по какъв начин да се любуваме на този интервал от живота си, както на всеки различен. Интересно е да сме уверени, че губим едно, само че остава друго, да усещаме надмощието на мозъчната интензивност над физическата... Всяко друго държание би било бедствено.

Не можем да променим действителността, само че можем да променим метода, по който я задържаме. В случай на гибел на непосредствен човек, сме изправени пред един жесток, само че неминуем факт. Ако породената тъга по мощ дава отговор на любовта, която сме изпитвали към отишлия си, можем единствено да бъдем горди, че е бил част от нашето житие. Защо да стопираме сълзите, когато са израз на привързаността ни към покойника? Напротив, би трябвало да плачем за разтуха. Ако тази горест е толкоз мощна, че не мога да я преодолея, мога да изпусна предопределеното ми благополучие в живота. Да се отдадеш на страданието не би било нищо друго, с изключение на в допълнение страдалчество.

Не приканвам за преобразяване на чувството за болежка в наслада. Болката остава, само че връщането на насладата ще бъде позитивно събитие. То към този момент значи един наложителен прогрес и сякаш е най-хубавия метод за схващане на казуса. Трябва да можем да приемем неналичието: да погребеш някого, значи да осъзнаеш неналичието му вечно, а това води до калциране на раната, вместо до потапяне в страдание. Да опитаме да си кажем: „ Искам само да се успокоя, да намеря нови способи за любов и щастие; ще престана да залагам на този човек и това ще ми коства болежка – цената на любовта – след това ще залагам на други хора ”.

Може да звучи сурово, само че това е житейският закон. Ако другият е липсващ вечно, би трябвало да го заместим с някого, от който имаме потребност, с цел да живеем. Това е суровото предписание на любовта.

Да се примирим значи да се отдадем на тъга, която има някакъв лимит. Но в съжалението няма лимит и има заплаха да ни обхване напълно. Да плачем за разтуха – да, само че да се предпазим тази горест да не ни хареса. За страдание, доста хора по-стъпват по този начин. Те стигат до „ еротизиране ” на страданието и на драго сърце го не престават. Едно наслаждение, което не е най-силното, само че е по-реално и е доста мъчно да му се устои. Това е метод, по който някои са решили да „ играят ” живота си... Те придават значение на болката, с вяра това да им помогне в постигането на благоденствие. Ако съм трагичен – разсъждават те – ще бъда обичан и подкрепян повече отпреди. Както във времето, когато майката е утешавала тъгата на своето дете.

Много хора си фантазират, че имат повече заслуги като страдат. „ Ах, да знаете по какъв начин ме глезеха... ” Грешка е да се смята, че тежкият живот дава права. Човек не е над другите поради страданието си. Това чувство не е нищо повече от систематичен блян за компенсация.

В реалност, аз в никакъв случай не съм срещал същински мазохист. Но срещам хора, за които страданието е изискване да реализират мечтаното. Те не изпитват наслаждение от болката, само че имат вяра, че тя е цена, която е трябвало да се заплати. Ако един път им е показано, че могат да получат същия резултат и без да надценяват болката, те ще се откажат от по-трудния метод на битие.

Да се одобри страданието:

~ Да не си търсим сами компликациите. Няма нищо по-просто от щастието. Колкото е по-лесно, толкоз е по-земно. Ако може да ви пуснат с хеликоптер на връх Еверест, за какво да се измъчвате с катерене? Ако, несъмнено, го вършиме поради наслаждение от самото нанагорнище, това е напълно друго.

~ Да преживеете страданието е единственият метод да го намалите и да се примирите с него. Но в случай че ви хареса, това към този момент е едно съмнително предпочитание. Не надценявайте болката: страданието не дава право на никакви заслуги, с изключение на по-добро схващане на живота.

~ Съумявайте да се примирявате със изгубеното, само че се възползвайте от това, което остава и следва!

Избрано от: „ Терапия на щастието “, Д-р Етиен Жаланк, изд. „ Здраве и благополучие ”, 1994
Снимка: youtube.com