Асен Блатечки, който излиза на сцената 28 дни в месеца,

Асен Блатечки, който излиза на сцената 28 дни в месеца, при започване на седмицата беше приветстван в спектакъла на хасковския спектакъл „ Заложи на несъмнено “. В комедията, която, естествено, стига до сълзи, той си партнира с Малин Кръстев и Димитър Бакалов. На 28 февруари е идеалистът Итън в „ Зимата на нашето неодобрение “ на Стайнбек в „ Зад канала “, а на 29 февруари обира аплодисменти в „ Сълза и смях “ с „ Горещо “ – освен като артист, само че и като режисьор. Скоро ще слага и в Бургас, работи и по няколко екранни плана по едно и също време. Много му се желае да трансформира в кино романа на своя другар, художника Максим Тутунаров, „ Най-красивата жена, която убих “ - на границата сред фентъзито, романса и приключенската литература. На 6 март излиза филмът „ Останалото е пепел “, в който той е банкерът Атанас Буров. По Нова телевизия пък потегли сериалът „ Ягодова луна “ – там Блатечки освен е шефът на пожарната, само че и дирижира някои от епизодите.

- Господин Блатечки, какъв го играете в „ Заложи на несъмнено “ – една от най-новите ви функции на сцената?
- Лекар в Бърза помощ, хазартен вид. Той е относително съумял на фона на двамата си другари от втори клас, които са тотални неудачници. Толкова години са дружно, обединени от могъща пристрастеност – залагат на футболни мачове. И разумно постоянно са без пари. Във въпросната вечер още веднъж се събират, като всеки афишира друг резултат. Комедията минава в драма, тъй като тримата си споделят жестоки истини за живота и за връзките си. Авторът е сърбин – фамозният драматург Владимир Джурджевич. Режисьорът е руснак, който от дълги години живее в България – също фамозният Андрей Россинский, тъй че моделът си е изцяло балкански. Езикът си е пиперлив, макар че ние сме туширали някои по-неподходящи за ушите на публиката думи. Но пиесата по никакъв начин не е местна, тъй като хазартът си е международно заболяване.
- Някой от вас тримата има ли сходна диагноза?
- О, не, не, популярност Богу. Обичам да играя понякога, само че никога не съм комарджия.

Преди ВИТИЗ приключих курс за крупиета

- Скоро ще ви гледаме в костюма на Атанас Буров и вие сигурно сте изчели много за него. Обичахте ли историята в учебно заведение?
- Тя беше обичаният ми предмет. Винаги ми е била ужасно забавна. Имахме доста готин преподавател в 8-ма гимназия. Беше учител в Университета и пристигна да замества по тогавашния член 64. Та той ни разказваше за събитията по супер занимателен метод и по този начин възпламени моята тръпка по историята.
- Какво научихте за своя воин?
- Изключителен интелектуалец и ерудит. Всеки народ има потребност от персони като него. Ако той беше съумял да поведе нацията, може би в този момент щяхме да сме на напълно друго място. Абе, международен човек. Неслучайно едното крило на Европарламента е наречено на него - освен това не сме го кръстили ние. Всичко, каквото е правил Буров, е било единствено в името на България. Той е единственият народен представител, който отива на фронта през Балканската война. Турски патрон го удря в сърцето, само че рикошира в запалката му –съвсем като в уестърн. Буров я пази до края на дните си. Всъщност той цялостен живот се пробва да избавя България – като министър е бил срещу да се обвързваме както със Съветския съюз, по този начин и с Германия. Бунтувал се е против простотията, свинщината и незнанието в тази страна. Затова му е било доста мъчно да се пребори с националния нрав. Като човек с дипломи от Сорбоната, доста се е тормозил от тукашното незнание. Никога не се е вписал в цялото. Дори няма гроб. След като умира в пандиза в Пазарджик, жена му и щерка му съумяват да открият къде е пренебрегнат – в края на Арменските гробища, където е мястото на пандизчиите. Когато на другия ден отиват още веднъж, с цел да сложат надпис върху кръста, от гроба към този момент няма и диря – подравнен е със земята. Годината е 1954-а, а наследниците му по-късно се разпиляват по света. Само мога да допускам какъв брой афектирани, омерзени и смачкани в възприятията си са били. Но всичко това се знае. Най-вече се знае, че

страната от време на време унищожава интелигенцията

и по-първите си хора – още от началните епохи на България. Умните и начетените в действителност са единствената опасност за властниците. Но всеки народ заслужава политиците си – те няма по какъв начин да са по-различни от него. Когато народът е елементарен, се ръководи елементарно.



