Често ми се иска да не живея в света на

Често ми се желае да не пребивавам в света на огромните или по-скоро светът на огромните да е елементарен и явен, като този на дребните. Не желая да знам какво е редно и какво не. Не искам да се кастрирам в унисон с условията на средата, просто тъй като по този начин допускат добре откритите правила и правила. Желая да имам свободата да показвам мнението си на глас, а не на разум и не желая това да се приема за невъзпитано и жестоко. Съвсем съм надалеч от мисълта да хуля и словоблудствам по през целия ден, единственото ми предпочитание е да бъдем свободни като дребните деца. Светът на дребните и чист и доста елементарен. Лишен от всякаква долнопробност и двуличие, той окрилява със своята липса на всевъзможни ограничавания. Всичко тук е допустимо – да кажеш НЕ когато искаш, да се обърнеш, когато не желаеш да гледаш, да плачеш когато имаш потребност, да прегръщаш когато се нуждаеш от прегръдка, да обичаш, когато обичаш, да отхвърляш, когато не харесваш.
Разбира се, ние възрастните доста бързо разрушаваме и стесняваме света на нашите дребни дечица, издигайки всевъзможни бариери и стени, направлявайки и поучавайки.
Иска ми се да беше по-лесно и да се откажем от всички правила. Да си позволим да бъдем почтени, прями и директни, само че притеснявам се - това не е допустимо към този момент. Представете си какъв безпорядък би настъпил сега, в който всички стартираме да си споделяме истината в очите. Ще можем ли да понесем тази непредвидена независимост или ще се скършим под тежестта на истината. Възможно ли е да се научим да живеем с истината за себе си и за близките? Има ли по какъв начин да променим визиите си за редно и неправилно? Не е ли по-добре да свикнем с обстоятелството, че от истината не боли, стига да имаш уменията да я приемаш и разбираш.
Съжалявам, че пребивавам в ерата на лицемерието, където то комфортно се е настанило в всекидневието ни, прикриващо се зад общоприетите правила и правила за другарство.