МОН раздели университетските специалности на ``нашата гордост`` и ``срам ни е от тях`` |
Ако се чудите от кое място се взе това брутално незнание, което победоносно шества из света, погледнете какви ги прави в последните години българското Министерство на образованието. Не, нямам поради, че нашенското МОН е отговорно за международното незнание. Имам поради, че в последните години и това наше министерство се включи в гибелните международни процеси, които от тридесетина години унищожават онази просветителна традиция, която направи от Европа най-цивилизованото място на земята. Резултатът, който беше предвидим най-малко от средата на 1990-те години, е това, което виждаме през днешния ден: внезапен спад в цивилизоваността на живота и съответната брутализация на нравите.
Усетих, че походът срещу образованието е стигнал до нашите земи преди петнадесетина години. Изневиделица от МОН започнаха да настояват, че моята работа като академични учител е да създавам „ фрагменти за пазара ”. Отвърнах с подбив: като по какъв начин смятате, че като преподавам „ Етиката ” на Аристотел най-после ще произведа оператор на комбайн „ Беларус ”?
Работата обаче се оказа сериозна. Преподаваните предмети в университетите бяха префасонирани в „ професионални посоки ”. Беше ми обяснено, че както си преподавам Аристотел, би трябвало най-после студентите да бъдат снабдени с „ професионални умения ”, като да вземем за пример да знаят по какъв начин се прави рекламна акция.
Отново възразих. Правенето на рекламна акция се учи в десетки в действителност положителни професионални курсове – както, прочее, оперирането с комбайн „ Беларус ”. Който желае да придобие тези (и други) професионални умения – да заповяда да се запише в тези курсове. Натъртвам: множеството от тях са в действителност доста положителни. За десетина уикенда въпросният юноша ще овладее въпросните умения. За какъв демон му е на този човек да прекарва четири години в университет? Очевидно е, че в университетите се занимаваме и с някакви други неща, оттатък професионалните умения.
След време тази стихия изгуби от силата си. Оказа се, че ми е разрешено да не преставам да преподавам Аристотел, Августин, Марк Аврелий и останалите типичен мислители с хипстърски бради. И тия без брадите се оказаха вероятни, като да вземем за пример Тома Аквински, Джон Лок и даже Джон Стюарт Мил, с неговите бакенбарди а ла Елвис.
Тъкмо от гърдите ми да се откърти въздишка на облекчение - и пристигна новата атака. Този път, още веднъж следвайки международните трендове, МОН реши да раздели университетските специалности (и, затова – преподаватели) на две групи. Първата мина към рубриката „ нашата горделивост ”. Това се оказаха най-вече тези специалности, които до неотдавна наричахме „ механически ”. Във втората група – „ позор ни е от тях ” – останаха филантропичните посоки и обществените науки, т.е. разните му там явно неприлични капризи като философия, история, лингвистика, политология, социология, антропология, културология и сходни.
По кой критерии едните се оказаха „ горделивост ”, а другите – „ позор ”? Как стана по този начин, че философията, която се преподава от две хилядолетия и половина (и за чиито най-видни представители всички най-малко сме чували) се оказа по-маловажна от специалности като „ Двигатели с вътрешно горене ” или „ Подвижен железопътен състав ”, на които занапред им следва да родят своя Зенон?
За похлупак, в последно време в критериите за установяване на „ горделивост ” или „ позор ” МОН вкара „ количество старт-ъп компании ” и „ количества регистрирани патенти ”. Тук към този момент съм жертван вовек да остана в графата „ позор ”. Какви, в името на Зевс, компании или патенти мога да изкарам това, че изучавам студентите да схванат притчата за пещерата в „ Държавата ” на Платон?
В дъното на цялата работа е това гибелно разбиране, което пъпли от края на 1980-те години и, въпреки рядко изказвано на глас, в действителност гласи следното: качество няма. Всичко е количество. Онова, което не може да бъде околичествено – то не заслужава да съществува. А колкото е по-голямо количеството, толкоз по-добре (неясно защо).
И по този начин стигнахме досега, в който, с цел да знаят в коя рубрика – „ горделивост ” или „ позор ” – да те запишат, служителите в МОН желаят, в случай че не можеш да се похвалиш със старт-ъпи или с патенти, да им представиш таблички какъв брой пъти са те цитирали из международните издания.
