Катя Паскалева мечтаела да бъде археолог
Ако Катя Паскалева беше останала на земната сцена, на 18 септември щеше да събере тайфата, с цел да полеят нейните 75. Но огромната актриса си остана на ненавършени 57.
Бъдещата звезда на киното и театъра, родена в Петрич, като дете мечтае да бъде археолог – с цел да пътува по света и да поддържа връзка с хора, които се ровят във вековете. Убедена е, че със силата на въображението може да се озове в други столетия. Но пристрастеността към фантазирането в действителност я води към актьорлъка. Тя е в първи клас, когато излиза на сцената – към този момент в Перник, където се мести фамилията й. Играе синчето на партизани в самоинициативен театър, режисиран от гръцки емигранти, сътрудници на татко й. После пътят й е предначертан – драм състава в пионерския дом и в гимназията, епизодични функции в локалния спектакъл, появява се като дребен апаш в „ Парижката Света Богородица “...
За малко да се размине с „ Козият рог “
В хрониките на българското седмо изкуство нейната Мария от „ Козият рог “ остава освен с трагичното си мълчание, само че и с голотата си. Катя тогава споделя, че тялото без облекла е изцяло искрено и разкрива душата. Тя работи трета година в театъра на Пазарджик, когато Методи Андонов – нейният даскал във ВИТИЗ, я вика на терен. После се оказва, че е навит да я опитва за ролята на Мария от приятелите й - Антон Горчев, който ще бъде Караиван, и от „ изнасилвачите “ й в историята по Николай Хайтов: Стефан Мавродиев, Климент Денчев и Тодор Колев. Когато станало дума за нея, Андонов се колебаел, тъй като към момента си я представял като сладкото и леко „ закръглено “ момиче от Академията. Когато я вижда – към този момент вталена, с трагичен взор и доста женствено-изкусително лъчение, всевъзможни подозрения отпадат. Снимките се случват за броени дни, еуфорията е изумителна, а никой от хората в екипа даже не може да си намерения, че сътворяват най-хубавия български филм на всички времена. „ С Тони общувахме напълно като сътрудници, бяхме и изключително положителни другари. Беше едно от най-мъжките момчета, които съм срещала. Съчетаваше силата си с изключителна душевна чупливост. В паузите ме разсмиваше до сълзи “, разказвала е Паскалева пред „ Стандарт “. Следват изключителни нейни облици – „ Вилна зона “, „ Звезди в косите, сълзи в очите “, „ Иван Кондарев “...
Реже наглеците в изкуството
„ И в театъра, и в киното мъчно си работя функциите – нося от девет кладенеца вода, с цел да си изясня всичко. След това пък мъчно излизам от тях. Понякога си мисля, че у мен живеят доста хора “, споделяла е още Катя. Тя обаче в никакъв случай не е била „ лесна “ звезда. Твърдият й македонски манталитет нееднократно я изправя в единоборство с криворазбрани професионални и човешки полезности. Ужасно се нервира, когато надменни кинаджии я канят снизходително на „ кастинг “. И, естествено, отхвърля – никакви пари не могат да я изкушат в огромното безпаричие в края на 90-те. Реже „ офертата “ за френската мегапродукция „ Версенжеторикс “ и още няколко сходни. Халтурата за нея е тотална разкол, тя се пази да не бъде използвана. Казвала е, че и киното, и театърът би трябвало да създадат и актьора, и фена по-добри, по-човечни, по-малко завистливи, по-малко злобни. „ Извън сцената не съм дребнава. Най-много обичам, когато ми е нужно да съм безусловно сама. Но ми харесва да съм и с приятелите си – тези, които съм отсяла във времето, тестваните, които ще останат до края. Не се обкръжавам със инцидентни общувания “, била е откровена Катя. Целият финес, нейната изключителна духовна изисканост като че ли струи от портретите, за които театралничи на великия Златю Бояджиев. „ След Академията животът ме свърза с Пловдив. Заради парезата, получена след инсулта, Златю към този момент рисуваше с лявата ръка. Още първия път, когато ме видя, се разтрепери и пожела да ме рисува. Казваше „ Ади, ади “ вместо „ Хайде, хайде “ – беше му мъчно да приказва. Преживяването беше необикновено – следих го, до момента в който седях пред статива му. А той рисуваше като оглупял – светът не съществуваше. Беше самичък с платното си, даже мен възприемаше като предмет “, прибирала е лентата Катя пред „ Стандарт “.
