Как може САЩ да се справи с новата Турция?
От 2002 година, когато президентът Реджеп Тайип Ердоган и неговата " Партия на справедливостта и развиването " (ПСР) взеха властта в Турция, до 2016 година, наблюдаващите в Съединени американски щати водиха яростни диспути - дали Анкара към момента е съдружник. Това разяснява Даниел Пайпс, ръководител на мозъчния концерн Middle East Forum, за американското издание The National Interest в собствен разбор, представен от организация " Фокус ".
Всъщност поради носталгията дебатът продължи дълго откакто беше ясно, че Турция към този момент не е съдружник на Съединени американски щати. Този въпрос, за благополучие, към този момент завършен - Анкара е член на НАТО и никой към този момент като че ли не повдига тази тематика.
Но в този момент стартира нов спор - дали нападателните дейности на Турция са краткотрайно отклоняване или това е новата норма? Дали става дума за нещо сходно на властта на Неджметин Ербакан от 1996-1997 година (турски министър председател, управлявал за малко повече от година, който се застъпва за по-близки връзки сред страната и другите мюсюлмански страни - бел. ред.) или нещо сходно на иранската гражданска война?
Мненията във Вашингтон са разнообразни. В общи линии, президента, армията, страната и бизнесът считат, че става дума за краткотрайно отклоняване - те чакат всичко това да завърши и да се завърнем към положителните остарели дни. Конгресът и множеството анализатори обаче считат, че става дума за дълготрайна смяна.
За да разберем американския спор, би трябвало да се върнем първо в положителните остарели дни. Периодът от приемането на Турция в НАТО през 1952 година до основните избори през 2002 година продължава към 50 години и тогава връзките сред Анкара и Вашингтон (с изключение на кипърската рецесия от 1974 г.) бяха елементарни и положителни - Съединени американски щати водеше, а Турция ги следваше.
Имах опция да прекара седмица като посетител във Външното министерство в Анкара през октомври 1992 година Най-яркият спомен оттогава е неналичието на хора, които да вземат решения. Държавните чиновници стояха до факс машините и чакаха представителите в турското посолство във Вашингтон да изпратят указания. Това е пресилено, несъмнено, само че не доста. Това съглашение работеше добре за двете страни за половин век - Турция разполагаше със отбрана от Съюз на съветските социалистически републики, а Съединени американски щати разполагаше с благонадежден съдружник.
Две събития нарушиха тази непоклатимост през 90-те години - разпада на Съюз на съветските социалистически републики и възхода на корупцията и некомпетентността в турските основни партии. Ислямистите, които са малцинство още от дните на Кемал Ататюрк, се възползваха от тези промени и пристигнаха за малко на власт през 1996 - 1997 година Армията обаче ги избута настрана, без да обръща внимание на значимите проблеми.
Тогава пристигнаха и изборите от 2002 година Тогава ПСР се появи като че ли от на никое място и се възползва от любопитна точка от тогавашната турска конституция. Според нея партиите се нуждаят от 10% от гласовете, с цел да влязат в Народното събрание. Само две партии минаха през този предел тази година - останалите безусловно получиха надлежно по 9, 8, 7, 6 и 5%. Това необичайно събитие даде опция на ПСР, единствено с една трета от вота, да получи болшинство от две трети от всички депутати в Народното събрание. Това беше потрес за опозицията, която остана деморализирана до момента в който най-накрая не завоюва изборите за кмет на Истанбул през 2019 г.
Що се отнася до връзките със Съединени американски щати, повратната точка пристигна малко откакто ПСР взеха властта. На 1 март 2003 година турският парламент отхвърли да разреши на американските бойци да употребяват територията на страната като база за интервенциите против властта на Саддам Хюсеин в Ирак. Но все пак остро деяние след 50 години другарство, американската администрация не обърна внимание на това. Президентът Джордж Буш продължи да поддържа положителни връзки с Ердоган. Барак Обама по-късно назова Ердоган един от обичаните му задгранични водачи. А актуалният държавен глава на Съединени американски щати Доналд Тръмп засипва турския водач с похвали.
Продължаващото дружелюбие на трима разнообразни президенти показва нежеланието на Белия дом да признае фундаменталните промени в Турция. По същия метод Министерството на защитата се опита да резервира статуквото, Държавният департамент се помири със обстановката, а Boeing и други корпорации желаеха да продължат да продават самолети на Турция.