Тази цитатническа болест стартира да върлува из академична Европа преди към 15 години. Веднага се видя следното. Точните, и изключително приложните науки, събират 90 на 100 от всички цитати; филантропичните и обществените – 10 на 100.
Ясно е за какво е по този начин. Ако си математик или химик, ти вадиш някаква догадка или заявяваш лабораторни резултати. Всички твои сътрудници се втурват да ти ревизират хипотезата, респективно – да възпроизведат твоите резултати в своите лаборатории. Така работят тези науки. Един от страничните резултати от това състояние е, че хората с лабораториите и уравненията непрекъснато се цитират един различен. При филантропичните и обществените посоки това не е по този начин. Не им е такава природата.
Хайде в този момент да забележим какво се случи тогава, преди петнадесетина години, в европейските университети. Усетили, че са тежко дискриминирани от новата система, хуманитариите започнаха да вършат негласни картели, с цел да оцелеят: „ Ти цитираш мен, аз изтъквам теб, най-после всички сме високо цитируеми ”. Като в оня анекдот, в който двама грузински мафиоти пият на маса и, откакто са се наквасили, единият заявява: ”Ти мен уважаваш ли ме? Уважаваш ме. Аз теб почитам ли те? Уважавам те. А, значи ние двамата сме уважавани хора ”.
В цитатническите картели много бързо потънаха обикновените критерии за професионализъм. Ако твоят научен живот зависи само от това да те цитират сътрудниците, то никой няма интерес да те сгащи, когато послъгваш – когато, да вземем за пример, вадиш изводи от данни, които не са задоволителни за сходни изводи.
Свличането на професионалните критерии – на качеството – поради фиксацията върху количеството бе главната причина преди десетилетие и половина аз персонално да се отдръпва от взаимна работа с европейските сътрудници. Никога не бях сигурен дали някой някъде нагоре по веригата не „ масажира ” данните по този начин, че да настройки своите заключения; а неговите съкартелници да го цитират като талант (за да стори той след това същото за тях). Не желаех да вземам участие в това и напуснах. Ето обаче, че тази болест ме застигна и тук.
В тази каша има заровени две големи концептуални неточности, от които следват наличните през днешния ден просветителни произшествия. Първата неточност е явна: количествените натрупвания не водят до появяването на ново качество. В най-хубавия случай количественото струпване води до това, което Хегел назовава " неприятна безконечност " ( " колкото повече – толкоз повече " ). В неприятния случай, както към този момент стана в Европа, води до сриване на качеството.
Втората голяма концептуална неточност е следната: счетоводителската (по същество) фикс идея за околичествяването на всичко затрупа под планини от таблици самия смисъл от висшето обучение. Вперили изтощени погледи в милиони таблици, държавни управления и образователи са не запомнили защо въобще съществуват университетите.
Та: защо служи висшето обучение? Поради каква причина въобще имаме университети към този момент хиляда години, а в случай че прибавим и академиите от класическата античност – от над 2 300 години? Какви съображения са тласкали някакви хора, както са си седели, да решат: „ Ами хайде в този момент да изобретим университетите. ”?
Най-лесният вход в този голям въпрос е през етимологията (попадаща през днешния ден в графата „ позор ни е от тях ”). Да забележим произхода на базисната в тази ситуация дума „ обучение ”.
Английската дума education произлиза от латинската дума educare, ще рече: да отвеждам на открито, да повеждам в някаква посока. Французите имат чудесната дума formation: оформям, притурям форма на някаква материя. При германците имаме bildung: строя, построявам. Може би най-ясна е остарялата българската дума " култура ": луфт в мрака, път към светлината. Но даже в случай че се вслушаме в по-скучния сегашен термин „ обучение ”, ние ще чуем отзвук от „ формиране ” – нещо доста покрай френското „ formation ”.
Всичките тези думи са се родили във връзка университетите епохи преди появяването на настоящия тип учебни заведения. Тези думи изясняват точно това, което се случва – или би трябвало да се случва – в университетите. А то е, да обобщаваме: да образоваш някого, това значи да го поведеш (educare) вън от мрака и по посока на светлината (просвета), по този начин щото този човек да придобие форма (formation), да се построи (bildung) – да се образува като човек „ на изхода ” на процеса.
