В задбайкалския град Борзя се появи т. н. алея на

В задбайкалския град Борзя се появи т. н. алея на героите – обособен имот на гробищата, където са заровени съветските военнослужещи във войната в Украйна. Сега там се намират гробовете на шестима съветски военнослужещи - Денис Фролов, Анатолий Кустов, Роман Ерилов, Василий Лопатин, Сергей Бронников и Сергей Царков. А в Борзя са подготвени за нови страшни новини, споделя съветското електронно издание „ Сибирь.Реалии “.

Животът на 29 000 локални поданици в Борзя се върти към военното отделение 06795. През януари тукашните военнослужещи отпътуваха " на учения в Беларус ", а след 24 февруари бяха трансферирани в Украйна. Някои от тях към този момент са се прибрали като " товар 200 ", кодовото име, под което се провежда превозът на починалите съветски бойци. Останалите не престават да се бият в Украйна.

Сергей Бронников и Сергей Царков са живели в едно и също задбайкалско село - Степной - с население от към 300 души. Но и двамата са заровени в Борзя, където са се преместили да работят: техните родственици споделят, че друга работа за млади мъже в задбайкалските села на процедура няма – само в армията.

„ Роднините от Украйна стопираха да поддържат връзка с нас. “

Младши сержант Сергей Бронников е роден на 4 март 1992 година в село Красни Великан в Оловянинския регион на Задбайкалието. Да го погребат в Борзя поискала брачната половинка му.

- В ранното ни детство цялото ни семейство се реалокира в село Степной, където живееше баба ми, - раказва Константин, брат на умрелия. Баща нямахме, той умря през 2005 година В фамилията сме трима синове, аз съм най-малкият, Сергей е междинният.

Защо реши да стане боец ли? Първо, тук в действителност няма работа, и второ, брат ми се интересуваше от танковия биатлон, и по тази причина отиде в Борзя, с цел да служи по контракт. А когато изтече срокът на първия му контракт, той отпътува да работи в железницата, само че продължи да го влече към танковете. И по този начин се върна обартно в армията.

През 2016 година Сергей Бронников и неговият екипаж станават първенци в надпреварите по танков биатлон.

- За първи път момчетата бяха изпратени в конкуренцията през 2014 година, само че тогава бяха в аварийния състав. “ - спомня си майката на Сергей, Наталия Бронникова . - След две години още веднъж отидоха на танков биатлон. Дори не мислехме, че ще заминат за Украйна, тях дори не ги изпратиха на ученията в Беларус, вървеше беше подготовката за идващите надпревари по биатлон. Но през април синът сподели, че е пристигнала заповед и екипажът им ще взе участие в „ специфичната интервенция “.

Сергей Бронников оставя след себе си жена и две дъщери, на 7 и 9 години.

- На 15 април изпратихме Сергей до влака, - споделя майката на Бронников. - Каза, че към този момент ги чакали на границата, че момчетата от Борзя първи ще влязат в Украйна. 5 дни прекараха в път, 2 дни останаха в казармата в Чита, един ден в Улан-Уде, а на 20 април дойдоха на място. Още същия ден ми се обади и сподели, че на идващия ден минават границата. Той преднамерено отпътува за Украйна. Вярваше, че „ би трябвало да защитим нашата земя от нацистите.

- Бил ли е в Украйна преди този момент?

- Не е бил. Но имаме родственици там. От началото на „ спецоперацията “ стопираха да поддържат връзка с нас – имахме си фамилен чат в интернет, само че се махнахме оттова с цел да не нагнетяваме ситуацията. Вярно, когато Серьожа умря, роднините ни са разбрали, очевидно, за това от интернет, сервираха ни съболезнования.

- Някой описа ли ви по какъв начин е умрял Сергей?

- Командирът сподели, че екипажът е стоял покрай украинско село в продължение на 9 дни, били са без храна, по тях стреляли с „ Градове “. Разказа, че украинските военни им се обадили, настояли да изоставен територията, дали им 4 часа, и ги предизвестили, че знаят местоположението им и скоро ще стартират обстрел. След това на момчетата била дадена команда да си сменят позицията. Екипажът се преместил, където са спрели, не знам. Седнали да пият чай и запалили огън. Директно в огъня и попаднал снарядът. Командирът наредил на всички да се скрият под танковете, само че Сергей не съумял. Бил тъкмо до огъня. Снарядът го блъснал в стомаха и гърдите - всичко се раздрало. Странно, само че момчетата не са били с бронежилетки.

- Как разбрахте за гибелта на сина си?

- Серьожа спря да се обажда и брачната половинка му Альона стартира да го търси. Звънила на горещата линия, само че нямало отговор. Тогава ме помоли аз да се обадя: позвъних на горещата линия, подадох искане за търсене. Още на идващия ден из селото потеглиха клюки, че е умрял: в прилежащото село живее другар на Серегей, с който служат, той споделил на познати. Но криеха от мен до самия край. А на 11 май Альона ми се обади и сподели, че й позвънили от частта, че карат тялото на Сергей.

- Синът ви е израснал в село Степной, вие също живеете там. Защо решихте да го погребете в Борзя?