- Виждате ли най-малко малко от Буров в някой от политиците на по този начин наречения преход през последните 30 години?
- Не. И това е прекомерно тъпо за тях.
- Какво ви беше най-трудно при основаването на облика?
- Много желаех да не го деградирам по никакъв метод. Неговите изявления са умни, стойностни, мъжкарски, високи... Въпреки че се повлиях от някои трудове. Четох, че е бил краен безсрамник в непосредствения си изказ във всекидневието. Може би в действителност е употребявал нецензурни думи в края на живота си, когато е отритнат от всички и е психически стимулиран да приказва по сходен метод. Склонен съм да имам вяра, че е било по този начин, тъй като множеството от най-ярките мозъци изповядват философията на цинизма. Но от екрана не би звучало добре. Не бих си разрешил да ругая, до момента в който съм в облика на Буров.
- Но по принцип не е ли малко лицемерно – когато оценяваме кино или спектакъл, се вършим на доста извисени, а незабавно след финала започваме да одумваме и да ругаем...
- Ами да, лицемерно си е. Затова доста одобрявам сърбите. Уникален народ – каквото им е на душата, това им е и на устата. Разбира се, одобрявам ги и поради доста други неща. Те кардинално са едно към едно – както си приказват в живота, по този начин си приказват и на екрана, и на сцената, и в политиката. Големи мъжкари. Още си припомням какъв

ужасяващ позор брах

когато давахме кулоар на НАТО към Сърбия, а майки с деца защитаваха мостовете им. Убеден съм, че със сърбите сме един и същи народ. И постоянно, когато се срещам със сърбин, се оправдавам за това, което се случваше тогава от нашата страна на границата. И той постоянно ми дава отговор: „ Глупости, брат ми, не се извинявай –ние знаем, че не бяхте вие, а политиците ви “. Сърбите са необятно скроени. Всички ние – от тук до Словения през Албания, сме с едни и същи корени. Веднъж питах мой другар сърбин, Драган, от дълго време женен за българка: „ Знаете ли вашето племе от къде е пристигнало? Ние имаме родова памет – знаем кои сме още от времето на хан Кубрат “. Той ми отговори: „ У нас не се приказва за това. Точно в годините на вашия Симеон Велики сме имали цар, оповестил границата си на три морета – като България от онази ера “.
- Как мислите – дали Стефан Данаилов би ви писал шестица за превъплъщението ви в Буров?
- Знам ли. Надявам се. През последните години като че ли стартира да ме признава, да ми засвидетелства почит. При първите фотоси на „ Стъклен дом “ си го подкара, както той си знаеше – като преподавател към възпитаник. Аз обаче го срязах доста бързо. После, във „ Фамилията “, взе да ми прави забележка при един каданс 120 фрагмента в секунда – движех се с необятни крачки, с цел да реализира резултата, а той ме питаше: „ Защо вървиш по този начин? “ Заведох го при монитора да му покажа какво се получава, а той ми рече „ Извинявай “. Винаги имаше почитание към този, който е добър в това, което прави.
- И в „ Останалото е пепел “, и в „ Ягодова луна “ става дума за чест и достолепие – тяхната липса ли е огромният проблем на обществото ни?
- Не е единственият, несъмнено. Когато срещнеш хора като пожарникарите, които са главните герои в сериала, си даваш сметка, че сме не запомнили какво правят тези хора. Виж, мъжете от поколението на моя татко бяха рицари -истински

рицари, които защитаваха по-слабите

Бяха подготвени да се сбият с всеки, който наскърбява или протяга ръка. Та тези момчета, с които общувах около фотосите и които са в основата на сюжета, са мъжкари. Като че ли са от друго време. Изуми ме, че сред тях има както младежи, по този начин и 50-60-годишни. Като машини са –стават и потеглят. Хвърлят се в пламъците, избавят хора. Но се подлагат на убийствени тренировки – катерят се по стълби и по здания. Изключително доста ме впечатлиха.



