Голямата „смяна на местата”: мутиращата българска олигархия
Александър МАРИНОВ
Темата за олигархията, „ превзела” страната, се трансформира в „ градска” легенда на прехода, а прословутите олигарси се афишират за универсални виновници за множеството пороци и беди на днешното ни общество. В това в действителност има огромна доза истина, само че портретът на тези злодеи постоянно е рисуван неразбираемо и даже неопределено. Защото у нас олигарси има, само че те не са там, където нормално ги локализират.
Няма да влизаме в доктрина, само че въпреки всичко дано напомним, че олигархията съставлява недопустимо, уродливо слепване на огромните пари с политическата власт, освен това – недемократично и користно упражнявана политическа власт. За разлика от историята за кокошката и яйцето, тук е допустимо и належащо да се обясни от кое място е тръгнал и по какъв начин се е развил този развой у нас.
Всъщност, една забавна специфичност на българската олигархия е, че през годините се получи цялостна „ промяна на местата” (ако създадем прилика с известната комедия с присъединяване на Еди Мърфи). В началото на прехода „ хората с парите” се опитваха не без триумф да си купуват политическо въздействие, с цел да организират своите постоянно съмнителни настоятелен инициативи. Така бяха завладени „ входа и изхода” на държавните предприятия, процъфтя кредитното милионерство, по този начин потегли и българската приватизация. Някой плащаше на избрани политици и получаваше това, което си пожелае.
С течение на времето по-могъщите предприемачи започнаха да се изкушават да имат свои „ парламентарни групи” (често включващи депутати от разнообразни партии) и даже да се занимават с политическо инженерство. Един от късните и прекомерно злощастни образци за последното е възходът и падението на Николай Бареков и неговата „ партия”, която ще остане евентуално по едно и също време най-скъпия и най-неефективния артикул на въпросния инженеринг.
Постепенно обаче политиците почувстваха силата си и схванаха, че в деформираната българска квазидемокрация политиката и подчинената от нея страна диктуват пътя на парите, а не противоположното. Така стартира промяната на местата – няколко политици станаха същински олигарси, а „ най-богатите българи” (или най-малко болшинството от тях) се трансфораха в медиатори при пълненето на офшорните сметки на политиците.
Фактически тези, които в очите на обществото имат голяма финансова мощност, са просто „ наемни работници” на политическото задкулисие. Логиката е доста елементарна: страната годишно разпределя десетки милиарди, като решенията за тяхното ориентиране се вземат от стеснен кръг политици, освен това де факто не подлежащи на надзор – нито от обществото, нито от партиите си (за това ще стане дума по-нататък). Достатъчно е да проследим по какъв начин действа най-мащабният механизъм за непрекъснато източване на страната – публичните поръчки. Обществена загадка е, че компаниите, получаващи огромни публични поръчки, връщат назад на взелите „ правилното” решение 30-40 на 100 от цената (а от време на време и повече). Именно заради тази причина съответната работа е некачествена, само че тук кръгът се затваря – неприятното осъществяване би трябвало да бъде признато и утвърдено от страната, а това значи – от същите тези политици. „ Големите бизнесмени” са просто едни заложници – както на политиците „ отгоре”, по този начин и на всички надолу по веригата, нищо, че парадират с първокласните си парцели, коли и любовници. Истината е, че множеството от тях са изцяло подвластни от политиците-олигарси, които посредством следените от тях институции и медии могат да смачкат всеки предприемач, без значение от персоналното му благосъстояние (ако не си плаща).
Интересен е въпросът по какъв начин политиците (не всички схваща се) се трансфораха в олигарси. Всичко стартира в интервала - някъде в края на 90-те години - когато установихме, че в прорез с правилата на демокрацията членовете и даже груповите органи на партиите към този момент нямат действителни принадлежности за надзор върху неправилните или користни решения на ръководителя, който сякаш е „ пръв измежду равни”. А до какво води безконтролната власт е добре известно. Тази диагноза стана годна за цялата българска партийно-политическа система, или най-малко за преобладаващата част от нейните детайли, които имат цялата политическа власт и я упражняват от името на народа, само че в своя полза.
В идеален синхрон със задълбочаващите се деформации и провали на изграждащата се пазарна стопанска система, българските партии се трансфораха в „ ЕООД-та” за политическа приложимост - еднолични търговски сдружения с лимитирана отговорност, в които (за разлика от същинската пазарна икономика) не „ клиентът”, а принципалът е постоянно прав.