За какъв вид човек приказваме? Тук кучето е заровено в произхода на думата „ университет ”, от латинското „ universitas ”, ще рече – „ цялото ”. Говорим за повсеместен човек, а не – за „ кадър за пазара ”, стеснен експерт по комбайни.
Това е предназначението на университетите и в случай че те не вършат това, те престават да бъдат университети.
В самото разбиране за университет (ще ме извините, че употребявам „ разбиране ” в платоново-хегеловия смисъл, Платон и Хегел бидейки философи и затова – в графата „ позор ни е от тях ”) няма и диря от неща като професионални умения или количествени индикатори. Как да околичествиш оня под напрежение и сложен развой, в края на който междинното 18-годишно диване излиза като повсеместен, построен, цивилизован човек? С какви знаци да измериш това?
Ще ме извините, че тази публикация се трансформира в long read, само че откакто се справихме с околичествяването и с цитатническите картели, дано за миг се върнем към въпроса с „ професионалните умения ”.
В своя типичен интервал, завършил някъде през 1990-те години, огромните, античните и авторитетни английски университети, които в последните епохи бяха станали образец за останалите – тези университети не преподаваха на практика неща като публицистика, да речем, или бизнес администрация (или каквато и да е администрация), да не приказваме за „ Подвижен железопътен състав ”. Те имаха фундаментални науки (физика, химия, математика), само че се съсредоточаваха върху сегашните „ срамни ” посоки и най-много върху класиката. Защо?
Защото те знаеха какво би трябвало да знае и умее един повсеместен, построен и цивилизован човек. Той би трябвало да знае какво съставляват хората; по какъв начин хората се пробват да живеят дружно и за какво постоянно не успяват; какви са концепциите, които тласкат хората да имат едно, а не друго държание. Знаейки такива неща, всеки, приключил Оксфорд, да речем, има главните умения освен за справяне с живота, само че и за ръководенето на хора и процеси към по-голяма степен на цивилизованост. Британската империя, най-голямата в миналото съществувала, е била построена и ръководена от хора, учили латински, гръцки и философия.
Твърдя напълно отговорно, че с цел да схванеш хората и това, което вършат (и за какво го правят), четенето на огромните философи е по-полезно от всевъзможни стратегии за администрация или водачество.
Аристотел ти споделя да избягваш крайностите, защото всеки инак верен принцип, доведен до прекаленост, става злотворен. Хегел ти оповестява, че всяка концепция, визия или полезност може да се обърне в противоположното на себе си. Лок коментира същността и задачите на страната, както и повода, заради която жителите имат право на протест против властта, в случай че тя нарушава правилата на справедливостта. Кант изяснява, че хората в своята фундаментална същина, т.е. когато ги разтовариш от предикати (съжалявам за тази дума, също от срамните), са морално равни между тях човеци, виновни за добруването даже на непознати. Мил илюстрира за какво едно общество без независимост е обречено на застоялост и загниване; както и за какво дамите в действителност са пълноценни хора и в това са равни на мъжете.
Да, в последните стотина години университетите се захванаха и с нетипични за тях проблематики с по-тясна от обичайна устременост. Това е неизбежно, имайки поради бурното разделяне на труда, тръгнало с индустриалната гражданска война.
Но университетите не са по своята природа професионални учебни заведения. Ще рече: даже в преподаването на „ Подвижен железопътен състав ” би трябвало да прозира това, заради което университетите въобще съществуват. Един повсеместен, построен човек, когато се занимава с железници ще прави по този начин, че хора да не умират в тях. Това няма да може да прави човек, който не е „ граден ”, а е теоретичен да отмята бройки – да околичествява.
Манията за „ професионализация ” и околичествяване сътвори атмосферата, в която носещите греди на университета като разбиране са схващани като срамни. Това е една от аргументите точно главните академични посоки да нямат студенти. Та кой юноша, наедрял от проекти за живота си, би се записал да учи философия, откакто отвред му внушават, че философстването е срамно занятие?
