Историята на моя чичо Кольо
1 февруари е ден за възпоменание на жертвите на комунизма. Не обичам такива дни, в които скръбта става юбилейна, не обичам възторг - нито героизиращ, нито виктимизиращ. Защото юбилейната тъга е нереална - някакви цифри, какъв брой души са починали в лагерите и прочие.
Моята тъга и паметта ми са напълно съответни. Ще ви опиша за един концлагерист - чичо ми Никола Кьосев. Единствен от синовете на дядо ми Гиго, кожар, малък търговец, преди 1944 той получава пари и учи в Американския лицей. Завършва го с отличие, само че след 9 септември това положително обучение незабавно се трансформира в огромен минус - дюкянът на дядо ми е експроприиран, дребното пари се стопяват, а той на никое място не може да си откри работа. Тогава - било е някъде през бедните 1950-те години - той се свързва със собствен някогашен преподавател от Американския лицей, който по това време е консул в американското посолство в София. Очевидно от чудене по какъв начин да помогне консулът му дава концепция да създава фолклорни кукли, български сувенири, които американското посолство да подарява на свои посетители от Съединени американски щати. Това се оказва съдбовна неточност. Държавна сигурност не спи и не след дълго чичо ми е задържан, упрекнат (ако изобщо е имало някакво обвиняване, не съумях да разбера) за нерегламентирани контакти с чужденци, а също така и за… шпионаж. Намекват му, че вътре в куклите имало секрети известия, с които той предавал на врага значима информация за родината.
В Белене. И по-късно.
Тази история е истина, младежи, не е злокобна смешка. Чичо ми отпътува за неопределен срок в Белене, на лагер. Излиза по също толкоз неразбираеми аргументи след към година и половина, с тежка язва, която провокира кръвоизлив, избавят го по знамение. След това години наред не може да си откри работа, след това работи какво ли не, най-после става преводач на техническа литература против хонорар. Това работи съвсем до края на живота си, умря на 94 години.
Чичо Кольо не обичаше да приказва за Белене. Научих, че е бил там, чак когато излязох от казармата, на 22 години. Разпитвах го доста, само че той не искаше да споделя. Разбрах единствено, че е имало пердах и комари, че било оскъдно, грозно и мизерно, че доста хора са умрели. Впрочем, като стана дума за грозно - пътувал съм по Дунава с лодка и мога да ви уверя, че остров Персин и региона на Дунав към Белене с дребните островчета и каналите с надвиснали величествени дървета сред тях са едно от най-красивите места, които съм виждал. Но за концлагеристите е било грозно.
Чичо ми като че ли изцяло се беше разделил с този травматичен спомен. Не познавам по-активен и витален, по-позитивен човек от него - беше деятел на протестантската черква в София, събираше литература за родния, обичания Дойран, имаше голяма библиотека с доста съчинения за Македония, беше фотограф и филателист, събираше картички, четеше научна фантастика, обичаше децата, мен особено. И най-важното - беше странник. Първо, по времето на късния соц, с писма поддържаше връзка с доста от своите съученици от Американския лицей, разселени под дърво и камък по света (през 1990-те години гостувах на едни негови съученици в Лондон, по негова препоръка). После стартира да пътува действително, със сина си Любен, като всякога спестяваше дълго. Успя да посети какви ли не места и хора по света. От възобновения Американски лицей в София го откриха неизвестно по какъв начин и го направиха почетен възпитаник на учебното заведение. Беше доста благополучен, показваше ми албуми със съученици от 1930-те години, албуми със свои фотографии от пътуванията. На остарели години се захвана и направи родословие на нашия дойрански жанр. Страдаше доста от това, че внукът му се беше преселил в Германия и не поддържаше никаква връзка с него, с нас, с България.
Това е историята на чичо Кольо, който вероятно е един от дребното, съумели да трансфорат Белене в витална сила. Повечето концлагеристи не съумяват да го реализиран, мнозина оживели се самоубиват години, от време на време даже десетилетия след претърпяното - пост-травматичен синдром. Прави го дори Бруно Бетелхайм, един от теоретиците на концлагерния травматичен опит. Бетелхайм се самоубива в нощта, в която се отбелязва 52-та годишнина от нахлуването на нацистите в Австрия.
Само ние сме им останали
Разказвам всичко това освен тъй като ориста на тези хора ме натъжава. А тъй като съм гневен от стилния израз на глупави младежи: " Айде стига с тия концлагери! ". Те избързаха да затворят книгата на предишното, преди изобщо да са я прочели. Преди да са прочели и една страница. И в този момент спорят за третия пол. Да ви кажа от позицията на паметта - третият пол не е заплашително бъдеще, той е действително минало. Трансхуманизмът не ни чака, той към този момент е бил. Защото концлагерите са родили първите трансхуманоиди, хора без пол, без възраст, без обществен статус, без джендър функции, за които Примо Леви възкликва " Нима това е човек? ", а Агамбен помества техния " разкрит живот " в самия спорен център на модерното общество. Загубилите вяра, концлагерните " мюсюлмани " (не става дума за бежанци и ислямисти, четете Леви) са били първите рискови същества оттатък пол и джендър, оттатък вярата и човешкото. И през днешния ден честваме точно тях, отвъд-хората от близкото минало. Навремето не е имало конвенции, които да ги пазят. Само ние, спомнящите си за тях, сме им останали.
