Триъгълникът на Карпман - кога играем несъзнавано на Жертва, Агресор и Спасител
Понякога връзките ни с другите са сложни. Имаме възприятието, че се въртим в обаян кръг. Възможно е в такива случай неумишлено да играем едни и същи функции, с които да провокираме съответното държание у другите. Понякога единствено влизайки в роля съумяваме да изкомуникираме личните си потребности. Всяка роля има собствен личен език, свои вярвания и държание през което се изиграва в действителността.
Една забавна психическа доктрина, идваща от вероятността на транзакционния разбор, е триъгълникът на Карпман. Той е наименуван на името на своя основател американския психотерапевт Стефан Карпман. Самият той го назовава още
“триъгълникът на драмата ”.
Според него в процеса на другарство с другите ние несъзнавано преиграваме мъчителни тематики от своето минало. В триъгълника на Карпман хората играят три съществени функции - Жертва, Спасител и Агресор (Преследвач). Всяка роля има “ примитивен вход ”, през който влизаме в триъгълника. Това е ролята, с която най-вече се идентифицираме и която стои в основата на нашата Аз-концепция. Веднъж завъртяни в динамичността на триъгълника, ние превключваме автоматизирано и към другите функции в него. Централно място във всяка роля заемат вътрешните вярвания, които са се построили по време на детството ни. Тях Карпман назовава “теми на живота ”.
Когато влизаме в триъгълника в ролята на
Жертва,
в нас приказва основно нараненото вътрешно дете. То се усеща безусловно безпомощно и уязвимо, с цел да се оправи единствено с провокациите на живота. Ролята на жертва ни води автоматизирано до подвластен вид държание. В нея несъзнавано търсим мощна фигура, която да се грижи за нас. В ролята на жертва ние не сме способни сами да носим отговорност за живота си. Затова несъзнавано усещаме сигурност, само, когато се подчиняваме на престижи. В същото време обаче, изпитваме мощен яд от това, че те не постоянно съумяват да се погрижат добре за нас.
Ролята на жертва доста постоянно провокира другите да влизат в общуването с нас или като агресори, или като спасители. Жертвата притегля агресорите с това, че те самите са склонни да управляват живота на другите. В това другарство през възприятието на виновност, което жертвата провокира в агресорите, тя съумява да получи прочувствени и материални изгоди. В същото време възприятието за самосъжаление, което жертвата изпитва в общуването с агресори, ѝ оказва помощ да не усеща отговорност за своя личен живот. Тя стои заклещена в едно нещастно настояще, в което непрекъснато упреква другите за проблемите си, и на практика не прави никакви крачки в действителността. Тя непрекъснато чака някой да я избави и да се погрижи за нея. В тази роля ние в никакъв случай не порасваме и не поемаме живота в личните си ръце.
Когато влизаме в триъгълника в ролята на
Агресори (Преследвачи),
ние се опитваме напълно да направляваме връзките с другите. В нея ние несъзнавано възприемаме света като рисково място, в което отвред ни дебнат невидими закани. Тази вътрешна логичност ни кара, с цел да се защитим, да действаме постоянно първи. Правим това, като преобладаваме над другите, употребявайки всевъзможни ултиматуми и закани, с цел да ги подчиним. Основното ни оръжие в тази роля са обвиняванията към другите. Те в никакъв случай не вършат нещата по метода, по който ние желаеме. Склонни сме да създадем скандал за най-дребните елементи от всекидневието. За нас гневът става главното гориво, което ни зарежда с сила.
В ролята на Агресори имаме особена потребност другите непрекъснато да декларират своето почитание и почит към нас. Чувството ни за предимство над останалите постоянно е компенсанция за личното ни чувство за изтощение. В тази роля изобщо не поносим и почитаме непознатото мнение. То би трябвало посредством всички вероятни способи да бъде отстранено още в самото начало. И едно от най-опасните вътрешни вярвания, които ръководят тази роля е, че другите са заслужили с държанието си експанзията, с която ежеминутно ги заливаме . За да влезем в тази роля, най-вероятно самите ние сме имали в детството си родители, които са се държали нападателно с нас и не са уважавали личните ни граници. И в този момент самите ние не сме склонни по никакъв метод да изпускаме контрола, без значение каква цена плащаме в живота си за това. За да играем тази роля, ние имаме потребност от жертви, чийто живот да направляваме напълно, създавайки им илюзорното възприятие, че се грижим за тях.
