Д-р Антонина Кардашева е управляващ директор на консултантска компания Smart Strategies

Д-р Антонина Кардашева е ръководещ шеф на консултантска компания Smart Strategies Ltd. Доктор е на психическите науки, квалифициран психолог и психотерапевт, квалифициран лайф и бизнес коуч – PCD/NMC. Основател и изпълнителен шеф на Фондация за развиване на Емоционалната просветеност.

Тя е народен координатор за България към Световното общество по Емоционална просветеност, Ню Йорк, Съединени американски щати (ISEI). Като откривател, доктор Кардашева стандартизира, верифицира и приспособява за България метода за Емоционалната просветеност като личностна линия (TEIQue) и е една от международните откриватели в тази област.

Автор на способи за проучване и използване на Емоционалната просветеност в практиката. Съавтор на първия български способ KREIS за проучване на Емоционална просветеност.

В професионалната си процедура, доктор Кардашева работи като HR съветник по стратегическо ръководство, треньор по групово-динамичен тренинг и целия набор на меки умения, организационно държание и смяна, ръководство на персонални прочувствени вложения. Има оповестени публикации и научни отчети в региона на бизнес консултирането, логика на психиката на детското развиване и девиантното държание, психодиагностика на личността, фамилна психотерапия и консултиране, прочувствена просветеност.

Д-р Кардашева има богата академична преподавателска активност, интернационално приет проучвателен опит в региона на прочувствената просветеност. Нейната експертиза се добавя с бизнес консултантска, психотерапевтична и арттерапевтична процедура.

Особено изразена форма на държанието в последните месеци и години е самонараняването (ретрофлексия). То е характерен предпазен механизъм. Самонараняването се демонстрира като резултат от интензивни ситуативни и личностни промени по време на пандемия. Поносимостта на хората към доста динамични обществени промени мощно се снижи в последните месеци. Човешкото държание се трансформира, изключително посредством изява на разнообразни прочувствени реакции. Защо?

В обстановки на фрустрация като тези, в които живеем и при понижен психологичен запас за устойчива акомодация, хората постоянно реагират посредством яд, експанзия или автоагресия. А, самонаряняването е отбрана след преживан, само че не отрегиран по предопределение яд.

Силната сила на страстта яд не изчезва, в случай че не знаем по какъв начин да я контролираме! Тя се мери посредством интензитета на провалите към другите или към себе си! Затова постоянно хората по табиет убиват душевен себе си, вместо да намерят метод да противодействат на оня, който им е предизвикал страдалчество.

Какво крие страстта яд?

Гневът е мощна страст със скрита нужда - нужда от самоуважение! Тя е реакция на неправда, предпочитание за надзор или покоряване. Гневът като съществена страст постоянно се поражда от дълготрайно разбъркване на страстите: ненавист, гняв, непоносимост, противоречие, отвращение, неприязън. Силната прочувствена сила от гнева, има и способността да трансформира своята посока и се трансформира в автоагресия - доста характерна форма на самонаказание.

Какво съставлява ретрофлексията?

Един от главните защитните механизми на индивида в гещалт лечението – ретрофлексията носи смисъла „ върша на себе си това, което желая да направя на теб ”. Терминът ретрофлексия (retroflection) безусловно значи „ връщане обратно ”. Това е държание, постоянно несъзнавано, в което слагаме границата сред себе си и другия, само че я слагаме вътре в нас – по този начин тя в никакъв случай не доближава до действителното си предопределение. С това държание се свързват всички типове самонаказание – прочувствено и физическо, самонараняване, всеотдайност и най-голямото от тях – самоубийството.

Самонаказанието има физиологично проявяване. Психосоматичните заболявания, за които постоянно се приказва в последните месеци, се появяват в следствие точно на потиснати в нас страсти. Трудността да ги изразим по съответен метод, а да ги задържим, се трансформират във физиологични реакции и се демонстрират като признаци на тялото – болки в ставите, нараснало кръвно налягане, диабет или мъчно заспиване, хранителни разстройства, паник офанзиви и други

Когато не можем да направляваме средата или да се приспособяваме естествено към изменящите се условия, постоянно се стига до ретрофлексия.

Човек с ретрофлексивен темперамент се отнася по този начин мъчително към себе си, както би желал да се отнесе към другите хора. Емоциите, реакциите, дейностите, които са предопределени за различен човек трансформират посоката си и се обръщат към нас самите. Всъщност, страстите не се ръководят сами. Предприемаме тази посока ние, с положителното желание да избегнем повече болежка, пазиме се, и колкото по-често го вършим, толкоз по-бързо се изтощаваме и нараняваме.

