Гювеч - за да разчупим монотонността на есента
Ако есента не е обичаният ви сезон, в случай че тъгувате по лятото, не обичате дъжда и ниските облаци и чакате със свито сърце зимата, може да си създадете въодушевление с хубава и вкусна храна. А какъв по-добър вид за това от гювечът, който наподобява основан като че ли единствено с цел да постави кръста на монотонния темп на есента.
И няма никакво значение, че всеки от съседите ни има вяра, че го е измислил, значимото е, че ние го помним от детството си, майките ни от тяхното, а дядовците и бабите също. Гювечът е целият мирис на градината, шарените сергии на пазара, усетът на лятото и цветът на есента, събрани в едно пъстро глинено гърне на огъня.
И въпреки да няма по какъв начин всяка от страните на Балканите да го придърпа единствено към себе си, в България си знаем, че той се прави по нашите земи от епохи. И с помощта на глинения съд, в който се подготвя, съвсем няма метод крайният резултат да не е подобен, че да накара всеки да си оближе пръстите. И няма по какъв начин да е другояче, когато ароматите си смесват негово величество патладжанът, вездесъщият домат и незаменимите в лятната кухня бамя, чушки и зелен боб. Овкусени в допълнение с лук и чесън, картофи и грах! А месото е въпрос на избор.
И знаете ли за какво това ястие-емблема на българската кухня се споделя по този начин? Едва ли сте се затруднили, само че дано да го потвърдим - да, поради този приветлив глинен съд, наименуван гювеч.
Именно той е и причина българската храна да породи един от екзистенциалните въпроси на света, в който живеем, а точно - формата или наличието са по-важни за крайния резултат? Е, в случай че някой се наеме с отговора в тази ситуация, може би ще има късмет да разгадае и някои от огромните загадки на планетата.
Гювечът съвсем сигурно е едно от най-старите ястия в България, а евентуално и в целия регион. Дали се е казвал тъкмо по този начин преди хиляди години надали има кой да каже. Знае се обаче, че още от най-древни времена хората по българските земи са ядяли риба или друго месо със зеленчуци, печени на керемида. И да, това ястие сигурно е било един от предците на днешния гювеч.
Нашият гювеч сигурно е неповторим по усет и мирис, както и по метод на подготвяне. И все пак не можем да твърдим, че той е единственият от рода си в целия свят. Негови близки и далечни родственици могат да се срещнат в разнообразни краищата на Европа и останалите континенти на планетата. Едно от най-популярните сходни ястия е френският Рататуй- обичайно ястие, при което се смесват домати, чушки, тиквички и други зеленчуци и се готвят дълго в пръстен съд на муден огън.
Гювечът е част освен от българската традиция и софра, само че и от българската литература. В нея той се среща доста постоянно в средата на софрата, заобиколен от мъжка компания и озвучен от дълги истории за смели юнаци и безстрашни воеводи. Точно този гювеч е добре прочут от прозата на Иван Вазов и от творбите на Петко Славейков и Любен Каравелов, когато с изключение на за вкусно ядене той е синоним и на разбърканост, неподреденост и безпорядък.
Но това значение на думата не ни интересува. Важното е, че можем да му се насладим постоянно, когато желаяме.