В ролята на
Спасители
в триъгълника на Карпмам влизаме, когато претърпяваме себе си като безкористни помагачи. Да спасяваме другите е нашата основна задача в живота. Зад тази роля постоянно стои едно наше антично поверие, че самите ние не заслужаваме да бъдем обичани. Единственият метод това по някакъв метод да се случи е като вършим другите прочувствено подвластни от нас. Зад нашето безкористно на пръв взор помагачество стои желанието ни да подчиним хората, в чийто живот влизаме като спасители. Най-големият ни несъзнаван боязън в ролята на спасители е, че можем в миналото да останем сами на този свят. Самите ние страдаме от ниско самочувствие, което повдигаме само като се грижим за проблемите на другите. Възможно е обаче в тази роля, когато не получим нужната оценка за дейностите си, да развием депресивни признаци и самооценката ни да се сгромоляса. Като спасители ние не почитаме непознатите граници. Понякога се опитваме да оказваме помощ дори там, където не са ни повикали.
Как можем да излезем, когато сме заседнали в някоя от функциите в омагьосания триъгълник?
Като начало е значимо да се научим да разпознаваме възприятията и държанията си, когато сме в някоя от функциите. Когато сме в ролята на Жертва, вътрешният ни глас повтаря една и съща мантра: горкият Аз . Винаги другите са отговорни за нашите страсти и се държат незаслужено по отношение на нас. Чувстваме се постоянно пъклен нещастни и потиснати. Когато сме в ролята на агресори, ние постоянно сочим с пръст грешките на другите. Повтаряме им непрекъснато “ти си отговорен ” и " ще си получиш заслуженото ". В ролята на спасители доста постоянно използваме фрази като: " Сега ще ти оказа помощ ", " Всичко ще бъде под надзор ".
След като се научим да идентифицираме характерния език, през който ролята заживява в нас, е значимо да се научим да разпознаваме вярванията, които стимулират съществуването на всяка една от функциите. За Жертвата това е вярата в заучената беззащитност. Локусът на надзор за Жертвата е външен, което значи, че тя има вяра, че нищо в личния ѝ живот не зависи от нея. Тя постоянно е жертва на ориста, събитията и другите. За да излезем от тази роля е належащо с времето да пораснем. Да извървим още веднъж пътя от дребното дете до пълноценния възрастен. Затова е доста значимо да получаваме от другите любов, само че в това време да ни слагат ясни граници. Да ни насочат посланието, че те самите не са виновни за нашия личен живот. В началото можем да се бунтуваме от нежеланието им да се грижат за нас. Но единственият метод, през който можем да случим по нов метод личния си живот, е като стартираме да поемаме отговорност за дейностите си . И тогава пред нас се открива непозната, само че толкоз красива вероятност. Можем сами да се изненадаме от всички умения за справяне, които с лекост придобиваме.
Излизането от ролята на Агресор е доста мъчно, тъй като е обвързвано с това да пуснем целия надзор, който скрепява света ни. За тази цел в тази роля би трябвало да си признаем нещо доста мъчно, а точно, че самите ние сме доста уязвими същества. Да забележим болката и страха, които ни карат да имаме потребността непрекъснато да господстваме над другите. И едвам тогава можем да се научим да реализираме задачите си по нов метод, убеждавайки другите с доводи за личната си справедливост. В началото можем да се усещаме уязвими пред останалите, само че с времето ние за първи път виждаме същинските лица на останалите. Сякаш до момента сме били слепи за техния свят, виждайки в тях само сянката на цялостното послушание.
За да излезем от тази роля, другите могат доста да ни оказват помощ, като се научат да се опълчват на нашия яд и непрекъснати обвинявания, като слагат ясни граници и се отстояват по един конструктивен метод.
За да излезем от ролята на Спасителя, е належащо да си признаем най-дълбокото си поверие, че самите ние не заслужаваме обич. Това осъзнаване може да бъде мъчително, само че през него ние можем да намерим излаз от безконечното си незадоволство, че другите не правят оценка нашите дейности и не ни се отблагодаряват за тях. Ние самите би трябвало да се научим да разпознаваме и почитаме непознатите граници. Да разберем, че правейки другите подвластни от нас, ние в действителност не им оказваме помощ, а постоянно задълбочаваме техните лични проблеми. Когато оказваме помощ на жертвата, ние в действителност не ѝ даваме късмет да порасне и да поеме живота си в свои ръце. Едва тогава ние осъзнаваме, че ние самите имаме качества отвън това да оказваме помощ, които да карат другите да ни обичат и да желаят да се свързват с нас. Накрая, най-големият ни боязън, че ще останем вечно сами и изоставени, се стопява.
Отношенията ни с другите зависят от отношението ни към самите нас. Влизането в функции не ни доближава към другите, а ни отдалечава от тях. А в действителност ние можем да заявяваме личните си потребности по един достоверен метод. За тази цел е нужно да си позволим да бъдем почтени пред самите себе си. Когато си признаем личните си страхове, ставаме по-силни. Когато сме в функции, ние не ставаме същински близки. Истинската непосредственост е плетеница от страсти. В нея има й доза накърнимост, само че има и безкрайната наслада от взаимното разкриване на нас самите като неповторими създания. Защото няма два свята, които да се преповтарят по един и същи метод. И същинският смисъл е тъкмо в тази среща сред световете. Среща оттатък функциите, които несъзнавано играем.