Наистина ли смятате, министър Денков, че в случай че след още едно десетилетие университетите закрият философията, историята, социологията, филологията и останалите „ срамни ” специалности, това ще увеличи качеството на висшето обучение? Наистина ли мислите, че построяването на младежи като цялостни и виновни персони е нещо, което може да откри количествено отражение в ексел таблици?
Ако отговорът е „ да ” – постановявам Марк Аврелий, три пъти на ден, на гладно.
Усетих, че походът срещу образованието е стигнал до нашите земи преди петнадесетина години. Изневиделица от МОН започнаха да настояват, че моята работа като академични учител е да създавам „ фрагменти за пазара ”. Отвърнах с подбив: като по какъв начин смятате, че като преподавам „ Етиката ” на Аристотел най-после ще произведа оператор на комбайн „ Беларус ”?
Работата обаче се оказа сериозна. Преподаваните предмети в университетите бяха префасонирани в „ професионални посоки ”. Беше ми обяснено, че както си преподавам Аристотел, би трябвало най-после студентите да бъдат снабдени с „ професионални умения ”, като да вземем за пример да знаят по какъв начин се прави рекламна акция.
Отново възразих. Правенето на рекламна акция се учи в десетки в действителност положителни професионални курсове – както, прочее, оперирането с комбайн „ Беларус ”. Който желае да придобие тези (и други) професионални умения – да заповяда да се запише в тези курсове. Натъртвам: множеството от тях са в действителност доста положителни. За десетина уикенда въпросният юноша ще овладее въпросните умения. За какъв демон му е на този човек да прекарва четири години в университет? Очевидно е, че в университетите се занимаваме и с някакви други неща, оттатък професионалните умения.
След време тази стихия изгуби от силата си. Оказа се, че ми е разрешено да не преставам да преподавам Аристотел, Августин, Марк Аврелий и останалите типичен мислители с хипстърски бради. И тия без брадите се оказаха вероятни, като да вземем за пример Тома Аквински, Джон Лок и даже Джон Стюарт Мил, с неговите бакенбарди а ла Елвис.
Тъкмо от гърдите ми да се откърти въздишка на облекчение - и пристигна новата атака. Този път, още веднъж следвайки международните трендове, МОН реши да раздели университетските специалности (и, затова – преподаватели) на две групи. Първата мина към рубриката „ нашата горделивост ”. Това се оказаха най-вече тези специалности, които до неотдавна наричахме „ механически ”. Във втората група – „ позор ни е от тях ” – останаха филантропичните посоки и обществените науки, т.е. разните му там явно неприлични капризи като философия, история, лингвистика, политология, социология, антропология, културология и сходни.
По кой критерии едните се оказаха „ горделивост ”, а другите – „ позор ”? Как стана по този начин, че философията, която се преподава от две хилядолетия и половина (и за чиито най-видни представители всички най-малко сме чували) се оказа по-маловажна от специалности като „ Двигатели с вътрешно горене ” или „ Подвижен железопътен състав ”, на които занапред им следва да родят своя Зенон?
За похлупак, в последно време в критериите за установяване на „ горделивост ” или „ позор ” МОН вкара „ количество старт-ъп компании ” и „ количества регистрирани патенти ”. Тук към този момент съм жертван вовек да остана в графата „ позор ”. Какви, в името на Зевс, компании или патенти мога да изкарам това, че изучавам студентите да схванат притчата за пещерата в „ Държавата ” на Платон?
В дъното на цялата работа е това гибелно разбиране, което пъпли от края на 1980-те години и, въпреки рядко изказвано на глас, в действителност гласи следното: качество няма. Всичко е количество. Онова, което не може да бъде околичествено – то не заслужава да съществува. А колкото е по-голямо количеството, толкоз по-добре (неясно защо).
И по този начин стигнахме досега, в който, с цел да знаят в коя рубрика – „ горделивост ” или „ позор ” – да те запишат, служителите в МОН желаят, в случай че не можеш да се похвалиш със старт-ъпи или с патенти, да им представиш таблички какъв брой пъти са те цитирали из международните издания.
Тази цитатническа болест стартира да върлува из академична Европа преди към 15 години. Веднага се видя следното. Точните, и изключително приложните науки, събират 90 на 100 от всички цитати; филантропичните и обществените – 10 на 100.
