Ужасът, започнал на 14 юни 1941: деца на депортирани в Сибир разказват
14 юни е трагична дата в историята на балтийските страни. На този ден през 1941 година руските окупационни управляващи стартират първата всеобща депортация на литовци, естонци и латвийци в Сибир и Казахстан. Тогава принудително са били изселени към 40 000 души.
В хода на друга всеобща депортация през 1949 година са преселени още 100 000 души. В навечерието на тази тъжна годишнина Дъждовни води беседва с деца на депортирани в Литва и Русия, както и с участници в " Мисия Сибир " - литовска младежка организация, която се грижи за гробовете на депортираните и обезпечава помощи за техните потомци.
Йонас Маркаускас, наследник на депортирани литовци
" Моите родители са били учители в Литва. По това време те са били ценени там, имали са хубави заплати, овощна градина, получавали са субсидии за жилището и отоплението. В август 1940, след окупацията, татко ми взел участие в конгрес на учителите в Каунас, където най-после всички дружно изпели литовския химн. С това очевидно си е е подписал присъдата.
На 14 юни 1941 на вратата им се похлопало. " Къде е предателят на родината Ромуалдас Маркаускас? ", гласял въпросът, който задали на майка ми и татко ми, а след това им споделили да си съберат багажа. Отначало се оказали в Алтайския край, само че таман съумели да се уредят от малко малко на новото място, когато при започване на 1942 година - след разпореждане за прехвърлянето на колхозите в най-северните райони на страната, още веднъж им се наложило да тръгнат на път.
Близо 3000 души били депортирани от Алтайския край към устието на река Лена в Якутск. Там трябвало да ловят риба, с цел да обезпечават храна за воюващите на фронта. Пътуването било изключително трудно за децата и старците. Имало доста умрели, а труповете им просто били хвърляни на брега. Нито имало къде да ги погребват, нито по кое време, тъй като пътуването трябвало да продължи непременно. Когато най-накрая се добрали до Якутск и устието на Лена, се оказало, че и локалните хора там са принудително изпратени да работят в риболовното стопанство - изключително дамите, децата и старците. И на тях, също като на литовците, им разрешавали да вземат със себе си единствено по 16 кг. персонални движимости.
Моето семейство било настанено на остров Трофимовск, където депортираните трябвало първо да строят юрти, бараки, да събират дърва за огрев и да търсят някаква храна. Надзирателите от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) в Тикси разполагали с задоволително хранителни артикули, получавани по линия на помощта, изпращана от Съединени американски щати за Съюз на съветските социалистически републики в годините на Втората международна война. На депортираните обаче не давали нищо от нея - те гладували. В складовете гниела уловената риба, само че на хората забранявали да взимат от нея. Който бил хванат да открадне риба, попадал в наказателния лагер " Столбы ", от където никой не се прибирал жив.
Някои все пак успявали да скрият по някоя риба в облеклата си и да я пренесат до фамилията си, само че хората продължавали всеобщо да измират от апетит и мраз. Въпреки това продължавали да се държат с достолепие - без да си крадат взаимно от храната.
Когато броят на измрелите в общата колиба станал доста огромен, надзирателите от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) почнали да крият труповете под леда: правели прорези в него и потопявали труповете благодарение на дълги прътове, само че разсъхващите се от студа тела постоянно изплували по повърхността.
Когато обстановката станала доста сериозна, управляващите се изплашили и извикали доктор от Трофимовск. Лазар Соломонович Самодуров бил индивидът, който на процедура избавил от гибел останалите. Той разпоредил да нахранят депортираните. Още на идващия ден били раздадени по канче грахова чорба и по половин кг замразена риба, която по съвета на лекаря трябвало да ядат сурова, с цел да не се загуби наличието на витамин С. Лекарят очевидно е стреснал защитата от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), тъй като им споделил: " Ако тези хора не оцелеят, вас ще ви изпратят на фронта! ". "
" Аз съм се родил в Трофимовск на 26 юли 1946 ", споделя по-нататък Йонас Маркаускас. През 1947 на родителите му се удало да се върнат назад в град Якутск, а след 1956 година на литовците последователно почнали да им позволяват да се завърнат по родните си места. Семейството на Йонас се върнало там през октомври 1957 година. Тъй като нямали личен дом, се наложило да живеят при сестрата на майка му - общо шест души на 16 кв. метра. И по този начин в продължение на 10 години.
