Това е моето политическо завещание: Иван Костов и Политиката отвътре
Бившият министър-председател Иван Костов показа новата си книга " Политиката от вътрешната страна " в цялостната зала 3 на НДК и трансформира премиерата на изданието в зов за сближение, единение и водачество на демократичната общественост в България.
" За мен огромният въпрос е по кое време ще се сплоти демократичната общественост, гражданското общество - и то неговата авангардна част - тъй че да е в положение да поведе другите. Защото е явна истината, че когато вътре в тази общественост има несъгласия и разделяне, цялата ѝ сила угасва в самата нея. Това е просто една покана това нещо да се случи... Нека гражданската общественост направи изпитание и ще откри, ще овласти с доверието си хора, които да поведат. Може би в този момент това става... Аз откровено си поисквам да стане, само че ние би трябвало да бъдем единни. Това е най-важното ", сподели той пред аудиторията.
Ето какво сподели още Иван Костов при представянето на " Политиката от вътрешната страна ":
По този ръкопис работя от 20 години, в напълно разнообразни исторически времена. Когато беше лекции за образование на политици от Съюз на демократичните сили, тогава доста неща не бяха ясни - книгата беше цялостна с цитати и източници, бях почнал да работя като човек от предходната си специалност на учител и откривател. Но за 20 години с появяването на толкоз бърз достъп до информация доста огромна част от това изпитание стана ненужно.
Направих един огромен завой, когато взех решение да я преработя за финален път. Реших да кажа какво аз съм видял и схванал в политиката, надявайки се, че по този начин ще стане по-живо и достоверно. Давам си ясно сметка, че хората ценят доста повече претърпяното от наученото от книгите.
Да го кажа напряко - това е моето политическо наследство. Аз по този начин завършвам тази сметка с политиката, оставяйки това, което мисля, че би трябвало да оставя - тъй като се надявам да е потребно на повече хора.
Има хора, които влизат в политиката, потвърждавайки, че са надполитични. Всъщност те не си дават сметката, че са доста надълбоко под политиката - доста надалеч от самата политика, потвърждавайки, че са над нея. Никой не е над политиката. Нека да е ясно това.
Книгата е едно доказателство - не може да си над политиката и да искаш да правиш политика, това е нон сенс, невероятно. В нея има един непрестанен спор - и с хората от посткомунистическата общественост в България, и с най-различни крайни тези. Непрекъснато съм опитвал да задавам въпроси, да намирам отговори и да споделям моята позиция. Разбира се, с подготвеност да оценя и непознатата позиция точно като човек, който е теоретичен да цени обективността и непознатото мнение, с цел да си сформира същинска визия за нещата.
Много бих се радвал, в случай че тази книга провокира публичен спор. Демократичната общественост, от която имам достойнството да произхождам и да съм представлявал, има потребност от този спор. Не единствено тя - имат потребност и тези, които не споделят концепциите, за които сме се борили толкоз години. Всички имат потребност от спор в България, единствено дебатите, общуването и чуването са в положение да запълнят тези огромни пропасти, които се образуваха в българското общество.
Българските политици вещаят - не дискутират.
Така виждам аз това, което се случва. Рядко някъде се случва да застанат един против различен, и тогава доста постоянно не се получава полемика, а надвикване. Тези, които го наблюдават, не могат да си извадят каквито и да било изводи.
Защо е нужен спор за самата демократична общественост?
Защото в нея има доста от родилните петна на първите години на прехода. Всеки желае да бъде чут, да изкаже мнение, да бъде показан, да бъде забелязан. Това е естествено. Това е същинската мощ на демокрацията. Хората, като желаят да бъдат начело, по този начин движат нещата. Ако хората не желаят да бъдат начело, в случай че не желаят да бъдат чути, в случай че не желаят да бъдат следвани, в случай че не желаят да бъдат забелязани, и да съставляват другите - кой ще дърпа това общество напред? Кой ще го движи? Няма кой.
Заради това този спор - колкото и да е изострен - би трябвало да се води. И би трябвало да се водят с една доста по-добра просвета на говоренето и на чуването.