Една забавна психическа доктрина, идваща от вероятността на транзакционния разбор, е триъгълникът на Карпман. Той е наименуван на името на своя основател американския психотерапевт Стефан Карпман. Самият той го назовава още
“триъгълникът на драмата ”.
Според него в процеса на другарство с другите ние несъзнавано преиграваме мъчителни тематики от своето минало. В триъгълника на Карпман хората играят три съществени функции - Жертва, Спасител и Агресор (Преследвач). Всяка роля има “ примитивен вход ”, през който влизаме в триъгълника. Това е ролята, с която най-вече се идентифицираме и която стои в основата на нашата Аз-концепция. Веднъж завъртяни в динамичността на триъгълника, ние превключваме автоматизирано и към другите функции в него. Централно място във всяка роля заемат вътрешните вярвания, които са се построили по време на детството ни. Тях Карпман назовава “теми на живота ”.
Когато влизаме в триъгълника в ролята на
Жертва,
в нас приказва основно нараненото вътрешно дете. То се усеща безусловно безпомощно и уязвимо, с цел да се оправи единствено с провокациите на живота. Ролята на жертва ни води автоматизирано до подвластен вид държание. В нея несъзнавано търсим мощна фигура, която да се грижи за нас. В ролята на жертва ние не сме способни сами да носим отговорност за живота си. Затова несъзнавано усещаме сигурност, само, когато се подчиняваме на престижи. В същото време обаче, изпитваме мощен яд от това, че те не постоянно съумяват да се погрижат добре за нас.
Ролята на жертва доста постоянно провокира другите да влизат в общуването с нас или като агресори, или като спасители. Жертвата притегля агресорите с това, че те самите са склонни да управляват живота на другите. В това другарство през възприятието на виновност, което жертвата провокира в агресорите, тя съумява да получи прочувствени и материални изгоди. В същото време възприятието за самосъжаление, което жертвата изпитва в общуването с агресори, ѝ оказва помощ да не усеща отговорност за своя личен живот. Тя стои заклещена в едно нещастно настояще, в което непрекъснато упреква другите за проблемите си, и на практика не прави никакви крачки в действителността. Тя непрекъснато чака някой да я избави и да се погрижи за нея. В тази роля ние в никакъв случай не порасваме и не поемаме живота в личните си ръце.
Когато влизаме в триъгълника в ролята на
Агресори (Преследвачи),
ние се опитваме напълно да направляваме връзките с другите. В нея ние несъзнавано възприемаме света като рисково място, в което отвред ни дебнат невидими закани. Тази вътрешна логичност ни кара, с цел да се защитим, да действаме постоянно първи. Правим това, като преобладаваме над другите, употребявайки всевъзможни ултиматуми и закани, с цел да ги подчиним. Основното ни оръжие в тази роля са обвиняванията към другите. Те в никакъв случай не вършат нещата по метода, по който ние желаеме. Склонни сме да създадем скандал за най-дребните елементи от всекидневието. За нас гневът става главното гориво, което ни зарежда с сила.
В ролята на Агресори имаме особена потребност другите непрекъснато да декларират своето почитание и почит към нас. Чувството ни за предимство над останалите постоянно е компенсанция за личното ни чувство за изтощение. В тази роля изобщо не поносим и почитаме непознатото мнение. То би трябвало посредством всички вероятни способи да бъде отстранено още в самото начало. И едно от най-опасните вътрешни вярвания, които ръководят тази роля е, че другите са заслужили с държанието си експанзията, с която ежеминутно ги заливаме . За да влезем в тази роля, най-вероятно самите ние сме имали в детството си родители, които са се държали нападателно с нас и не са уважавали личните ни граници. И в този момент самите ние не сме склонни по никакъв метод да изпускаме контрола, без значение каква цена плащаме в живота си за това. За да играем тази роля, ние имаме потребност от жертви, чийто живот да направляваме напълно, създавайки им илюзорното възприятие, че се грижим за тях.
В ролята на
Спасители
в триъгълника на Карпмам влизаме, когато претърпяваме себе си като безкористни помагачи. Да спасяваме другите е нашата основна задача в живота. Зад тази роля постоянно стои едно наше антично поверие, че самите ние не заслужаваме да бъдем обичани. Единственият метод това по някакъв метод да се случи е като вършим другите прочувствено подвластни от нас. Зад нашето безкористно на пръв взор помагачество стои желанието ни да подчиним хората, в чийто живот влизаме като спасители. Най-големият ни несъзнаван боязън в ролята на спасители е, че можем в миналото да останем сами на този свят. Самите ние страдаме от ниско самочувствие, което повдигаме само като се грижим за проблемите на другите. Възможно е обаче в тази роля, когато не получим нужната оценка за дейностите си, да развием депресивни признаци и самооценката ни да се сгромоляса. Като спасители ние не почитаме непознатите граници. Понякога се опитваме да оказваме помощ дори там, където не са ни повикали.