Скитница
Една от последните й арт акции е моноспектакълът „ Скитница “, за който тя се облича като клошарка и за смут на феновете си дефилира в парцаливите одежди в градинката пред „ Свети Седмочисленици “. Снимките плъзват из вестниците, само че актрисата скоро се отхвърля от представлението, така като острият обществен проблем обезкървява креативните й планове – да покаже индивидите, които живеят на улицата, само че най-вече от всичко ценят свободата си. По това време тя таман се е върнала от Щатите и към момента се носи няколко сантиметра над земята, само че гледката на ровещите в кофите за отпадък пенсионери бързо я смъква на постсоциалистическата българска земя. „ Не претърпявам грубостта и простащината. Все по-трудно ми е да вървя пеш до театъра – не толкоз поради дупките и боклуците, колкото поради грозотата в близост. Не мога да понеса, че хората по този начин елементарно станаха отрицателни. Който е на власт – с него сме. Не претърпявам и празното мърморене, нито счетоводителите в изкуството. Вече са опасявам дали сърцето ми ще издържи на всичко това. Дали Господ ми дава знак, че ще си умра от безредици, а не от успокоение “, изповядва Паскалева. Тя умира от рак на гърлото. И защото в последните месеци от тукашното си съществуване не може да приказва, рисува и написа. Към живописните платна, основани от нея през годините, прибавя и дребни скици от болничното заведение. А в последната си записка споделя: „ Това е последната ми роля – на актриса, сложена пред тестването дали ще удържи да размие границата сред действителността и условността. Премиерата в действителност е финалът на спектакъла живот “.
Бъдещата звезда на киното и театъра, родена в Петрич, като дете мечтае да бъде археолог – с цел да пътува по света и да поддържа връзка с хора, които се ровят във вековете. Убедена е, че със силата на въображението може да се озове в други столетия. Но пристрастеността към фантазирането в действителност я води към актьорлъка. Тя е в първи клас, когато излиза на сцената – към този момент в Перник, където се мести фамилията й. Играе синчето на партизани в самоинициативен театър, режисиран от гръцки емигранти, сътрудници на татко й. После пътят й е предначертан – драм състава в пионерския дом и в гимназията, епизодични функции в локалния спектакъл, появява се като дребен апаш в „ Парижката Света Богородица “...
За малко да се размине с „ Козият рог “
В хрониките на българското седмо изкуство нейната Мария от „ Козият рог “ остава освен с трагичното си мълчание, само че и с голотата си. Катя тогава споделя, че тялото без облекла е изцяло искрено и разкрива душата. Тя работи трета година в театъра на Пазарджик, когато Методи Андонов – нейният даскал във ВИТИЗ, я вика на терен. После се оказва, че е навит да я опитва за ролята на Мария от приятелите й - Антон Горчев, който ще бъде Караиван, и от „ изнасилвачите “ й в историята по Николай Хайтов: Стефан Мавродиев, Климент Денчев и Тодор Колев. Когато станало дума за нея, Андонов се колебаел, тъй като към момента си я представял като сладкото и леко „ закръглено “ момиче от Академията. Когато я вижда – към този момент вталена, с трагичен взор и доста женствено-изкусително лъчение, всевъзможни подозрения отпадат. Снимките се случват за броени дни, еуфорията е изумителна, а никой от хората в екипа даже не може да си намерения, че сътворяват най-хубавия български филм на всички времена. „ С Тони общувахме напълно като сътрудници, бяхме и изключително положителни другари. Беше едно от най-мъжките момчета, които съм срещала. Съчетаваше силата си с изключителна душевна чупливост. В паузите ме разсмиваше до сълзи “, разказвала е Паскалева пред „ Стандарт “. Следват изключителни нейни облици – „ Вилна зона “, „ Звезди в косите, сълзи в очите “, „ Иван Кондарев “...
