18 февруари е една от най-печалните дати в българската история.

18 февруари е една от най-печалните дати в българската история. Ден, за който са писали доста поети и писатели. Ден, в който призоваваме всеки да прочете нещичко за Апостола, да научи и запомни нещо от него. Ние ще ви го представим през погледа на други двама почтени българи.

В едно свое писмо Христо Ботев споделя следното за Левски, с който прекарват няколко дни в търсене на заслон в една ветрена мелница накрай Букурещ: „ Приятелят ми Левски е нечут темперамент. Когато ний се намираме в най-критическо състояние, той и тогава си е така радостен, както и по кое време се намираме в най-хубаво състояние. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дни, а той пее и все радостен. Вечер, дордето ще легнем, той пее; заран, щом си отвори очите, отново пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и премеждия. Приятно е човеку да живее с сходни персони! "

Иван Вазов е писал доста за Васил Левски и не крие слабостта си към този народен воин – и в своята „ Епопея на забравените ”, и в своята белетристика. Нека забележим Дякона в повестта „ Немили-недраги ” през погледа на Патриарха на българската литература:

„ Едничкият фотографически портрет, който имаме от Васил Левски, по злочестие, не дава ни най-малка концепция за един человек, талантлив с такава мощна воля и темперамент. Изкуството не е могло да показа изразителното му лице, осветлено от величието на една концепция, която го въодушевяваше и гореше.

Левски имаше растеж междинен, тъничък и строен; очи сиви, съвсем сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, само че което се оживяваше от една непрекъсната и естествена веселба! Странно! Тоя момък, който проповядваше рисковата мисъл за независимост, за гибел, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя наследник на нощта, на пустинята, на премеждията имаше радостен манталитет! Той беше като Тотя челник огромен песнопоец; и не веднъж букаците на Стара планина са еквали от гласа му1. Когато посещаваше Букурещ, той дружно с известията за устрояване комитетите донасяше Каравелову в подарък шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо въодушевление беше нужно негли да крепи бодростта му измежду всегдашната битка с апатията и подозрителността на тога.

Но когато беше потребно, ставаше различен. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше съществено изражение, гласът му беше глас, който постанова, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, извърши планините. Словото му будеше человеците, името му будеше популациите. Една нощ той в Пазарджик приказва: резултат беше записванието на един милион гроша самоволни пожертвувания! Той постоянно беше недодялан, не гъделичкаше никого, тъй като проповядваше една служба, а не едно обучение. Недостатъкът на знанията му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му. Огорчен еднаж от дивотията и суеверието на някои селяни, той им сподели яростно:

- Вие ще станете хора единствено когато проядете месо в сряда и в петък!

Попитаха го веднъж селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:

- Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?

- Ако се бием с турците единствено за цар, то сме глупци. И в този момент си имаме султан. Нам би трябвало не стопанин, а независимост и човешко тъждество - отговори Левски навъсено.

- Ами ти каква работа ще вземеш тогава?... Зер, пада ти се най-първа работа.

- Никаква. Ще ида у други поробени нации, да върша това, което върша тук в този момент.

И той говореше откровено.

Дяконът беше безстрашлив, до очевидно рискуване живота си. Всекичасните рискове, в които няколко години се намираше, бяха му станали като собствен детайл, в който се чувствуваше по-бодър и черпеше нова самонадеяност, както един военачалник, свикнал да слуша безсилните пищения на патроните край ухото му. В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско скрито заседание. Ненадейно се озова един посетител, прочут като турски разузнавач, и сяда. Всичките мълчат, само че гостът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:

- Навън! Подлец!

- Как? С кое право удряш? - попита зашеметеният господин.

- Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!

Цялото заседание потрепера от смут при тия думи.

- Не се бойте! - сподели той умерено, когато гостът се излезе: - Аз съм убеден, че тоя угодник нищо не ще смее да направи.

И продължиха разискванията си.

Никой не пристигна да ги безпокои.

Всички поданици от същото село помнят каква невероятна смелост и риск сподели. Палтото му падна в ръцете на полицията и в пазвата се откриха няколко размирен манифести, печати от восък, преработени тескерета, отрова и портофелчето му. Властта го търсеше под камък, жандарите сновяха въоръжени из улиците. А Левски, превдварително решен като селяндур, с една лисича кожа, провисната въз лявото око, зяпаше простодушно пред самата полиция и питаше минувачите: “Дека стои хекимина? ”

Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо самообладание и неизменност. Първите бяха като неочаквани метеори в мърчината на нашето небе, които блеснаха, смутиха душите и изгаснаха. Би споделил человек, че тия хора пристигнаха единствено да турят по едно огромно име в историята и да си отидат. Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно. Своеволието на ориста иск, щото един елементарен турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика концепция, каквато беше концепцията, що сътвори тоя колосален лик пред нас. Защото, каквото и да споделят някои скептици, Левски е изражение на една мощ, излязла из цели епохи премеждия, из цялостен океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, уч, насърчав, плаш богаташите, наддумв учените, сърд турците, постоян до неспособност, твърдоглав до безумство; управляващите се умориха да го преследват - той се не умори да им се изпречва; упорствувам на трудностите, убеди неверующите, разпали заспалите. Само срещу измяната остана безсилен; един поп, поп Кръстьо от Ловеч, го издаде подло. Паднал един път в ръцете на тираните, той, засегнат с два патрона, както споделят, изял отрова, с цел да остане правилен на клетвата си; само че като ядът не подействувал, той си блъснал главата о тъмничния дувар в София, само че тя излязла по-твърда от камъка и той премрял бе висящ на въжето.

Такъв беше индивидът, прочут под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от ориста отпред на цялостен рояк проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да провокира събитията, да сътвори бъдещето!... ”

Пресъздал: Цветелина Велчева