Владетелят на отвъдните сънища
Владетелят на думите Любомир Левчев се пресели в страната на отвъдните сънища. Оредява фалангата на огромните български създатели, които носят на раменете си " невидимия саркофаг на всичко минало ", както написа в стихотворението си " Бавен марш " поетът. В последната приживе издадена книга на Левчев, озаглавена с показателното заглавие " Носачи на мълнии ", той събра стихове с посвещения на някои от най-ярките български и международни поети, художници и интелектуалци.
За Любомир Левчев тези негови духовни събратя са самобитни носачи на интелектуални мълнии, тъй като те са освен посланици на гения, положителното и хармонията, благородството и доблестта, само че и цялостното им креативно дело, както и живота им, са свързани със светкавиците на разсъдъка и дарбата, които противостоят на посредствеността, конформизма и безродието.
В редица свои предходни лирически сбирки Любомир Левчев е заявявал, че е рана, носена на крилете на века. Този стихотворец мъчително усеща трагичните и неведнъж трагични пулсации на историята. Той вижда, че времето се прибира назад в себе си, че има " някакво разбягване на всичко ". И възприема себе си като " берач на диви думи ". Безпокои се, че бруталното време, в което живеят обектите на неговите посвещения, краде дори тишината:
А ние мълчим
в храм без камбани.
Любомир Левчев се пробва с цялостното си поетическо творчество да начертае една тревожна картина. Според него модерният свят, новото време непрекъснато бяга единствено от себе си, тъй като няма постоянна ценностна система и същински морални ориентири. Сменен е даже източникът на света, сменена е посоката на времето, изгубени или поругани са всички идеали. В последните лирически сбирки на Любомир Левчев господства глождещото подозрение, разочарованието, покрусата от загубата на едни идеали и неналичието на нови, възходящото отчуждение в обществото, рецесията на всички полезности и песимистичните разсъждения с есхатологически привкус. Особено остро се усеща това след поемата " Островът " и стихосбирките " Небесен срив ", " Пръстен и други мерки ", " Кон със зелени крила ", " Капризната игра на времената ". И то не тъй като с напредването на възрастта поетът ставаше все по-мъдър, а тъй като се изостряше вътрешното му зрение. Той стартира да вижда от ден на ден със сърцето и интуицията си, с все по-отварящото се трето око на промишлението.
Любомир Левчев и в поезията си, и в есеистиката си, споделя орфическия мироглед за непрекъсваемостта на битието, за двуединството живот - гибел, за преходността и вечността, за свръхпредназначението на обособената персона като хранилище и съсъд на несъгласия и хармонии, на възторзи и съзерцания, на апотеози и покруси. Той непрекъснато насочва погледа си към бездните на личното подсъзнание и усеща възходящо подозрение от радикалните решения по миналия път (бравурните десетилетия в края на XX и началото на XXI век), плаши го неразбираемото бъдеще и смътното чувство за крушението на един свят, както и неизвестността на идващото.
Самият Любомир Левчев в една своя стихосбирка има воин, който умира, само че не заобикаля от Помпей. Помпей в тази ситуация е знак на един прелъстителен с патриархалността и величието си свят, уви, липсващ окончателно. Постоянният въпрос, който участва в съвсем всяко стихотворение на поета и пронизва цялостната тъкан на всички негови книги, е: кой ден сме през днешния ден, коя ера? Като че ли в цялостното творчество на Левчев откриваме едно генерално подтекстово подстрекателство - всичко е вътрешен боязън. Страх от неналичието на морална устойчивост, боязън от унищожителната власт на всекидневието, което прекършва полетите на поетичната фикция, боязън от всеобщата полуда на човечеството, вървящо към своето самоизтребление.
За поета тишината на безвремието, в което живеем, наподобява на тишината в храм без камбани, където се появяват забравени богове, където се мержелеят съсечени истини, мълчанието е злокобно като ехото в дъното на изстрела. Ако в първата си книга Любомир Левчев гордо заявяваше, че звездите са негови, в " Самосън " покорно следи падащи звезди, които му нашепват, че:
Апокалипсис и Армагедон
са двете остриета
на един и същи край.