Виктория Бабарикина, щерка на депортиран литовец
Виктория Бабарикина живее в Игарка. Разказва, че попаднала там, когато била осемгодишна - дружно с майка си, братчето си и сестра си. Те били депортирани от Литва през 1948 година. Дълго време възрастните в фамилията избягвали да описват за този ужасяващ интервал, тъй като ги било боязън от нови репресии. Един ден обаче татко ѝ разказал за мъчителното пътешестване на депортираните, които били качени във вагон за животни и дълго време пътували без да знаят накъде. Хората мислели, че ще ги разстрелят.
По време на пътуването техният трен внезапно се сблъскал с различен. В първите вагони имало доста жертви от злополуката. Те просто били покрити с брезент, с цел да не се виждат, въпреки че потърпевшите хора към момента не били мъртви. " При тези страшни разкази очите на татко ми се пълнеха със сълзи ", спомня си през днешния ден Виктория.
" Аз останах в Игарка, омъжих се, работих като счетоводител. През 2016 до нас пристигнаха младежи от Литва - от плана " Мисия Сибир ". " Те желаеха да слагат кръстове на гробовете на починалите депортирани сънародници. "
Арнас Змитра от " Мисия Сибир "
Единият от младежите, взели участие в акцията " Мисия Сибир ", е Арнас Змитра. Той е преподавател по история в литовския град Расяйняй. В неговото семейство не е имало депортирани, само че той желал с очите си да види местата, на които са били прокудени литовците и да чуе разказите на оживелите хора, с цел да може да предава тези истории на своите възпитаници.
Арнас споделя, че гробищата на депортираните литовци са били мощно запуснати през десетилетията след въпросните репресии. Междувременно се налагало да се търсят и да се изсичат просеки из горите, с цел да се стигне до тях. В рамките на една експедиция участници в " Мисия Сибир " успявали да разчистят и приведат в порядъчен тип по не повече от 4-5 гробища, само че това не е на всички места по този начин. Само гробището в Игарка, което е едно от най-големите гробища на депортирани литовци, заема повърхност от няколко хектара. Там участниците в задачата са съумели да го разчистят и да слагат девет огромни нови дървени кръста.
Автор Константин Егерт
В хода на друга всеобща депортация през 1949 година са преселени още 100 000 души. В навечерието на тази тъжна годишнина Дъждовни води беседва с деца на депортирани в Литва и Русия, както и с участници в " Мисия Сибир " - литовска младежка организация, която се грижи за гробовете на депортираните и обезпечава помощи за техните потомци.
Йонас Маркаускас, наследник на депортирани литовци
" Моите родители са били учители в Литва. По това време те са били ценени там, имали са хубави заплати, овощна градина, получавали са субсидии за жилището и отоплението. В август 1940, след окупацията, татко ми взел участие в конгрес на учителите в Каунас, където най-после всички дружно изпели литовския химн. С това очевидно си е е подписал присъдата.
На 14 юни 1941 на вратата им се похлопало. " Къде е предателят на родината Ромуалдас Маркаускас? ", гласял въпросът, който задали на майка ми и татко ми, а след това им споделили да си съберат багажа. Отначало се оказали в Алтайския край, само че таман съумели да се уредят от малко малко на новото място, когато при започване на 1942 година - след разпореждане за прехвърлянето на колхозите в най-северните райони на страната, още веднъж им се наложило да тръгнат на път.
Близо 3000 души били депортирани от Алтайския край към устието на река Лена в Якутск. Там трябвало да ловят риба, с цел да обезпечават храна за воюващите на фронта. Пътуването било изключително трудно за децата и старците. Имало доста умрели, а труповете им просто били хвърляни на брега. Нито имало къде да ги погребват, нито по кое време, тъй като пътуването трябвало да продължи непременно. Когато най-накрая се добрали до Якутск и устието на Лена, се оказало, че и локалните хора там са принудително изпратени да работят в риболовното стопанство - изключително дамите, децата и старците. И на тях, също като на литовците, им разрешавали да вземат със себе си единствено по 16 кг. персонални движимости.