Ясно е за какво е по този начин. Ако си математик или химик, ти вадиш някаква догадка или заявяваш лабораторни резултати. Всички твои сътрудници се втурват да ти ревизират хипотезата, респективно – да възпроизведат твоите резултати в своите лаборатории. Така работят тези науки. Един от страничните резултати от това състояние е, че хората с лабораториите и уравненията непрекъснато се цитират един различен. При филантропичните и обществените посоки това не е по този начин. Не им е такава природата.
Хайде в този момент да забележим какво се случи тогава, преди петнадесетина години, в европейските университети. Усетили, че са тежко дискриминирани от новата система, хуманитариите започнаха да вършат негласни картели, с цел да оцелеят: „ Ти цитираш мен, аз изтъквам теб, най-после всички сме високо цитируеми ”. Като в оня анекдот, в който двама грузински мафиоти пият на маса и, откакто са се наквасили, единият заявява: ”Ти мен уважаваш ли ме? Уважаваш ме. Аз теб почитам ли те? Уважавам те. А, значи ние двамата сме уважавани хора ”.
В цитатническите картели много бързо потънаха обикновените критерии за професионализъм. Ако твоят научен живот зависи само от това да те цитират сътрудниците, то никой няма интерес да те сгащи, когато послъгваш – когато, да вземем за пример, вадиш изводи от данни, които не са задоволителни за сходни изводи.
Свличането на професионалните критерии – на качеството – поради фиксацията върху количеството бе главната причина преди десетилетие и половина аз персонално да се отдръпва от взаимна работа с европейските сътрудници. Никога не бях сигурен дали някой някъде нагоре по веригата не „ масажира ” данните по този начин, че да настройки своите заключения; а неговите съкартелници да го цитират като талант (за да стори той след това същото за тях). Не желаех да вземам участие в това и напуснах. Ето обаче, че тази болест ме застигна и тук.
В тази каша има заровени две големи концептуални неточности, от които следват наличните през днешния ден просветителни произшествия. Първата неточност е явна: количествените натрупвания не водят до появяването на ново качество. В най-хубавия случай количественото струпване води до това, което Хегел назовава " неприятна безконечност " ( " колкото повече – толкоз повече " ). В неприятния случай, както към този момент стана в Европа, води до сриване на качеството.
Втората голяма концептуална неточност е следната: счетоводителската (по същество) фикс идея за околичествяването на всичко затрупа под планини от таблици самия смисъл от висшето обучение. Вперили изтощени погледи в милиони таблици, държавни управления и образователи са не запомнили защо въобще съществуват университетите.
Та: защо служи висшето обучение? Поради каква причина въобще имаме университети към този момент хиляда години, а в случай че прибавим и академиите от класическата античност – от над 2 300 години? Какви съображения са тласкали някакви хора, както са си седели, да решат: „ Ами хайде в този момент да изобретим университетите. ”?
Най-лесният вход в този голям въпрос е през етимологията (попадаща през днешния ден в графата „ позор ни е от тях ”). Да забележим произхода на базисната в тази ситуация дума „ обучение ”.
Английската дума education произлиза от латинската дума educare, ще рече: да отвеждам на открито, да повеждам в някаква посока. Французите имат чудесната дума formation: оформям, притурям форма на някаква материя. При германците имаме bildung: строя, построявам. Може би най-ясна е остарялата българската дума " култура ": луфт в мрака, път към светлината. Но даже в случай че се вслушаме в по-скучния сегашен термин „ обучение ”, ние ще чуем отзвук от „ формиране ” – нещо доста покрай френското „ formation ”.
Всичките тези думи са се родили във връзка университетите епохи преди появяването на настоящия тип учебни заведения. Тези думи изясняват точно това, което се случва – или би трябвало да се случва – в университетите. А то е, да обобщаваме: да образоваш някого, това значи да го поведеш (educare) вън от мрака и по посока на светлината (просвета), по този начин щото този човек да придобие форма (formation), да се построи (bildung) – да се образува като човек „ на изхода ” на процеса.
За какъв вид човек приказваме? Тук кучето е заровено в произхода на думата „ университет ”, от латинското „ universitas ”, ще рече – „ цялото ”. Говорим за повсеместен човек, а не – за „ кадър за пазара ”, стеснен експерт по комбайни.