Но има ли същински край?
Въобще цялата поезия на Любомир Левчев е заредена с тревожни и мъчителни въпроси. В стихотворението " Самосън " той като че ли оракулски предсказва, че към този момент иде времето на безконечните сънища.
Някога носех в душата си
нежно, само че самоуверено начало.
Днес ме гълтам
самотният сън.
Аз към този момент
съм замязял на растение,
на което не му се пораства повече.
Защо ми е?
Когато се надигах
на корени
като на пръсти,
какво видях оттатък себе си?
Отвъд сияйния връх?
Отвъд…
Любомир Левчев от време на време сякаш се плаши от личните си поетически послания - толкоз безнадеждни, застрашителни и обезкуражителни му се костват те. Но мощната му художническа вътрешен глас и геният му движат перото и раждат облици и метафори, които носят неподправения дух на днешното време, в което провидението ни отреди да живеем. Да бъдем негови сенки, в това време безсловесни пионки, само че и, дай боже, възвишени еманации на светлината.
Любомир Левчев е създател на повече от седемдесет книги - лирика, есеистика, журналистика, романи. Във всяка от тях се съдържа парченце от духа на съответното време. Удивително е, че има ясно проследима концептуална връзка сред всички негови книги. Нишката на поетическото ентусиазъм потегля от романтическото, от младежкия идеал и възторг, наивността, вярата в съзиданието на един нов свят, необременността от тежестите на предишното и една съвсем по детски наивна простодушност при създаване на облиците. ( " Звездите са мои ", " Завинаги ", " Позиция ", " Но преди да остарея " ).
А в последните му произведения идва интервалът на сгъстяването на метафоричното мислене, разгръщането на многопластови облици и съпоставения, в които се преплитат претекстове от международни и български поети, многочислени културни реминисценции, намеци, митологически позовавания, исторически съпоставения, а някъде и пряк политически възторг ( " Лък ", " Заклинания ", " Бавен марш и други стихотворения ", " Седмата гибел " ).
Тепърва рецензията ще проучва по-задълбочено и просторно обемното и многостранно творчество на Любомир Левчев. Но и в този момент е ясно, че основаното от него съставлява към този момент част от българската литературна класика.
За Любомир Левчев тези негови духовни събратя са самобитни носачи на интелектуални мълнии, тъй като те са освен посланици на гения, положителното и хармонията, благородството и доблестта, само че и цялостното им креативно дело, както и живота им, са свързани със светкавиците на разсъдъка и дарбата, които противостоят на посредствеността, конформизма и безродието.
В редица свои предходни лирически сбирки Любомир Левчев е заявявал, че е рана, носена на крилете на века. Този стихотворец мъчително усеща трагичните и неведнъж трагични пулсации на историята. Той вижда, че времето се прибира назад в себе си, че има " някакво разбягване на всичко ". И възприема себе си като " берач на диви думи ". Безпокои се, че бруталното време, в което живеят обектите на неговите посвещения, краде дори тишината:
А ние мълчим
в храм без камбани.
Любомир Левчев се пробва с цялостното си поетическо творчество да начертае една тревожна картина. Според него модерният свят, новото време непрекъснато бяга единствено от себе си, тъй като няма постоянна ценностна система и същински морални ориентири. Сменен е даже източникът на света, сменена е посоката на времето, изгубени или поругани са всички идеали. В последните лирически сбирки на Любомир Левчев господства глождещото подозрение, разочарованието, покрусата от загубата на едни идеали и неналичието на нови, възходящото отчуждение в обществото, рецесията на всички полезности и песимистичните разсъждения с есхатологически привкус. Особено остро се усеща това след поемата " Островът " и стихосбирките " Небесен срив ", " Пръстен и други мерки ", " Кон със зелени крила ", " Капризната игра на времената ". И то не тъй като с напредването на възрастта поетът ставаше все по-мъдър, а тъй като се изостряше вътрешното му зрение. Той стартира да вижда от ден на ден със сърцето и интуицията си, с все по-отварящото се трето око на промишлението.