В този дух изпълнителната власт на Съединени американски щати омаловажава обстоятелството, че Турция се ръководи от ислямистки властнически водач, който управлява най-мощните институции в Турция: военните, разследващите служби, полицията, правосъдната система, банките, медиите, изборните препоръки, джамиите, просветителната система и впрочем. Още повече, че той сътвори и своя частна войска, SADAT (частна компания за сигурност, упреквана постоянно, че има тесни връзки с Ердоган - бел. ред.). Той се оправя елементарно с всеки, който обществено разгласи, че не е склонен с него. Например, всеки посмял да подпише петиция, може да бъдете разгласен за терорист и да се окаже в пандиза. Тъй като известността на Ердоган понижава, той от ден на ден разчита на измами в изборите, повдигането на каузи против опозиционни водачи и офанзиви против офисите на други партии.
Не единствено Ердоган и ПСР са се вкоренили във властта, само че те оформят едно цяло потомство и трансформират страната. Това ни оказва помощ да забележим Турция в друга светлина, в която тя наподобява, като че ли претърпява нещо сходно с революцията в Иран на занимателен кадър - единствено че с по-малко принуждение и драматизъм и може би по-трайно.
След това последва смяна в отношението на Турция към Запада като цяло, по-специално към Съединени американски щати. През 2000 година, малко преди Ердоган да встъпи в служба, статистиката показаше, че малко над половината турци са удобно настроени към Съединени американски щати. Този % падна до 18% по време на мандата на Ердоган. Антиамериканизмът в този момент е публикуван и в политиката, медиите, филмите, учебниците, джамиите, проповедите и други.
В последна сметка враждебността стана взаимна. Гневът закупуването от страна на Анкара на съветски ракетни системи С-400 накараха Конгреса да изключи Турция от програмата за изтребителите Ф-35. След десетилетия на отвод от приемането на резолюцията за признаването на арменския геноцид, поради турската сензитивност на тази тематика, през 2019 година Конгреса я одобри.
Няма учредения да чакаме, че Съединени американски щати ще открият другар в Анкара, откакто Ердоган съобщи властта. Това е по този начин, тъй като претендентите за негови наследници (като Сюлейман Сойлу), се придържат компактно към неговите правила. Освен това другите огромни политически посоки в Турция, националистите и левите, са даже по-враждебни от партията на Ердоган. С изключение на кюрдската Демократична партия на народите (ДПН), всички останали политически обединения, заседаващи в Народното събрание на Турция са даже по-антиамерикански настроени от ПСР. Те в действителност смятат Ердоган за проамерикански президент.
В умозаключение, американските политики не би трябвало да се основават на вярата, че Турция ще се върне при Вашингтон. Това няма да се случи, както не се случи с Иран. Това не е непрестанно положение, само че ще продължи дълго. Правителството на Съединени американски щати би трябвало да приготви дълготраен проект за една нападателна Турция.
Осъждане и взимане на известни дейности за външните проблеми, като поддръжката за " Ислямска страна ", в която Турция беше упрекната през 2014 година, нахлуването в Сирия, намесата в Либия и сондажите по кипърското крайбрежие.
Съединени американски щати би трябвало обществено да отхвърлят настояванията за екстрадацията на Фехула Гюлен, някогашен съдружник на Ердоган, а в този момент негов зложелател, който живее в Съединени американски щати.
Вашингтон също така би трябвало да стартира договаряния с кюрдите, поддръжниците на Гюлен и фигури от опозициията, с цел да им показва своята поддръжка.
Със сигурност Съединени американски щати са способни да окажат и стопански напън над Анкара, като забранят закупуването на турски външен дълг и наложат наказания над техните енергийни компании.
Освен това Белия дом може да добави Турция към програмата за налагане на напън върху враговете на Съединени американски щати посредством наказания, поради покупката на системите С-400, в която е включен и Иран.
Вашингтон би могъл да отстрани нуклеарните оръжия от Инджирлик, обща военновъздушна база на НАТО, ситуирана в Турция и също по този начин да изтегли войските си от страната.