- Отидох за тялото, да го взема в Степной. Но жена му помоли да не го откарвам. Тя сподели, че няма желание да се мести от Борзя, а и децата живеят тук, ще наглеждат гроба. По-късно ми споделиха, че на гробището ще бъде повдигнат монумент. Е, взех решение да ги оставя да погребат там: за какво да деля сина си и Альона? Заедно бяха 13 години, обичаха се, деца си родиха, той мечтаеше за наследник. Когато Серьожа тръгна да отпътува, прегърна децата мощно към себе си. По-малката не разбра къде отива, тя към този момент беше привикнала с командировките му, само че по-голямата към този момент стартира да схваща, попита го дали отива на война? В техния клас бащата на едно момиче почина в Украйна, тъй че тя се опасяваше. И синът ми стартира да я успокоява, сподели й, че отива в командировка, само че я прегърна като за финален път. И от погледа му беше ясно: усеща, че няма да се върне, - спомня си Наталия.

" Армията трансформира моя наследник в старче. "

Сержант Сергей Царков, пълководец на рота за снайперски пушки, е роден в Степной през 1983 година

– Зарад липсата на работа локалните поданици всеобщо отпътуват за най-близкия град – Борзя. Така направи и Сергей, устрои се на военна работа по контракт. Преди да се реалокира в Борзя, той беше бабанка, спомня си Любов Кузмина , майката на Сергей. „ Армията го направи слаб и болен. Той не описа доста за армията, само че аз видях всичко с очите си. Напоследък беше ужасно да го виждам. А къде единствено не е бил: и в Чечения, и в Цхинвал, и в Сирия, и в Дагестан е служил, а службата във военната част на Борзя го преобрази в старче. А на него и фамилията му непрекъснато не им стигаха парите

Не знам какво приказват за големите заплати в армията, само че синът ми непрекъснато ми се обаждаше, молейки ме да му дам назаем пари за самун. Питах го: " Нещо скъпо ли купихте, къде отидоха парите? " Той викаше, че нищо не са купили, просто не им стигали заплатите. И непрекъснато ми искаше по този начин. А аз съм майка, с каквото можех, помагах.

- А не е ли мислил да смени работата, щом заплатата не го устройваше?

- Той искаше да напусне и да се махне от Борзя. Но не съумя. Изпратиха го в Украйна.

Дори не можех да си показва, че ще го изпратят там. Говорих с него още през декември предходната година, исках да ме заведе в Чита на обзор, само че той ме помоли да изчакам. Каза, че го изпращат в Беларус за учения. Уплаших се, още тогава в неговата военна част се говореше, че нашите войски ще бъдат изпратени в Украйна. Но Сергей ме успокои, сподели, че ще се върне през март и ще ме заведе на доктор.

Когато започнаха да приказват, че може да се озове в Украйна, започнах да го обезсърчавам. Серьожа сподели, че отиват на ученията, да не се безпокоя. Дали е схванал, че ще стартират военни дейности, не знам. Но той по този начин и не се върна от учението. Може би им е било неразрешено да приказват с околните си там? Ако е по този начин, каква е тази машинация? За това нещо управлението им би трябвало да бъде разтакавано по съдилищата. - счита майката на умрелия.

През последните 7 години Сергей Царков е бил постоянен участник и победител в интернационалните армейски игри в състезанието „ Снайперски рубеж “.

- Преди 11 години почина щерка ми, - споделя Любов Кузмина. - Сега останах и без наследник. Командването сподели, че е умрял, когато са отишли на разузнаване: карали бронетраспортьор, танк, синът ми седял с други сътрудници върху бронята, попаднали под обстрел. Казват, че избили всички, когато горели, към този момент били мъртви, само че аз се колебая.

Не посочили тялото на Сергей на майка му.

- Имал 90 % изгаряния, ковчегът беше затворен. Поисках да го отворя, желаех да го видя за финален път. Казаха ми, че е невероятно, ковчегът беше запечатан. Казах, че съм подготвена на всичко. Но отново ми отхвърлиха.

Исках да заведа сина си в Степной, да го погреба там, където е роден, израснал, приключил учебно заведение, само че не ми разрешиха да го направя. Така взеха решение снахата и командването, а аз му се все едно съм му никаква. Всички се разпореждаха със сина ми, а на мен даже не ми разрешиха да го зърна за финален път. Това е нечовешко.

- Какво ви обясниха за това решение?

- Нищо. Аз бих схванала, в случай че е поради това да вървят при него, да се грижат за гроба, само че снахата и децата се канят към този момент да изоставен Борзя. Помислих си, че може да е поради парите, които страната ни заплати след гибелта на сина ми. Но аз получих доста малко: по-голямата част от средствата се поставя на моята снаха и трите деца.

Докато имам сили, ще вървя в Борзя и ще се грижа за гроба. И след това, споделя, щели да повдигнат мемориал на мястото, където са заровени момчетата, починали в Украйна. Но по кое време ще бъде? Там още гробове копаят, очевидно все починали чакат, - споделя Любов Кузмина.

По публични данни от началото на „ спецоперацията “ в Украйна са починали не повече от 51 военнослужещи от целия Задбайкалски край