Ретрофлексията, като арестуван подтик в нас (приятен или неприятен) поражда тогава, когато по някакви аргументи не можем да отреагираме на насъбраните в нас страсти – изключително яд.

Например, детето, афектирано от родителите, не може да прояви гнева си към тях. То се научава да го потиска, тъй като обича родителите си. Възрастният, фрустриран от обществени фактори, не може да реагира, поради законови рестрикции и наказания.

В тези психични механизми изключително въздействие имат моралните, обществените, културните полезности и правила. Затова в доста случаи силата на гнева на личностно равнище, контролирана от обществени правила, елементарно се трансформира в автоагресия, а по-късно в възприятие за виновност. На общностно равнище реакциите на неотреагиран и контролиран яд са бездейност, неангажираност, групово безхаберие, заучена беззащитност и подчиняемост.

Такова психологично положение, зародило се в детството, намира мотиви за повтаряне в държанието и на възрастния. За да избегне болката и рисковете, свързани с нови безуспешни опити да се оправи посредством противопоставяне, възрастният постоянно се отхвърля, научавайки се да е беззащитен. Следва демотивация, незаинтересуваност, незаинтересованост.

Как обществото въздейства на защитните механизми на личността?

Живеем в бързо сменяща се действителност и преходни правила и полезности. Влиянието на нормите на общество постоянно разцепва нашата целокупност. На моменти издига в фетиш дружелюбността, любезността, връзката, действието и жигосва експанзията, гневът, мълчанието и тъгата. На моменти противоположното. Всички сме усещали този напън от обществената биполярност, изключително забележима посредством въздействието на публични фактори и персони.

Решаваме по табиет да потиснем обществено неприемливите усеща и да ги обърнем против нас самите, в сравнение с да ги изразим на открито. Примери има безпределно доста: „ Усмихваме се, когато ни се плаче “. „ Говорим, когато ни се мълчи “. „ Мълчим, когато ни се крещи “. „ Питаме, когато желаеме да кажем “. „ Страхуваме се, когато желаеме да дадем “. „ Замълчаваме, когато знаем, че имаме право “.

Подчинена на променливите обществени правила, прочувствената сила се разделя на две - част от нея се извежда поведенчески отвън личността, а другата част се връща назад вътре в нас – с цел да задържи този блян под надзор. Така това, което в началото е било спор сред нас и другите, последователно се трансформира във вътрешен спор – спор на полезности. При потискането на страстите, ние блокираме когнитивните си процеси, губим осъзнатостта си към дозата въздържаност.

Самонараняващото държание доста постоянно се крие зад заблуждението, че „ гълтайки или отлагайки ” реакцията предопределена за различен, желаеме да покажем обществена толерантност. Мислим си, че премълчаването е по-безопасно и по този начин няма да бъдем отхвърлени от другите. Предпочитаме самонараняването пред съответната външна прочувствена реакция.

Преди всичко самонараняващият се човек изпитва голяма, постоянно отвратително мощна прочувствена болежка.  Единственият метод да я овладее е като си аргументи друга, по-голяма, която да заглуши главната. По този метод възприятията му действително не доближават до външен обект. Самонараняващият се човек се обръща против себе си, с цел да поддържа връзка с отрицателните си страсти. Самонараняването е привилегия на самотните хора.

Как може да се спасим от „ лапите “ на саморазрушителните импулси?

Полезно е да се възвърне осъзнаването за аргументите за самото блокиране. Ясните отговори на въпроса „ Към кого в действителност е предопределен моят яд? ”, ще помогне да намерите обекта, към който да насочите прочувствената си реакция рационално.

Подходящо е да се обясни какво, какъв брой постоянно и по какъв начин самите вие реагирате в моменти на забрани, фрустрации, блокажи.

Психотерапевтичната помощ при саморазрушителните импулси е обвързвана с връщането към историята и истината на арестуваната страст. Така, тръгвайки от възприятието за виновност се поддържа изразяването на главното възприятие, причина за автоагресията и смяна на фокуса от вътрешната страна – на открито. А, заключеният прочувствен подтик, който разцепва съзнанието на части, и го разболява, отначало се прекодира и освобождава, с цел да се реализира здравословно схващане.

Текст и фотография за WebStage: Д-р Антонина Кардашева