И последно Съединени американски щати могат да предизвикват премахването на Турция от НАТО. Въпреки че устава на организацията не планува сходни дейности, Виенската спогодба за правото на договорите разрешава премахването на страни от Алианса с цялостно болшинство, тъй че това въпреки всичко е допустимо.
Още четете в този материал.
Всъщност поради носталгията дебатът продължи дълго откакто беше ясно, че Турция към този момент не е съдружник на Съединени американски щати. Този въпрос, за благополучие, към този момент завършен - Анкара е член на НАТО и никой към този момент като че ли не повдига тази тематика.
Но в този момент стартира нов спор - дали нападателните дейности на Турция са краткотрайно отклоняване или това е новата норма? Дали става дума за нещо сходно на властта на Неджметин Ербакан от 1996-1997 година (турски министър председател, управлявал за малко повече от година, който се застъпва за по-близки връзки сред страната и другите мюсюлмански страни - бел. ред.) или нещо сходно на иранската гражданска война?
Мненията във Вашингтон са разнообразни. В общи линии, президента, армията, страната и бизнесът считат, че става дума за краткотрайно отклоняване - те чакат всичко това да завърши и да се завърнем към положителните остарели дни. Конгресът и множеството анализатори обаче считат, че става дума за дълготрайна смяна.
За да разберем американския спор, би трябвало да се върнем първо в положителните остарели дни. Периодът от приемането на Турция в НАТО през 1952 година до основните избори през 2002 година продължава към 50 години и тогава връзките сред Анкара и Вашингтон (с изключение на кипърската рецесия от 1974 г.) бяха елементарни и положителни - Съединени американски щати водеше, а Турция ги следваше.
Имах опция да прекара седмица като посетител във Външното министерство в Анкара през октомври 1992 година Най-яркият спомен оттогава е неналичието на хора, които да вземат решения. Държавните чиновници стояха до факс машините и чакаха представителите в турското посолство във Вашингтон да изпратят указания. Това е пресилено, несъмнено, само че не доста. Това съглашение работеше добре за двете страни за половин век - Турция разполагаше със отбрана от Съюз на съветските социалистически републики, а Съединени американски щати разполагаше с благонадежден съдружник.
Две събития нарушиха тази непоклатимост през 90-те години - разпада на Съюз на съветските социалистически републики и възхода на корупцията и некомпетентността в турските основни партии. Ислямистите, които са малцинство още от дните на Кемал Ататюрк, се възползваха от тези промени и пристигнаха за малко на власт през 1996 - 1997 година Армията обаче ги избута настрана, без да обръща внимание на значимите проблеми.
Тогава пристигнаха и изборите от 2002 година Тогава ПСР се появи като че ли от на никое място и се възползва от любопитна точка от тогавашната турска конституция. Според нея партиите се нуждаят от 10% от гласовете, с цел да влязат в Народното събрание. Само две партии минаха през този предел тази година - останалите безусловно получиха надлежно по 9, 8, 7, 6 и 5%. Това необичайно събитие даде опция на ПСР, единствено с една трета от вота, да получи болшинство от две трети от всички депутати в Народното събрание. Това беше потрес за опозицията, която остана деморализирана до момента в който най-накрая не завоюва изборите за кмет на Истанбул през 2019 г.
Що се отнася до връзките със Съединени американски щати, повратната точка пристигна малко откакто ПСР взеха властта. На 1 март 2003 година турският парламент отхвърли да разреши на американските бойци да употребяват територията на страната като база за интервенциите против властта на Саддам Хюсеин в Ирак. Но все пак остро деяние след 50 години другарство, американската администрация не обърна внимание на това. Президентът Джордж Буш продължи да поддържа положителни връзки с Ердоган. Барак Обама по-късно назова Ердоган един от обичаните му задгранични водачи. А актуалният държавен глава на Съединени американски щати Доналд Тръмп засипва турския водач с похвали.
Продължаващото дружелюбие на трима разнообразни президенти показва нежеланието на Белия дом да признае фундаменталните промени в Турция. По същия метод Министерството на защитата се опита да резервира статуквото, Държавният департамент се помири със обстановката, а Boeing и други корпорации желаеха да продължат да продават самолети на Турция.