Аз имам възприятието, че на нас не ни доближава тази просвета. Не ни доближава. Ние доста елементарно отхвърляме непознатото мнение, рядко се вслушваме в другия. Според мен и поради това не сме сплотени.
За мен огромният въпрос е по кое време ще се сплоти демократичната общественост, гражданското общество - и то неговата авангардна част - тъй че да е в положение да поведе другите. Защото е явна истината, че когато вътре в тази общественост има несъгласия и разделяне, цялата ѝ сила угасва в самата нея. Книгата е просто една покана това нещо да се случи.
Ако тази общественост се трансформира в авангард и излъчи своите мощни послания към обществото, доста бързо ще се решат другите проблеми.
Аз съм изследвал в тази книга посткомунистическата общественост - доста добре я познавам, тъй като непрестанно съм бил против нея и всичките ѝ стрели са били ориентирани против мен и моите сътрудници. Знам от кое място се стреля, знам с какви претекстове се прави. Знам ги какъв брой мощно са губещи сега.
Те губят, исторически губят. Объркани са, по тази причина са нападателни. Страхливи са, светът им си е отишъл. Те се пробват да се връщат в сенките на това минало и няма по какъв начин да го населяват. Те са тези, които би трябвало да бъдат уверени, че пътят, по който вървим, е верен.
Престъпната война на Путин в Украйна отслабва още по-силно освен тази посткомунистическа общественост, а и нейния авангард, нейния хайлайф. Нейния хайлайф, който също познавам доста добре, тъй като той ми е бил същински съперник и на него дължа всички неща, които е претърпяло моето семейство и хората към мен. В доста връзки - същински издевателства.
Тези хора губят сега. Ние би трябвало да съберем сили, с цел да ги поведем. Да поведем обществото - към този момент приказвам за цялото общество. Защото то няма водачи. Вярно е, че няма водачи. Много хора в този момент споделят: " Къде са водачите, няма водачи ". Всъщност споделят следното: " Къде е тази авангардна мощ, която да създаде политическо посланичество и водачи, че да тръгнем в посоката, в която ще ни поведат ".
Нали Европа нямаше водачи? Нали Европа беше в непрекъснати боричкания между тях? Нали най-силният водач в Европа беше Путин?
Какво стана след 24 февруари?
Как по този начин тези водачи, които ги нямаше в Европа и сякаш бяха толкоз слаби, внезапно се оказват дружно и се оказват единни, в монолитна опозиция. Как става това? Отдолу - хората, европейците, европейската междинна класа и общност натисна водачите си да се обединят.
Разбирате каква е поантата на моята книга. Аз мисля, че ние би трябвало да сме подготвени - тези, които претендираме да сме демократи и гражданска общественост. Ние би трябвало да произведем, в това число и водачите.
Аз не съм се родил водач, никога. Аз си бях един специалист.
Добър финансист, Гога (към Георги Ганев, б.р), доста добър бях, да знаеш. И щях да изживея един превъзходен живот, в случай че не бях влезнал в политиката. Щях да бъда на доста положителни места, щях да видя целия свят и така нататък Но не е там работата, нали? Не е там работата.
Не зависеше от мен. Когато хората изискат да вървят в една посока, те си намират водача, извеждат го, подаряват го със своето доверие и той потегля напред. Това е моята философия за водача.
Така че... да не се озърта българското общество и тази негова авангардна част, тази гражданска общественост. Нека да направи това изпитание. Нека се огледа. И ще откри, съгласно мен. Ще овласти с доверието си хора, които да поведат. Може би в този момент това става. Вече толкоз от близко не виждам, нали знаете, с годините се поставят очила и наоколо не се вижда... тези събития по-трудно ги проследявам и се багра, че не ги виждам всичките. Аз откровено си поисквам да стане, само че ние би трябвало да бъдем единни. Това е най-важното.
Да приказваме между тях, с цел да генерираме тези хрумвания - тъй като без концепциите, без фантазията, без убеждаването на всички да вземат участие в едно строителство в никакъв случай не се получава общ дом.