Ненормално високото равнище на авторитарност и персонифициране на българските партии в действителност е важен болестен развой, само че той не би имал подобен шокиращ резултат, в случай че не бе „ скачен” с другите две характерности – превръщането на партиите в принадлежности за непосредствено правене на огромни пари в комбиниране с неналичието на каквато и да е действителна (което значи на първо място лична) отговорност за последствията от управителната политическа активност.
Едно от разумните пояснения за неуспеха на намирането на по-добър баланс на права, отговорности и отговорности сред едноличните и колегиалните управителни органи е българската политическа традиция и политическата народопсихология на българина. Това обаче не е опрощение за процесите, почнали скоро след началото на прехода.
Българските партии, най-много систематичните, се трансфораха в особени капиталови медиатори, търгуващи с власт и въздействие за бързо възвръщане на вложенията в политиката, освен това с голяма облага, невъобразима в естествената стопанска активност. Партиите и техните управления към този момент мислят единствено за пари, а не за хрумвания, полезности и политики. Това проличава от особеното усърдие, с което вграждат и пазят ревниво съответните партийни права и привилегии – партийни дотации, несравними с тези в Европа, медийни привилегии, прилагане на парцели на алегорични цени, квоти, политически патронаж при назначенията в обществения бранш, прям рекет над бизнеса благодарение на държавните институции, лобистко законотворчество.
Този развой на деградация на българските партии закупи плашещи темпове и неповторим мащаб, тъй като у нас лицата, чиито решения имат най-големи последствия за страната, нацията и хората, носят най-малка отговорност. Нека го кажем напряко – те не носят никаква действителна отговорност, тъй като могат да бъдат подложени на някакво гонене не заради противозаконни, противоречащи на обществения интерес дейности, а единствено в случай че са нарушили закона на глутницата или са се трансформирали в опасност за някои свои „ побратими”.
Този възел няма разплитане, той може единствено да бъде разсечен, и то не внезапно, а посредством няколко поредни удара. Преди всичко, българското общество би трябвало да принуди лицата и органите, натоварени с обществено доверие, а по тази причина – и с власт, да носят действителна и цялостна отговорност за делата си. След това ще стане допустимо да се „ оперира” зловредното слепване сред политика и пари. А най-после, когато от политическото управление освен не се печелят лесни и бързи пари, а за него се носи и действителна отговорност, ще пристигна времето на достоверните водачи, които да заменят самоназначилите се партийни вождове.
Темата за олигархията, „ превзела” страната, се трансформира в „ градска” легенда на прехода, а прословутите олигарси се афишират за универсални виновници за множеството пороци и беди на днешното ни общество. В това в действителност има огромна доза истина, само че портретът на тези злодеи постоянно е рисуван неразбираемо и даже неопределено. Защото у нас олигарси има, само че те не са там, където нормално ги локализират.
Няма да влизаме в доктрина, само че въпреки всичко дано напомним, че олигархията съставлява недопустимо, уродливо слепване на огромните пари с политическата власт, освен това – недемократично и користно упражнявана политическа власт. За разлика от историята за кокошката и яйцето, тук е допустимо и належащо да се обясни от кое място е тръгнал и по какъв начин се е развил този развой у нас.
Всъщност, една забавна специфичност на българската олигархия е, че през годините се получи цялостна „ промяна на местата” (ако създадем прилика с известната комедия с присъединяване на Еди Мърфи). В началото на прехода „ хората с парите” се опитваха не без триумф да си купуват политическо въздействие, с цел да организират своите постоянно съмнителни настоятелен инициативи. Така бяха завладени „ входа и изхода” на държавните предприятия, процъфтя кредитното милионерство, по този начин потегли и българската приватизация. Някой плащаше на избрани политици и получаваше това, което си пожелае.
С течение на времето по-могъщите предприемачи започнаха да се изкушават да имат свои „ парламентарни групи” (често включващи депутати от разнообразни партии) и даже да се занимават с политическо инженерство. Един от късните и прекомерно злощастни образци за последното е възходът и падението на Николай Бареков и неговата „ партия”, която ще остане евентуално по едно и също време най-скъпия и най-неефективния артикул на въпросния инженеринг.
Постепенно обаче политиците почувстваха силата си и схванаха, че в деформираната българска квазидемокрация политиката и подчинената от нея страна диктуват пътя на парите, а не противоположното. Така стартира промяната на местата – няколко политици станаха същински олигарси, а „ най-богатите българи” (или най-малко болшинството от тях) се трансфораха в медиатори при пълненето на офшорните сметки на политиците.