В този дух изпълнителната власт на Съединени американски щати омаловажава обстоятелството, че Турция се ръководи от ислямистки властнически водач, който управлява най-мощните институции в Турция: военните, разследващите служби, полицията, правосъдната система, банките, медиите, изборните препоръки, джамиите, просветителната система и впрочем. Още повече, че той сътвори и своя частна войска, SADAT (частна компания за сигурност, упреквана постоянно, че има тесни връзки с Ердоган - бел. ред.). Той се оправя елементарно с всеки, който обществено разгласи, че не е склонен с него. Например, всеки посмял да подпише петиция, може да бъдете разгласен за терорист и да се окаже в пандиза. Тъй като известността на Ердоган понижава, той от ден на ден разчита на измами в изборите, повдигането на каузи против опозиционни водачи и офанзиви против офисите на други партии.
Не единствено Ердоган и ПСР са се вкоренили във властта, само че те оформят едно цяло потомство и трансформират страната. Това ни оказва помощ да забележим Турция в друга светлина, в която тя наподобява, като че ли претърпява нещо сходно с революцията в Иран на занимателен кадър - единствено че с по-малко принуждение и драматизъм и може би по-трайно.
След това последва смяна в отношението на Турция към Запада като цяло, по-специално към Съединени американски щати. През 2000 година, малко преди Ердоган да встъпи в служба, статистиката показаше, че малко над половината турци са удобно настроени към Съединени американски щати. Този % падна до 18% по време на мандата на Ердоган. Антиамериканизмът в този момент е публикуван и в политиката, медиите, филмите, учебниците, джамиите, проповедите и други.
В последна сметка враждебността стана взаимна. Гневът закупуването от страна на Анкара на съветски ракетни системи С-400 накараха Конгреса да изключи Турция от програмата за изтребителите Ф-35. След десетилетия на отвод от приемането на резолюцията за признаването на арменския геноцид, поради турската сензитивност на тази тематика, през 2019 година Конгреса я одобри.
Няма учредения да чакаме, че Съединени американски щати ще открият другар в Анкара, откакто Ердоган съобщи властта. Това е по този начин, тъй като претендентите за негови наследници (като Сюлейман Сойлу), се придържат компактно към неговите правила. Освен това другите огромни политически посоки в Турция, националистите и левите, са даже по-враждебни от партията на Ердоган. С изключение на кюрдската Демократична партия на народите (ДПН), всички останали политически обединения, заседаващи в Народното събрание на Турция са даже по-антиамерикански настроени от ПСР. Те в действителност смятат Ердоган за проамерикански президент.
В умозаключение, американските политики не би трябвало да се основават на вярата, че Турция ще се върне при Вашингтон. Това няма да се случи, както не се случи с Иран. Това не е непрестанно положение, само че ще продължи дълго. Правителството на Съединени американски щати би трябвало да приготви дълготраен проект за една нападателна Турция.
Осъждане и взимане на известни дейности за външните проблеми, като поддръжката за " Ислямска страна ", в която Турция беше упрекната през 2014 година, нахлуването в Сирия, намесата в Либия и сондажите по кипърското крайбрежие.
Съединени американски щати би трябвало обществено да отхвърлят настояванията за екстрадацията на Фехула Гюлен, някогашен съдружник на Ердоган, а в този момент негов зложелател, който живее в Съединени американски щати.
Вашингтон също така би трябвало да стартира договаряния с кюрдите, поддръжниците на Гюлен и фигури от опозициията, с цел да им показва своята поддръжка.
Със сигурност Съединени американски щати са способни да окажат и стопански напън над Анкара, като забранят закупуването на турски външен дълг и наложат наказания над техните енергийни компании.
Освен това Белия дом може да добави Турция към програмата за налагане на напън върху враговете на Съединени американски щати посредством наказания, поради покупката на системите С-400, в която е включен и Иран.
Вашингтон би могъл да отстрани нуклеарните оръжия от Инджирлик, обща военновъздушна база на НАТО, ситуирана в Турция и също по този начин да изтегли войските си от страната.
И последно Съединени американски щати могат да предизвикват премахването на Турция от НАТО. Въпреки че устава на организацията не планува сходни дейности, Виенската спогодба за правото на договорите разрешава премахването на страни от Алианса с цялостно болшинство, тъй че това въпреки всичко е допустимо.
Още четете в този материал.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