Не може едни да градят от една страна, а други да разрушават и да се получи. Нищо няма да се получи. Ако не вземат участие в градежа, най-малко да не пречат. Да стоят настрани и да изчакат да бъде подготвен, с цел да се настанят в него.
" За мен огромният въпрос е по кое време ще се сплоти демократичната общественост, гражданското общество - и то неговата авангардна част - тъй че да е в положение да поведе другите. Защото е явна истината, че когато вътре в тази общественост има несъгласия и разделяне, цялата ѝ сила угасва в самата нея. Това е просто една покана това нещо да се случи... Нека гражданската общественост направи изпитание и ще откри, ще овласти с доверието си хора, които да поведат. Може би в този момент това става... Аз откровено си поисквам да стане, само че ние би трябвало да бъдем единни. Това е най-важното ", сподели той пред аудиторията.
Ето какво сподели още Иван Костов при представянето на " Политиката от вътрешната страна ":
По този ръкопис работя от 20 години, в напълно разнообразни исторически времена. Когато беше лекции за образование на политици от Съюз на демократичните сили, тогава доста неща не бяха ясни - книгата беше цялостна с цитати и източници, бях почнал да работя като човек от предходната си специалност на учител и откривател. Но за 20 години с появяването на толкоз бърз достъп до информация доста огромна част от това изпитание стана ненужно.
Направих един огромен завой, когато взех решение да я преработя за финален път. Реших да кажа какво аз съм видял и схванал в политиката, надявайки се, че по този начин ще стане по-живо и достоверно. Давам си ясно сметка, че хората ценят доста повече претърпяното от наученото от книгите.
Да го кажа напряко - това е моето политическо наследство. Аз по този начин завършвам тази сметка с политиката, оставяйки това, което мисля, че би трябвало да оставя - тъй като се надявам да е потребно на повече хора.
Има хора, които влизат в политиката, потвърждавайки, че са надполитични. Всъщност те не си дават сметката, че са доста надълбоко под политиката - доста надалеч от самата политика, потвърждавайки, че са над нея. Никой не е над политиката. Нека да е ясно това.
Книгата е едно доказателство - не може да си над политиката и да искаш да правиш политика, това е нон сенс, невероятно. В нея има един непрестанен спор - и с хората от посткомунистическата общественост в България, и с най-различни крайни тези. Непрекъснато съм опитвал да задавам въпроси, да намирам отговори и да споделям моята позиция. Разбира се, с подготвеност да оценя и непознатата позиция точно като човек, който е теоретичен да цени обективността и непознатото мнение, с цел да си сформира същинска визия за нещата.
Много бих се радвал, в случай че тази книга провокира публичен спор. Демократичната общественост, от която имам достойнството да произхождам и да съм представлявал, има потребност от този спор. Не единствено тя - имат потребност и тези, които не споделят концепциите, за които сме се борили толкоз години. Всички имат потребност от спор в България, единствено дебатите, общуването и чуването са в положение да запълнят тези огромни пропасти, които се образуваха в българското общество.
Българските политици вещаят - не дискутират.
Така виждам аз това, което се случва. Рядко някъде се случва да застанат един против различен, и тогава доста постоянно не се получава полемика, а надвикване. Тези, които го наблюдават, не могат да си извадят каквито и да било изводи.
Защо е нужен спор за самата демократична общественост?
Защото в нея има доста от родилните петна на първите години на прехода. Всеки желае да бъде чут, да изкаже мнение, да бъде показан, да бъде забелязан. Това е естествено. Това е същинската мощ на демокрацията. Хората, като желаят да бъдат начело, по този начин движат нещата. Ако хората не желаят да бъдат начело, в случай че не желаят да бъдат чути, в случай че не желаят да бъдат следвани, в случай че не желаят да бъдат забелязани, и да съставляват другите - кой ще дърпа това общество напред? Кой ще го движи? Няма кой.
Заради това този спор - колкото и да е изострен - би трябвало да се води. И би трябвало да се водят с една доста по-добра просвета на говоренето и на чуването.
Аз имам възприятието, че на нас не ни доближава тази просвета. Не ни доближава. Ние доста елементарно отхвърляме непознатото мнение, рядко се вслушваме в другия. Според мен и поради това не сме сплотени.