- Успяхте ли да усвоите някои от уменията им?
- О, не, не, това са много сложни действия. Научих единствено най-лесното – по какъв начин се поставя оборудването, къде какво се включва. С нас съвсем непрекъснато беше един от най-хубавите пожарникари – напълно момче. И го питах: „ Кажи ми какво тъкмо прави вашият началник – следи ви в профил ли, управлява ли ви, ръководи ви от кабинета си ли... А момчето ми отвърна: „ Ти вманиачен ли си? Ако има пожар, той влиза пръв в огъня. И в случай че реши, че има потребност от помощ, едвам тогава вика мен и сътрудниците “. Човекът, за който приказваме, след няколко години несъмнено ще пенсионира, само че продължава да е постоянно на чело. Но не мога да кажа за какво отвън пожарната няма повече хора като него. Може би тъй като на смелите, мислещите и образованите в един миг тук им писва. И напущат: просто могат да съумеят, където и да отидат - тъй като са знаещи и естествени.



Наскоро ми попадна изявление на гениалния Тодор Колев, който споделя: Единственото, което не мога да си простя, е, че нямах силата и мъжеството да емигрирам в точния момент. Беше видял човешкия живот в Канада и правеше съпоставяне с тукашния.
- Ще хукнете ли още веднъж по света с Калин Врачански с вашия шлагер „ Емигранти “?
- На 15 април би трябвало да стартира турнето ни в Съединени американски щати и Канада – със специфични работни визи, несъмнено. За повторно тръгваме към Северна Америка. Но

хората са идентични

на всички места. Просто някои съществуват по-спокойно, тъй като страните им са по-подредени. Българите пък са безусловно идентични, където и да сме играли пред тях. Особено връстниците ми. Много от тях обясняваха, че ще работят за пенсия в Щатите, а по-късно ще се приберат. Виж, по-възрастните от онази предходната, същинската емиграция, са по-особени. Разговарях с един от тях в Канада – избягал през 1968-а, през граници, през лагери. И до момента не смее да се върне в България. В Америка пък общувах с хора, които са се избавили дори преди този момент – през 50-те. Всъщност те към този момент не приличаха на българи.
- Какво ви се играе в киното?
- Индже. Едва ли някъде има толкоз жесток сюжет – челник, който хвърля бебето си върху сабята, с цел да показва своята неотстъпчивост. За
да не помислят водените от него мъже, че се е размекнал и мисли за фамилията си, а не за борбите. А той е обичал и жена си, и детето си. С тази история бихме могли да впечатлим света.
- Някога съжалявате ли, че не станахте художник, каквито са били юношеските ви мераци?
- Не. Пък и да си художник, е изключително положение на духа.
- Имате ли време за изобразяване?
- Не.
- Майка ви в кои функции ви харесваше най-вече?
- О, във всички – за нея бях талантлив. Докато татко ми беше напълно пряк – като същински пич ми споделяше къде ме утвърждава и къде не. Това е по-правилната тактика. Похвали ме за Сихизмундо в „ Животът е сън “ – Иван Добчев го направи в бургаския спектакъл, само че го показахме и в София. Малко по-късно баща си отиде.
- Намалихте ли цигарите?
- От две години съм единствено с електронни. Но синът ми стачкува и против тях.
- Не снимахте ли Борил в някой от филмите ви в последно време?
- Не. Като порасне, самичък ще реши дали желае или не.
- А щерка ви Катерина не се ли изкушава?
- Не. Снимали сме я като дребна, само че за благополучие в този момент избра архитектурата. Много е добра с рисуването и с математиката.