А на другия полюс на рисковия концлагерен опит са тези, които са оживели. Които не са се предали, запазили са воля за живот и назад са станали хора. Като чичо Кольо.
Моята тъга и паметта ми са напълно съответни. Ще ви опиша за един концлагерист - чичо ми Никола Кьосев. Единствен от синовете на дядо ми Гиго, кожар, малък търговец, преди 1944 той получава пари и учи в Американския лицей. Завършва го с отличие, само че след 9 септември това положително обучение незабавно се трансформира в огромен минус - дюкянът на дядо ми е експроприиран, дребното пари се стопяват, а той на никое място не може да си откри работа. Тогава - било е някъде през бедните 1950-те години - той се свързва със собствен някогашен преподавател от Американския лицей, който по това време е консул в американското посолство в София. Очевидно от чудене по какъв начин да помогне консулът му дава концепция да създава фолклорни кукли, български сувенири, които американското посолство да подарява на свои посетители от Съединени американски щати. Това се оказва съдбовна неточност. Държавна сигурност не спи и не след дълго чичо ми е задържан, упрекнат (ако изобщо е имало някакво обвиняване, не съумях да разбера) за нерегламентирани контакти с чужденци, а също така и за… шпионаж. Намекват му, че вътре в куклите имало секрети известия, с които той предавал на врага значима информация за родината.
В Белене. И по-късно.
Тази история е истина, младежи, не е злокобна смешка. Чичо ми отпътува за неопределен срок в Белене, на лагер. Излиза по също толкоз неразбираеми аргументи след към година и половина, с тежка язва, която провокира кръвоизлив, избавят го по знамение. След това години наред не може да си откри работа, след това работи какво ли не, най-после става преводач на техническа литература против хонорар. Това работи съвсем до края на живота си, умря на 94 години.
Чичо Кольо не обичаше да приказва за Белене. Научих, че е бил там, чак когато излязох от казармата, на 22 години. Разпитвах го доста, само че той не искаше да споделя. Разбрах единствено, че е имало пердах и комари, че било оскъдно, грозно и мизерно, че доста хора са умрели. Впрочем, като стана дума за грозно - пътувал съм по Дунава с лодка и мога да ви уверя, че остров Персин и региона на Дунав към Белене с дребните островчета и каналите с надвиснали величествени дървета сред тях са едно от най-красивите места, които съм виждал. Но за концлагеристите е било грозно.
Чичо ми като че ли изцяло се беше разделил с този травматичен спомен. Не познавам по-активен и витален, по-позитивен човек от него - беше деятел на протестантската черква в София, събираше литература за родния, обичания Дойран, имаше голяма библиотека с доста съчинения за Македония, беше фотограф и филателист, събираше картички, четеше научна фантастика, обичаше децата, мен особено. И най-важното - беше странник. Първо, по времето на късния соц, с писма поддържаше връзка с доста от своите съученици от Американския лицей, разселени под дърво и камък по света (през 1990-те години гостувах на едни негови съученици в Лондон, по негова препоръка). После стартира да пътува действително, със сина си Любен, като всякога спестяваше дълго. Успя да посети какви ли не места и хора по света. От възобновения Американски лицей в София го откриха неизвестно по какъв начин и го направиха почетен възпитаник на учебното заведение. Беше доста благополучен, показваше ми албуми със съученици от 1930-те години, албуми със свои фотографии от пътуванията. На остарели години се захвана и направи родословие на нашия дойрански жанр. Страдаше доста от това, че внукът му се беше преселил в Германия и не поддържаше никаква връзка с него, с нас, с България.
Това е историята на чичо Кольо, който вероятно е един от дребното, съумели да трансфорат Белене в витална сила. Повечето концлагеристи не съумяват да го реализиран, мнозина оживели се самоубиват години, от време на време даже десетилетия след претърпяното - пост-травматичен синдром. Прави го дори Бруно Бетелхайм, един от теоретиците на концлагерния травматичен опит. Бетелхайм се самоубива в нощта, в която се отбелязва 52-та годишнина от нахлуването на нацистите в Австрия.
Само ние сме им останали
Разказвам всичко това освен тъй като ориста на тези хора ме натъжава. А тъй като съм гневен от стилния израз на глупави младежи: " Айде стига с тия концлагери! ". Те избързаха да затворят книгата на предишното, преди изобщо да са я прочели. Преди да са прочели и една страница. И в този момент спорят за третия пол. Да ви кажа от позицията на паметта - третият пол не е заплашително бъдеще, той е действително минало. Трансхуманизмът не ни чака, той към този момент е бил. Защото концлагерите са родили първите трансхуманоиди, хора без пол, без възраст, без обществен статус, без джендър функции, за които Примо Леви възкликва " Нима това е човек? ", а Агамбен помества техния " разкрит живот " в самия спорен център на модерното общество. Загубилите вяра, концлагерните " мюсюлмани " (не става дума за бежанци и ислямисти, четете Леви) са били първите рискови същества оттатък пол и джендър, оттатък вярата и човешкото. И през днешния ден честваме точно тях, отвъд-хората от близкото минало. Навремето не е имало конвенции, които да ги пазят. Само ние, спомнящите си за тях, сме им останали.
А на другия полюс на рисковия концлагерен опит са тези, които са оживели. Които не са се предали, запазили са воля за живот и назад са станали хора. Като чичо Кольо.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