Просвещението
Бай Христо Димитров би могъл да бъде легенда, ефирен любим, че даже и кино воин. 79-годишният благополучен пенсионер, обаче избира да е в конспиративност, вместо да разкарва „ муцуната “ си по другите медии и да бръщолеви лакърдии за времето на соца.
Истината е, че има какво да каже, тъй като той е последният главорез на Народна република България. Буквално. Именно бай Христо е индивидът, извършил последната смъртна присъда у нас. Факт, от който не се срами. И специалност, за която счита, че обществото има остра потребност и днес…
Христо Димитров избира
да си кара рахатлъка в Хасково, в елементарен панелен комплекс, където населява „ кафез “, дружно с втората си брачна половинка. Животът му на пръв взор наподобява елементарен – безвремието на южен недодялан град, тишина и гугутки. Побелелият мъж обожава домашната си ракия, изключително тази от пъпеши, която не пропуща да свари в края на лятото, когато реколтата е в разгара си. Рядко приказва за предишното си, не тъй като се срами от него, ами просто тъй като времената към този момент са други, а хората, с които тогава е делил софра, към този момент не са измежду живите.
Така, както не са на белия свят и „ грешниците “, които той с едно натискане на копче, което автоматизирано задействало наръч от револвери ги пращал непосредствено пред покоите на Свети Петър. Но това е история, която дядото избира да не споделя. Или най-малко не пред всеки. Ето какво споделя палачът две десетилетия, откакто смъртното наказване у нас е публично анулирано. „ Аз постъпих в милицията и станах надзорник в Плевенския затвор.
Повечето смъртни присъди по времето на социализма се извършват в Софийския централен затвор Дотогава в него, както в Централния в София, Варненския и Пазарджишкия се изпълнявали смъртните санкции. Било лятото на 1953 година. Началника ме извика да ме запознае с един случай. Беше убита млада жена – самотна майка с 2 деца- едното на годинка, а другото на 4 години. Властта я дамгосала, тъй като работела като стопанка по къщите. Убиецът я бе издебнал и нападнал у тях. Той нямал дом, живеел в лозята край Плевен.
Първо се изгаврил с нея, насилил я. После затрил децата й, които викали и пищели, а най-после и самата нея. Та началника ме пита: „ Как мислиш, какво заслужава този? “. Отговорих, без да се замисля: „ Смъртна присъда! “. Тогава ми сподели делото. Прочетох го. Да ви кажа, нямам благосклонност към такива хора. Така одобрих работата… А работа имаше много, даже си мисля, че в днешно време е необходим един подобен човек, който да прави тая работа. Ще попитате, по какъв начин ставаше разстрелът. Лесно…
Във всеки случай не по този начин извънредно, както мислят хората. След като Тодор Живков отхвърляше благосклонност, присъдата се потвърждаваше. Между 3 и 5 часа сутринта отиваха при „ смъртника “ да му оповестят. Екипът ни не беше огромен. На изтезанието участваха шефът на пандиза, прокурор и доктор, който да откри гибелта, часът на настъпване и да се оформят някакви документи. Двама надзиратели довеждаха наказания до стаята за разстрел. Обикновено тя се намираше в мазетата, с цел да не се чуват от другите всякакви крясъци, въпреки, че кой ли имаше време да извика?!
Смъртниците реагираха друго.
Някой безусловно истерясваха, други оставаха безмълвни, трети – изцяло безразлични. Имаше и един-двама, които започваха да се смеят шизофренно. Имаше и такива, които желаеха духовник, само че подобен просто нямаше. Изпълняваше се само последното им предпочитание, стига да не беше обвързвано с поп, с набожен ритуал или нещо такова. Ценностите, които имаха, като пръстени, гердани и скъпи часовници, оставаха при мен.
Преди това ми споделяха на кой от околните им какво да предам. На моята съвест е било, какво ще направя по-късно с движимостите, дали ще извърша волята на покойниците или не. Никога не се изкуших да взема нещо от покойник! Дори да не беше упоменато, кое при кого да отиде, не задържах предмети от тези хора. За всеки премахнат получавах положителни пари. Пари, за ония времена, комунистическите, не като сегашните пари.
Това ми затваряше устата.
Не, че имаше и пред кого да описвам, тъй като не смеех да го направя. Правилата бяха такива, а законите сурови. А и хората ми дадоха работа, поминък, другояче какво щях да върша в Крушовица?! Работата ми беше да вързвам наказания за дървен стол в центъра на дребното помещение и след това да работя. С изстрел в тила всичко приключваше…
Погребваха ги неизвестно къде. Само шефът знаеше, само че в никакъв случай не споделяше. След ден или два вестник „ Работническо дело “ с две фрази показваше, че властта не се майтапи, и че е строга и обективна. Излизаше малко известие за всяка изпълнена присъда – в 2 фрази и толкова. След 1953 година смъртните присъди се изпълняваха главно в Централния Софийски затвор и по този начин до 1989 година, когато останах без работа.
Парламентът наложи мораториум, не разрешиха и самата присъда. Пенсионираха ме дискретно и с положителни пари. Вярвайте ми, първата ми жена, не знаеше по какъв начин си изкарвам хляба. Официално бях надзорник, както и всички останали мои сътрудници. Водех се надзорник, само че нямаше на ведомост служба екзекутор. Как да ви кажа – специалност като всички специалности. Свикваш и с нея и със гибелта.
„ 36 години изпълнявах смъртното наказване
и не се срамя от това. “, връща лентата на спомените дядо Христо, който за нищо на света не дава да се демонстрира негова фотография, тъй като се опасява от линч. Предполага, че в дребна България съществува толкоз доста злоба и завист и наследници на убити, които като нищо могат да го линчуват. Христо Димитров, несъмнено, не споделя всичко.
Спестява историите на свои сътрудници, които по този начин и не са могли да свикнат със гибелта. Част от тях се пропивали, други полудявали, а трети сами слагали завършек на живота си. По неофициални данни, няма непокътнати документи, разстрелът на човек добавял 20 лв. към социалистическата заплата на убиеца. Обреченият по този начин и не виждал лицето на екзекутора си, тъй като се целел в тила.
Успеваемостта била на 100 % – всяка „ стая на ужасите “, както наричали килиите, имала инсталирана в стената система от револвери. Достатъчно било да се натисне специфичен бутон. Запознати с разпоредбите на българските зандани от това време, описват, че изтезанията имали собствен обред. За да не всяват суматоха в жертвата, тъмничарите псували наказаните и казвали, че имат шанс, тъй като вместо патрон, ще излязат на независимост.
Така клетниците добродушно тръгвали към дървения стол, а истината им просветвала, едвам когато виждали, че им връзват краката с въжета.
По- буйните били укротявани от присъстващия доктор единствено с една инжекция. С труповете правели медицински опити.
Органите и тъканите служели за образование на бъдещите медици, които нямали никаква визия, от кое място идва „ материалът “ им за упражненията. Фирата била хвърляна непосредствено по кофите за отпадък из София. Това е повода наказаните на гибел да нямат гробове или пък „ последният им дом “ да се води в неопределеност.
Благодарим Ви, че прочетохте тази публикация. няма за цел да промени вашата позиция. Дали ще повярвате на тази публикация или не това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в обществените мрежи!
Източник /