Любомир Левчев и в поезията си, и в есеистиката си, споделя орфическия мироглед за непрекъсваемостта на битието, за двуединството живот - гибел, за преходността и вечността, за свръхпредназначението на обособената персона като хранилище и съсъд на несъгласия и хармонии, на възторзи и съзерцания, на апотеози и покруси. Той непрекъснато насочва погледа си към бездните на личното подсъзнание и усеща възходящо подозрение от радикалните решения по миналия път (бравурните десетилетия в края на XX и началото на XXI век), плаши го неразбираемото бъдеще и смътното чувство за крушението на един свят, както и неизвестността на идващото.
Самият Любомир Левчев в една своя стихосбирка има воин, който умира, само че не заобикаля от Помпей. Помпей в тази ситуация е знак на един прелъстителен с патриархалността и величието си свят, уви, липсващ окончателно. Постоянният въпрос, който участва в съвсем всяко стихотворение на поета и пронизва цялостната тъкан на всички негови книги, е: кой ден сме през днешния ден, коя ера? Като че ли в цялостното творчество на Левчев откриваме едно генерално подтекстово подстрекателство - всичко е вътрешен боязън. Страх от неналичието на морална устойчивост, боязън от унищожителната власт на всекидневието, което прекършва полетите на поетичната фикция, боязън от всеобщата полуда на човечеството, вървящо към своето самоизтребление.
За поета тишината на безвремието, в което живеем, наподобява на тишината в храм без камбани, където се появяват забравени богове, където се мержелеят съсечени истини, мълчанието е злокобно като ехото в дъното на изстрела. Ако в първата си книга Любомир Левчев гордо заявяваше, че звездите са негови, в " Самосън " покорно следи падащи звезди, които му нашепват, че:
Апокалипсис и Армагедон
са двете остриета
на един и същи край.
Но има ли същински край?
Въобще цялата поезия на Любомир Левчев е заредена с тревожни и мъчителни въпроси. В стихотворението " Самосън " той като че ли оракулски предсказва, че към този момент иде времето на безконечните сънища.
Някога носех в душата си
нежно, само че самоуверено начало.
Днес ме гълтам
самотният сън.
Аз към този момент
съм замязял на растение,
на което не му се пораства повече.
Защо ми е?
Когато се надигах
на корени
като на пръсти,
какво видях оттатък себе си?
Отвъд сияйния връх?
Отвъд…
Любомир Левчев от време на време сякаш се плаши от личните си поетически послания - толкоз безнадеждни, застрашителни и обезкуражителни му се костват те. Но мощната му художническа вътрешен глас и геният му движат перото и раждат облици и метафори, които носят неподправения дух на днешното време, в което провидението ни отреди да живеем. Да бъдем негови сенки, в това време безсловесни пионки, само че и, дай боже, възвишени еманации на светлината.
Любомир Левчев е създател на повече от седемдесет книги - лирика, есеистика, журналистика, романи. Във всяка от тях се съдържа парченце от духа на съответното време. Удивително е, че има ясно проследима концептуална връзка сред всички негови книги. Нишката на поетическото ентусиазъм потегля от романтическото, от младежкия идеал и възторг, наивността, вярата в съзиданието на един нов свят, необременността от тежестите на предишното и една съвсем по детски наивна простодушност при създаване на облиците. ( " Звездите са мои ", " Завинаги ", " Позиция ", " Но преди да остарея " ).
А в последните му произведения идва интервалът на сгъстяването на метафоричното мислене, разгръщането на многопластови облици и съпоставения, в които се преплитат претекстове от международни и български поети, многочислени културни реминисценции, намеци, митологически позовавания, исторически съпоставения, а някъде и пряк политически възторг ( " Лък ", " Заклинания ", " Бавен марш и други стихотворения ", " Седмата гибел " ).
Тепърва рецензията ще проучва по-задълбочено и просторно обемното и многостранно творчество на Любомир Левчев. Но и в този момент е ясно, че основаното от него съставлява към този момент част от българската литературна класика.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