Забравили сме тая простота, с която кацат птиците на двора ♥ Любовно от Радой РАЛИН
Преди 15 години, на 21 юли 2004 година, огромният наш публицист, стихотворец и сатирик пое към своите нови небеса. Творчеството му - люто и смело, изтънчено и красиво, остава при нас.
♥ Сред време
Ний срещаме се всеки ден съвсем
и след това отминаваме се неми.
Това ли бяха нашите фантазии?
Къде са към този момент възприятията огромни?
Нали взехме решение нашата обич
да бъде нещо малко по-различно?
Животът ли излезе по-суров,
или пък ние сбъркахме трагично?
А ти си все така светла и добра.
И аз в живота имам вяра въодушевено.
Ний същите сме. Но в случай че те спра,
ще ме посрещнеш гордо и студено.
Ний същите сме. Но в случай че ме спреш,
със взор непознат и аз ще те отблъсна.
Събуди ли се остарелият блян,
ще стъпча всичко… Свършено е. Късно!
О, нееднократно във себе си коря
туй наше безразличие видимо
и всяка нощ във размисъл пламтя,
и става ми за двама ни обидно.
В нас още дишат старите неща,
а ний се мамим, че сме нови хора.
Забравили сме тая елементарност,
с която кацат птиците на двора.
***
♥ За първи път
За първи път след толкоз години
аз пиша отново любовни стихове.
Младеж не съм. Сърцето поизстина.
Над мене вяха доста ветрове.
А бях юноша! Мечтаех и обичах…
Изтече към този момент толкоз вода.
От загатна за първото момиче
остана единствено първото й „ Да! ”
И след това по какъв начин животът ме изпусна?
От моя път какво ме отклони?
Болят в душата блудкавите устни…
Случайните, отминали дами.
Но тя пристигна. Тъй както бе мечтана.
Тя нямаше на челото звезди
и чудото във два-три дни стана –
в този момент съм радостен, млад като преди.
О ти, момиче мъничко, което
ме осени със погледа си благ,
за теб, за теб надълбоко във сърцето
най-чистата обич съм съхранил.
Вървя изправен. Свиря. Леко вдишвам.
Навън е пролет. Почвам цикъл нов.
Любовни стихове още веднъж пиша.
„ Последната и първата обич ”
От: Антология на българската любовна поезия, изд. „ Народна юноша ”, 1976
Снимка: socbg.com