Моето семейство било настанено на остров Трофимовск, където депортираните трябвало първо да строят юрти, бараки, да събират дърва за огрев и да търсят някаква храна. Надзирателите от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) в Тикси разполагали с задоволително хранителни артикули, получавани по линия на помощта, изпращана от Съединени американски щати за Съюз на съветските социалистически републики в годините на Втората международна война. На депортираните обаче не давали нищо от нея - те гладували. В складовете гниела уловената риба, само че на хората забранявали да взимат от нея. Който бил хванат да открадне риба, попадал в наказателния лагер " Столбы ", от където никой не се прибирал жив.
Някои все пак успявали да скрият по някоя риба в облеклата си и да я пренесат до фамилията си, само че хората продължавали всеобщо да измират от апетит и мраз. Въпреки това продължавали да се държат с достолепие - без да си крадат взаимно от храната.
Когато броят на измрелите в общата колиба станал доста огромен, надзирателите от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) почнали да крият труповете под леда: правели прорези в него и потопявали труповете благодарение на дълги прътове, само че разсъхващите се от студа тела постоянно изплували по повърхността.
Когато обстановката станала доста сериозна, управляващите се изплашили и извикали доктор от Трофимовск. Лазар Соломонович Самодуров бил индивидът, който на процедура избавил от гибел останалите. Той разпоредил да нахранят депортираните. Още на идващия ден били раздадени по канче грахова чорба и по половин кг замразена риба, която по съвета на лекаря трябвало да ядат сурова, с цел да не се загуби наличието на витамин С. Лекарят очевидно е стреснал защитата от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), тъй като им споделил: " Ако тези хора не оцелеят, вас ще ви изпратят на фронта! ". "
" Аз съм се родил в Трофимовск на 26 юли 1946 ", споделя по-нататък Йонас Маркаускас. През 1947 на родителите му се удало да се върнат назад в град Якутск, а след 1956 година на литовците последователно почнали да им позволяват да се завърнат по родните си места. Семейството на Йонас се върнало там през октомври 1957 година. Тъй като нямали личен дом, се наложило да живеят при сестрата на майка му - общо шест души на 16 кв. метра. И по този начин в продължение на 10 години.
Виктория Бабарикина, щерка на депортиран литовец
Виктория Бабарикина живее в Игарка. Разказва, че попаднала там, когато била осемгодишна - дружно с майка си, братчето си и сестра си. Те били депортирани от Литва през 1948 година. Дълго време възрастните в фамилията избягвали да описват за този ужасяващ интервал, тъй като ги било боязън от нови репресии. Един ден обаче татко ѝ разказал за мъчителното пътешестване на депортираните, които били качени във вагон за животни и дълго време пътували без да знаят накъде. Хората мислели, че ще ги разстрелят.
По време на пътуването техният трен внезапно се сблъскал с различен. В първите вагони имало доста жертви от злополуката. Те просто били покрити с брезент, с цел да не се виждат, въпреки че потърпевшите хора към момента не били мъртви. " При тези страшни разкази очите на татко ми се пълнеха със сълзи ", спомня си през днешния ден Виктория.
" Аз останах в Игарка, омъжих се, работих като счетоводител. През 2016 до нас пристигнаха младежи от Литва - от плана " Мисия Сибир ". " Те желаеха да слагат кръстове на гробовете на починалите депортирани сънародници. "
Арнас Змитра от " Мисия Сибир "
Единият от младежите, взели участие в акцията " Мисия Сибир ", е Арнас Змитра. Той е преподавател по история в литовския град Расяйняй. В неговото семейство не е имало депортирани, само че той желал с очите си да види местата, на които са били прокудени литовците и да чуе разказите на оживелите хора, с цел да може да предава тези истории на своите възпитаници.
Арнас споделя, че гробищата на депортираните литовци са били мощно запуснати през десетилетията след въпросните репресии. Междувременно се налагало да се търсят и да се изсичат просеки из горите, с цел да се стигне до тях. В рамките на една експедиция участници в " Мисия Сибир " успявали да разчистят и приведат в порядъчен тип по не повече от 4-5 гробища, само че това не е на всички места по този начин. Само гробището в Игарка, което е едно от най-големите гробища на депортирани литовци, заема повърхност от няколко хектара. Там участниците в задачата са съумели да го разчистят и да слагат девет огромни нови дървени кръста.
Автор Константин Егерт
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