Амбицията в много случаи (често преднамерено) погрешно се отъждествява със

Амбицията в доста случаи (често преднамерено) неправилно се отъждествява със устрема към власт и е обект на лицемерни похвали, неодобрение и злодумство. Понякога упоритостта фактически е това – предпочитание за случайно въздействие над другите.

Но съгласете се, сред от време на време и постоянно има твръде основна разлика. Авторитетът не е просто власт и бъркането на тези две понятия е извънредно неприятно, даже рисково. Когато едни хора упражняват власт над други, те ги принуждават със мощ. Заплашват ги с ограничения или санкции и подчинените нямат различен избор, с изключение на да работят в несъгласие с персоналните си потребности, стремежи и полезности.

И противоположното, когато някой има престиж, той се опира на своята подготвеност – подготвеност, която останалите непринудено разпознават и правят оценка и нормално следват непринудено, с възприятие на облекчение и с чувството, че служат на справедливостта.

Онези, които са жадни за власт по един тираничен, нечовечен и даже психопатичен метод, ламтят за контол над другите, с цел да могат неотложно да задоволят всяка хедонистична волност на егоизма си; с цел да може завистта да унищожи това, към което е ориентирана, а негодуванието да откри външна изява.

Докато положителните хора са амбициозни (както и съзнателни, почтени и целеустремени), тъй като са водени от желанието да вземат решение същински, съществени проблеми. Този вид упоритост би трябвало да се предизвиква по всеки вероятен метод.

Ето за какво засилващата се наклонност типичният за момчето и мъжа блян към победа машинално да се приравнява с „ патриархалния абсолютизъм ”, който се допуска, че характеризира нашите съвременни, работещи и релативно свободни общества, е смайващо непродуктивна (и би трябвало да прибавим, жестока: съвсем нищо не е по-лошо от това да възприемаме този, който се стреми към подготвеност, като предстоящ деспот).

Един от главните и обществено най-значими аспекти на „ успеха ” е превъзмогването на трудности в името на общото богатство. Победителите от най-висока класа побеждават по метод, който прави по-добра самата игра, носи изгода за всички участници в нея.

Да се отнасяш към това с наивна или съзнателно сляпа вулгарност или напряко да отричаш, че е истина, е все едно да се обявиш (може би предумишлено, защото хората таят в себе си какви ли не тъмни подбуди) за зложелател на всяка опция за понижаване на страданието. Мога да се сетя единствено за доста малко по-садистични настройки.

Наистина, доста постоянно властта е сателит на престижа, и може би по този начин би трябвало да бъде.

Но по-важното е, че същинският престиж постанова ограничавания върху случайното практикуване на власт. Тези ограничавания намират изява, когато носителите на престиж демонстрират угриженост и поемат отговорност за хората, над които тази власт може да се ползва.

Най-голямото дете може да поеме отговорност за по-малките си братя и сестри, вместо да господства над тях, да ги нервира и тормози. По този метод то се учи да упражнява престиж и да лимитира злоупотребата с власт. А най-малкото дете може да упражнява престиж над домашния любим.

С добиването на престиж ние се учим, че властта изисква да бъдем грижовни и способени – и че за него се заплаща избрана цена.

След издигането му на управителна служба новият управител бързо схваща, че стресът, на който многочислените подчинени подлагат мениджърите, е доста по-силен от напрежението, на който един управител може да подложи подчинените си. Този горчив опит оказва помощ да се обуздаят сантименталните, само че рискови мечти за очарованието на властта и охлажда желанието да бъде разширявана от ден на ден и повече.

Защото в действителния живот хората на управителни позиции в съществуващите йерархии нормално се усещат смазани от отговорността за тези, които наемат, управляват и наставляват.

Разбира се, не всеки изпитва бремето на отговорността.

След като един път се е утвърдил като престиж, човек може да не помни от кое място е тръгнал и да развие безпричинно пренебрежение към някой, който едвам е направил първите си стъпки. А това е огромна неточност. Най-малкото тъй като първият не би могъл повече да си разреши риска да опита нещо ново (и да изпадне в ситуацията на ненавиждан глупак). Но и тъй като високомерието е затруднение по пътя на ученето. Подобни лимитирани персони – късогледи, съзнателно слепи и егоистични тирани – сигурно съществуват, само че те никога не са мнозинство, най-малко в вярно функциониращите общества. В противоположен случай нищо няма да работи.

Авторитетът, който помни, че в миналото и той е бил новак, би могъл да се разпознава с новодошлия и с капацитета, който към момента не е разкрил, а споменът за личното му прохождане би му оказал помощ да управлява жаждата си за власт.

Не спирам да се учудвам на насладата, която достойните хора откриват в това да оферират благоприятни условия за развиване на стоящите под тях. Изпитвал съм го от персонален опит като академични учител и академик (и съм ставал очевидец по какъв начин и други хора в моето състояние постъпват по същия начин); виждал съм го в бизнеса и в други професионални сфери, които познавам от близко.

Човек намира голямо вътрешно задоволство в това да оказва помощ на едни към този момент способени, прелестни младежи да станат високо квалифицирани, обществено потребни, самостоятелни и виновни експерти. То не е по-различно от удовлетворението, че отглеждаш и възпитаваш дете. Всъщност това е един от главните тласъци за насърчаване на верния тип упоритост.

Така че едно от основните прерогативи, които предлага позицията на висшестоящ, е да бъдат разпознати обещаващите младежи при започване на професионалния им път и да им се дават благоприятни условия за пълноценно израстване.