Как можем да излезем, когато сме заседнали в някоя от функциите в омагьосания триъгълник?
Като начало е значимо да се научим да разпознаваме възприятията и държанията си, когато сме в някоя от функциите. Когато сме в ролята на Жертва, вътрешният ни глас повтаря една и съща мантра: горкият Аз . Винаги другите са отговорни за нашите страсти и се държат незаслужено по отношение на нас. Чувстваме се постоянно пъклен нещастни и потиснати. Когато сме в ролята на агресори, ние постоянно сочим с пръст грешките на другите. Повтаряме им непрекъснато “ти си отговорен ” и " ще си получиш заслуженото ". В ролята на спасители доста постоянно използваме фрази като: " Сега ще ти оказа помощ ", " Всичко ще бъде под надзор ".
След като се научим да идентифицираме характерния език, през който ролята заживява в нас, е значимо да се научим да разпознаваме вярванията, които стимулират съществуването на всяка една от функциите. За Жертвата това е вярата в заучената беззащитност. Локусът на надзор за Жертвата е външен, което значи, че тя има вяра, че нищо в личния ѝ живот не зависи от нея. Тя постоянно е жертва на ориста, събитията и другите. За да излезем от тази роля е належащо с времето да пораснем. Да извървим още веднъж пътя от дребното дете до пълноценния възрастен. Затова е доста значимо да получаваме от другите любов, само че в това време да ни слагат ясни граници. Да ни насочат посланието, че те самите не са виновни за нашия личен живот. В началото можем да се бунтуваме от нежеланието им да се грижат за нас. Но единственият метод, през който можем да случим по нов метод личния си живот, е като стартираме да поемаме отговорност за дейностите си . И тогава пред нас се открива непозната, само че толкоз красива вероятност. Можем сами да се изненадаме от всички умения за справяне, които с лекост придобиваме.
Излизането от ролята на Агресор е доста мъчно, тъй като е обвързвано с това да пуснем целия надзор, който скрепява света ни. За тази цел в тази роля би трябвало да си признаем нещо доста мъчно, а точно, че самите ние сме доста уязвими същества. Да забележим болката и страха, които ни карат да имаме потребността непрекъснато да господстваме над другите. И едвам тогава можем да се научим да реализираме задачите си по нов метод, убеждавайки другите с доводи за личната си справедливост. В началото можем да се усещаме уязвими пред останалите, само че с времето ние за първи път виждаме същинските лица на останалите. Сякаш до момента сме били слепи за техния свят, виждайки в тях само сянката на цялостното послушание.
За да излезем от тази роля, другите могат доста да ни оказват помощ, като се научат да се опълчват на нашия яд и непрекъснати обвинявания, като слагат ясни граници и се отстояват по един конструктивен метод.
За да излезем от ролята на Спасителя, е належащо да си признаем най-дълбокото си поверие, че самите ние не заслужаваме обич. Това осъзнаване може да бъде мъчително, само че през него ние можем да намерим излаз от безконечното си незадоволство, че другите не правят оценка нашите дейности и не ни се отблагодаряват за тях. Ние самите би трябвало да се научим да разпознаваме и почитаме непознатите граници. Да разберем, че правейки другите подвластни от нас, ние в действителност не им оказваме помощ, а постоянно задълбочаваме техните лични проблеми. Когато оказваме помощ на жертвата, ние в действителност не ѝ даваме късмет да порасне и да поеме живота си в свои ръце. Едва тогава ние осъзнаваме, че ние самите имаме качества отвън това да оказваме помощ, които да карат другите да ни обичат и да желаят да се свързват с нас. Накрая, най-големият ни боязън, че ще останем вечно сами и изоставени, се стопява.
Отношенията ни с другите зависят от отношението ни към самите нас. Влизането в функции не ни доближава към другите, а ни отдалечава от тях. А в действителност ние можем да заявяваме личните си потребности по един достоверен метод. За тази цел е нужно да си позволим да бъдем почтени пред самите себе си. Когато си признаем личните си страхове, ставаме по-силни. Когато сме в функции, ние не ставаме същински близки. Истинската непосредственост е плетеница от страсти. В нея има й доза накърнимост, само че има и безкрайната наслада от взаимното разкриване на нас самите като неповторими създания. Защото няма два свята, които да се преповтарят по един и същи метод. И същинският смисъл е тъкмо в тази среща сред световете. Среща оттатък функциите, които несъзнавано играем.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