Реже наглеците в изкуството
„ И в театъра, и в киното мъчно си работя функциите – нося от девет кладенеца вода, с цел да си изясня всичко. След това пък мъчно излизам от тях. Понякога си мисля, че у мен живеят доста хора “, споделяла е още Катя. Тя обаче в никакъв случай не е била „ лесна “ звезда. Твърдият й македонски манталитет нееднократно я изправя в единоборство с криворазбрани професионални и човешки полезности. Ужасно се нервира, когато надменни кинаджии я канят снизходително на „ кастинг “. И, естествено, отхвърля – никакви пари не могат да я изкушат в огромното безпаричие в края на 90-те. Реже „ офертата “ за френската мегапродукция „ Версенжеторикс “ и още няколко сходни. Халтурата за нея е тотална разкол, тя се пази да не бъде използвана. Казвала е, че и киното, и театърът би трябвало да създадат и актьора, и фена по-добри, по-човечни, по-малко завистливи, по-малко злобни. „ Извън сцената не съм дребнава. Най-много обичам, когато ми е нужно да съм безусловно сама. Но ми харесва да съм и с приятелите си – тези, които съм отсяла във времето, тестваните, които ще останат до края. Не се обкръжавам със инцидентни общувания “, била е откровена Катя. Целият финес, нейната изключителна духовна изисканост като че ли струи от портретите, за които театралничи на великия Златю Бояджиев. „ След Академията животът ме свърза с Пловдив. Заради парезата, получена след инсулта, Златю към този момент рисуваше с лявата ръка. Още първия път, когато ме видя, се разтрепери и пожела да ме рисува. Казваше „ Ади, ади “ вместо „ Хайде, хайде “ – беше му мъчно да приказва. Преживяването беше необикновено – следих го, до момента в който седях пред статива му. А той рисуваше като оглупял – светът не съществуваше. Беше самичък с платното си, даже мен възприемаше като предмет “, прибирала е лентата Катя пред „ Стандарт “.
Скитница
Една от последните й арт акции е моноспектакълът „ Скитница “, за който тя се облича като клошарка и за смут на феновете си дефилира в парцаливите одежди в градинката пред „ Свети Седмочисленици “. Снимките плъзват из вестниците, само че актрисата скоро се отхвърля от представлението, така като острият обществен проблем обезкървява креативните й планове – да покаже индивидите, които живеят на улицата, само че най-вече от всичко ценят свободата си. По това време тя таман се е върнала от Щатите и към момента се носи няколко сантиметра над земята, само че гледката на ровещите в кофите за отпадък пенсионери бързо я смъква на постсоциалистическата българска земя. „ Не претърпявам грубостта и простащината. Все по-трудно ми е да вървя пеш до театъра – не толкоз поради дупките и боклуците, колкото поради грозотата в близост. Не мога да понеса, че хората по този начин елементарно станаха отрицателни. Който е на власт – с него сме. Не претърпявам и празното мърморене, нито счетоводителите в изкуството. Вече са опасявам дали сърцето ми ще издържи на всичко това. Дали Господ ми дава знак, че ще си умра от безредици, а не от успокоение “, изповядва Паскалева. Тя умира от рак на гърлото. И защото в последните месеци от тукашното си съществуване не може да приказва, рисува и написа. Към живописните платна, основани от нея през годините, прибавя и дребни скици от болничното заведение. А в последната си записка споделя: „ Това е последната ми роля – на актриса, сложена пред тестването дали ще удържи да размие границата сред действителността и условността. Премиерата в действителност е финалът на спектакъла живот “.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