За мен огромният въпрос е по кое време ще се сплоти демократичната общественост, гражданското общество - и то неговата авангардна част - тъй че да е в положение да поведе другите. Защото е явна истината, че когато вътре в тази общественост има несъгласия и разделяне, цялата ѝ сила угасва в самата нея. Книгата е просто една покана това нещо да се случи.
Ако тази общественост се трансформира в авангард и излъчи своите мощни послания към обществото, доста бързо ще се решат другите проблеми.
Аз съм изследвал в тази книга посткомунистическата общественост - доста добре я познавам, тъй като непрестанно съм бил против нея и всичките ѝ стрели са били ориентирани против мен и моите сътрудници. Знам от кое място се стреля, знам с какви претекстове се прави. Знам ги какъв брой мощно са губещи сега.
Те губят, исторически губят. Объркани са, по тази причина са нападателни. Страхливи са, светът им си е отишъл. Те се пробват да се връщат в сенките на това минало и няма по какъв начин да го населяват. Те са тези, които би трябвало да бъдат уверени, че пътят, по който вървим, е верен.
Престъпната война на Путин в Украйна отслабва още по-силно освен тази посткомунистическа общественост, а и нейния авангард, нейния хайлайф. Нейния хайлайф, който също познавам доста добре, тъй като той ми е бил същински съперник и на него дължа всички неща, които е претърпяло моето семейство и хората към мен. В доста връзки - същински издевателства.
Тези хора губят сега. Ние би трябвало да съберем сили, с цел да ги поведем. Да поведем обществото - към този момент приказвам за цялото общество. Защото то няма водачи. Вярно е, че няма водачи. Много хора в този момент споделят: " Къде са водачите, няма водачи ". Всъщност споделят следното: " Къде е тази авангардна мощ, която да създаде политическо посланичество и водачи, че да тръгнем в посоката, в която ще ни поведат ".
Нали Европа нямаше водачи? Нали Европа беше в непрекъснати боричкания между тях? Нали най-силният водач в Европа беше Путин?
Какво стана след 24 февруари?
Как по този начин тези водачи, които ги нямаше в Европа и сякаш бяха толкоз слаби, внезапно се оказват дружно и се оказват единни, в монолитна опозиция. Как става това? Отдолу - хората, европейците, европейската междинна класа и общност натисна водачите си да се обединят.
Разбирате каква е поантата на моята книга. Аз мисля, че ние би трябвало да сме подготвени - тези, които претендираме да сме демократи и гражданска общественост. Ние би трябвало да произведем, в това число и водачите.
Аз не съм се родил водач, никога. Аз си бях един специалист.
Добър финансист, Гога (към Георги Ганев, б.р), доста добър бях, да знаеш. И щях да изживея един превъзходен живот, в случай че не бях влезнал в политиката. Щях да бъда на доста положителни места, щях да видя целия свят и така нататък Но не е там работата, нали? Не е там работата.
Не зависеше от мен. Когато хората изискат да вървят в една посока, те си намират водача, извеждат го, подаряват го със своето доверие и той потегля напред. Това е моята философия за водача.
Така че... да не се озърта българското общество и тази негова авангардна част, тази гражданска общественост. Нека да направи това изпитание. Нека се огледа. И ще откри, съгласно мен. Ще овласти с доверието си хора, които да поведат. Може би в този момент това става. Вече толкоз от близко не виждам, нали знаете, с годините се поставят очила и наоколо не се вижда... тези събития по-трудно ги проследявам и се багра, че не ги виждам всичките. Аз откровено си поисквам да стане, само че ние би трябвало да бъдем единни. Това е най-важното.
Да приказваме между тях, с цел да генерираме тези хрумвания - тъй като без концепциите, без фантазията, без убеждаването на всички да вземат участие в едно строителство в никакъв случай не се получава общ дом.
Не може едни да градят от една страна, а други да разрушават и да се получи. Нищо няма да се получи. Ако не вземат участие в градежа, най-малко да не пречат. Да стоят настрани и да изчакат да бъде подготвен, с цел да се настанят в него.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