Фактически тези, които в очите на обществото имат голяма финансова мощност, са просто „ наемни работници” на политическото задкулисие. Логиката е доста елементарна: страната годишно разпределя десетки милиарди, като решенията за тяхното ориентиране се вземат от стеснен кръг политици, освен това де факто не подлежащи на надзор – нито от обществото, нито от партиите си (за това ще стане дума по-нататък). Достатъчно е да проследим по какъв начин действа най-мащабният механизъм за непрекъснато източване на страната – публичните поръчки. Обществена загадка е, че компаниите, получаващи огромни публични поръчки, връщат назад на взелите „ правилното” решение 30-40 на 100 от цената (а от време на време и повече). Именно заради тази причина съответната работа е некачествена, само че тук кръгът се затваря – неприятното осъществяване би трябвало да бъде признато и утвърдено от страната, а това значи – от същите тези политици. „ Големите бизнесмени” са просто едни заложници – както на политиците „ отгоре”, по този начин и на всички надолу по веригата, нищо, че парадират с първокласните си парцели, коли и любовници. Истината е, че множеството от тях са изцяло подвластни от политиците-олигарси, които посредством следените от тях институции и медии могат да смачкат всеки предприемач, без значение от персоналното му благосъстояние (ако не си плаща).
Интересен е въпросът по какъв начин политиците (не всички схваща се) се трансфораха в олигарси. Всичко стартира в интервала - някъде в края на 90-те години - когато установихме, че в прорез с правилата на демокрацията членовете и даже груповите органи на партиите към този момент нямат действителни принадлежности за надзор върху неправилните или користни решения на ръководителя, който сякаш е „ пръв измежду равни”. А до какво води безконтролната власт е добре известно. Тази диагноза стана годна за цялата българска партийно-политическа система, или най-малко за преобладаващата част от нейните детайли, които имат цялата политическа власт и я упражняват от името на народа, само че в своя полза.
В идеален синхрон със задълбочаващите се деформации и провали на изграждащата се пазарна стопанска система, българските партии се трансфораха в „ ЕООД-та” за политическа приложимост - еднолични търговски сдружения с лимитирана отговорност, в които (за разлика от същинската пазарна икономика) не „ клиентът”, а принципалът е постоянно прав.
Ненормално високото равнище на авторитарност и персонифициране на българските партии в действителност е важен болестен развой, само че той не би имал подобен шокиращ резултат, в случай че не бе „ скачен” с другите две характерности – превръщането на партиите в принадлежности за непосредствено правене на огромни пари в комбиниране с неналичието на каквато и да е действителна (което значи на първо място лична) отговорност за последствията от управителната политическа активност.
Едно от разумните пояснения за неуспеха на намирането на по-добър баланс на права, отговорности и отговорности сред едноличните и колегиалните управителни органи е българската политическа традиция и политическата народопсихология на българина. Това обаче не е опрощение за процесите, почнали скоро след началото на прехода.
Българските партии, най-много систематичните, се трансфораха в особени капиталови медиатори, търгуващи с власт и въздействие за бързо възвръщане на вложенията в политиката, освен това с голяма облага, невъобразима в естествената стопанска активност. Партиите и техните управления към този момент мислят единствено за пари, а не за хрумвания, полезности и политики. Това проличава от особеното усърдие, с което вграждат и пазят ревниво съответните партийни права и привилегии – партийни дотации, несравними с тези в Европа, медийни привилегии, прилагане на парцели на алегорични цени, квоти, политически патронаж при назначенията в обществения бранш, прям рекет над бизнеса благодарение на държавните институции, лобистко законотворчество.
Този развой на деградация на българските партии закупи плашещи темпове и неповторим мащаб, тъй като у нас лицата, чиито решения имат най-големи последствия за страната, нацията и хората, носят най-малка отговорност. Нека го кажем напряко – те не носят никаква действителна отговорност, тъй като могат да бъдат подложени на някакво гонене не заради противозаконни, противоречащи на обществения интерес дейности, а единствено в случай че са нарушили закона на глутницата или са се трансформирали в опасност за някои свои „ побратими”.
Този възел няма разплитане, той може единствено да бъде разсечен, и то не внезапно, а посредством няколко поредни удара. Преди всичко, българското общество би трябвало да принуди лицата и органите, натоварени с обществено доверие, а по тази причина – и с власт, да носят действителна и цялостна отговорност за делата си. След това ще стане допустимо да се „ оперира” зловредното слепване сред политика и пари. А най-после, когато от политическото управление освен не се печелят лесни и бързи пари, а за него се носи и действителна отговорност, ще пристигна времето на достоверните водачи, които да заменят самоназначилите се партийни вождове.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