Това е предназначението на университетите и в случай че те не вършат това, те престават да бъдат университети.
В самото разбиране за университет (ще ме извините, че употребявам „ разбиране ” в платоново-хегеловия смисъл, Платон и Хегел бидейки философи и затова – в графата „ позор ни е от тях ”) няма и диря от неща като професионални умения или количествени индикатори. Как да околичествиш оня под напрежение и сложен развой, в края на който междинното 18-годишно диване излиза като повсеместен, построен, цивилизован човек? С какви знаци да измериш това?
Ще ме извините, че тази публикация се трансформира в long read, само че откакто се справихме с околичествяването и с цитатническите картели, дано за миг се върнем към въпроса с „ професионалните умения ”.
В своя типичен интервал, завършил някъде през 1990-те години, огромните, античните и авторитетни английски университети, които в последните епохи бяха станали образец за останалите – тези университети не преподаваха на практика неща като публицистика, да речем, или бизнес администрация (или каквато и да е администрация), да не приказваме за „ Подвижен железопътен състав ”. Те имаха фундаментални науки (физика, химия, математика), само че се съсредоточаваха върху сегашните „ срамни ” посоки и най-много върху класиката. Защо?
Защото те знаеха какво би трябвало да знае и умее един повсеместен, построен и цивилизован човек. Той би трябвало да знае какво съставляват хората; по какъв начин хората се пробват да живеят дружно и за какво постоянно не успяват; какви са концепциите, които тласкат хората да имат едно, а не друго държание. Знаейки такива неща, всеки, приключил Оксфорд, да речем, има главните умения освен за справяне с живота, само че и за ръководенето на хора и процеси към по-голяма степен на цивилизованост. Британската империя, най-голямата в миналото съществувала, е била построена и ръководена от хора, учили латински, гръцки и философия.
Твърдя напълно отговорно, че с цел да схванеш хората и това, което вършат (и за какво го правят), четенето на огромните философи е по-полезно от всевъзможни стратегии за администрация или водачество.
Аристотел ти споделя да избягваш крайностите, защото всеки инак верен принцип, доведен до прекаленост, става злотворен. Хегел ти оповестява, че всяка концепция, визия или полезност може да се обърне в противоположното на себе си. Лок коментира същността и задачите на страната, както и повода, заради която жителите имат право на протест против властта, в случай че тя нарушава правилата на справедливостта. Кант изяснява, че хората в своята фундаментална същина, т.е. когато ги разтовариш от предикати (съжалявам за тази дума, също от срамните), са морално равни между тях човеци, виновни за добруването даже на непознати. Мил илюстрира за какво едно общество без независимост е обречено на застоялост и загниване; както и за какво дамите в действителност са пълноценни хора и в това са равни на мъжете.
Да, в последните стотина години университетите се захванаха и с нетипични за тях проблематики с по-тясна от обичайна устременост. Това е неизбежно, имайки поради бурното разделяне на труда, тръгнало с индустриалната гражданска война.
Но университетите не са по своята природа професионални учебни заведения. Ще рече: даже в преподаването на „ Подвижен железопътен състав ” би трябвало да прозира това, заради което университетите въобще съществуват. Един повсеместен, построен човек, когато се занимава с железници ще прави по този начин, че хора да не умират в тях. Това няма да може да прави човек, който не е „ граден ”, а е теоретичен да отмята бройки – да околичествява.
Манията за „ професионализация ” и околичествяване сътвори атмосферата, в която носещите греди на университета като разбиране са схващани като срамни. Това е една от аргументите точно главните академични посоки да нямат студенти. Та кой юноша, наедрял от проекти за живота си, би се записал да учи философия, откакто отвред му внушават, че философстването е срамно занятие?
Наистина ли смятате, министър Денков, че в случай че след още едно десетилетие университетите закрият философията, историята, социологията, филологията и останалите „ срамни ” специалности, това ще увеличи качеството на висшето обучение? Наистина ли мислите, че построяването на младежи като цялостни и виновни персони е нещо, което може да откри количествено отражение в ексел таблици?
Ако отговорът е „ да ” – постановявам Марк Аврелий, три пъти на ден, на гладно.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