Крилатите сърчица на Бали
Както първите дни от едномесечния ми престой на остров Бали родиха една приказка в мен, по този начин и последните написаха своята на прощаване...
Слънчев лъч като че ли разполовил яйчената черупка, строшавайки белите й окови, и по този начин почнал животът на птицата. Там, дружно с другите новоизлюпени, в покритото с мъх гнездо върху остарялото дърво, покрай забравения от всички храм с прегърбения остарял духовник. Там, в сърцето на смарагдовата гора. Дните идвали и безшумно си отивали. Родителите на птичката долитали, с цел да хранят нея и останалите в гнездото, а след това отлитали в трескаво търсене на още издръжка. Всеки ден слънцето ослепително блестяло по пладне и дребното птиче заспивало надълбоко. Нахранено. Несамо.
В един следобяд то отворило очи след съня и във неочакваната тишина с изненада осъзнало, че в гнездото няма никой различен с изключение на него. Безшумна змия се била промъкнала и погълнала другите. Родителите дохвърчали в следобеда, били комплицирани, обезпокоително пърхали с криле, безпомощно извивали дребните си шии, обезверени писукали, взирайки се търсещо сред клоните.
След този ден птичето прекарвало дните си единствено. Никога повече не видяло единия от родителите си, а другия се прибирал с храна по-рядко от преди и оставал в гнездото все по-кратко. Един ден повече не се появил. Малката птичка останала сама в гнездото си. И последователно не запомнила, че е птица...Понякога чувала обсег на прелитащи криле, виждала птичи пируети, само че за нея това били единствено размитите очертания на чудновати същества от сънищата й.
В смарагдовата гора превалявало постоянно. Птицата пиела от стичащите се по листата дъждовни капки. Когато дъждът не идвал, оставала дълго жадна. Сгушена в гнездото. Тиха. Примирена. Малка. Нечакаща. Никой не й посочил, по какъв начин да лети. Никой не я нарекъл птица. Понякога, преди да се унесе в сън, с плаха вяра очаквала, че змията ще се върне и за нея. И повече няма да се разсънва. А ще остане вечно в един сън с причудливите летящи създания.
Старият, едвам кретащ духовник от порутения, пропуснат от всички богове храм, идвал от време на време и оставял за нея оризови зрънца в остарялата черупка от кокосов орех до ствола на дървото. Свенливо птичката се спускала с катерене и нахранвала дребното си телце, преди още веднъж да се изкачи с тъга до гнездото. Никой в никакъв случай не й посочил крилете й.
После... После и остарелият минах спрял да идва. Може би боговете си спомнили за него и го избавили от старостта и света. Змията на времето погълнала и него. Птицата останала гладна. Още един ден. И още един ден. Гладна. И още един ден. И още. И още един. Била напълно слаба, сгушена в гнездото, тихичко влизала в оня сън до безкрайност. Малките й клепачи изтощено за финален път се притворили.
Но в този момент забелязала искрата на пламъци. Смарагдовата гора изгаряла в пожар. Само след минута се запалило и дървото с гнездото. Огънят със змийско съскане си проправял път нагоре, поглъщайки клоните и листата. Достигнал гнездото. Кладата му обкръжила всичко.
И в тази секунда птицата с зов изхвърчала. С вик от болежка в опърлените криле, с стон на избавление. С вик на избавление. Отлетяла. От огъня и пожара. От глада. От пандиза на времето си.
Това е краят на приказката, написана от дните ми (до)тук. Може би птицата отлетяла само в последния си сън. А може би крилете й със силата на всеки инстинкт я понесли нагоре, само че огънят я овъглил в неумелия й първи полет. Или пък през днешния ден, в други гора и гнездо тя долита, с цел да нахрани своите дребни. Чуваш ли дребните й криле?
Слънчев лъч като че ли разполовил яйчената черупка, строшавайки белите й окови, и по този начин почнал животът на птицата. Там, дружно с другите новоизлюпени, в покритото с мъх гнездо върху остарялото дърво, покрай забравения от всички храм с прегърбения остарял духовник. Там, в сърцето на смарагдовата гора. Дните идвали и безшумно си отивали. Родителите на птичката долитали, с цел да хранят нея и останалите в гнездото, а след това отлитали в трескаво търсене на още издръжка. Всеки ден слънцето ослепително блестяло по пладне и дребното птиче заспивало надълбоко. Нахранено. Несамо.
В един следобяд то отворило очи след съня и във неочакваната тишина с изненада осъзнало, че в гнездото няма никой различен с изключение на него. Безшумна змия се била промъкнала и погълнала другите. Родителите дохвърчали в следобеда, били комплицирани, обезпокоително пърхали с криле, безпомощно извивали дребните си шии, обезверени писукали, взирайки се търсещо сред клоните.
След този ден птичето прекарвало дните си единствено. Никога повече не видяло единия от родителите си, а другия се прибирал с храна по-рядко от преди и оставал в гнездото все по-кратко. Един ден повече не се появил. Малката птичка останала сама в гнездото си. И последователно не запомнила, че е птица...Понякога чувала обсег на прелитащи криле, виждала птичи пируети, само че за нея това били единствено размитите очертания на чудновати същества от сънищата й.
В смарагдовата гора превалявало постоянно. Птицата пиела от стичащите се по листата дъждовни капки. Когато дъждът не идвал, оставала дълго жадна. Сгушена в гнездото. Тиха. Примирена. Малка. Нечакаща. Никой не й посочил, по какъв начин да лети. Никой не я нарекъл птица. Понякога, преди да се унесе в сън, с плаха вяра очаквала, че змията ще се върне и за нея. И повече няма да се разсънва. А ще остане вечно в един сън с причудливите летящи създания.
Старият, едвам кретащ духовник от порутения, пропуснат от всички богове храм, идвал от време на време и оставял за нея оризови зрънца в остарялата черупка от кокосов орех до ствола на дървото. Свенливо птичката се спускала с катерене и нахранвала дребното си телце, преди още веднъж да се изкачи с тъга до гнездото. Никой в никакъв случай не й посочил крилете й.
После... После и остарелият минах спрял да идва. Може би боговете си спомнили за него и го избавили от старостта и света. Змията на времето погълнала и него. Птицата останала гладна. Още един ден. И още един ден. Гладна. И още един ден. И още. И още един. Била напълно слаба, сгушена в гнездото, тихичко влизала в оня сън до безкрайност. Малките й клепачи изтощено за финален път се притворили.
Но в този момент забелязала искрата на пламъци. Смарагдовата гора изгаряла в пожар. Само след минута се запалило и дървото с гнездото. Огънят със змийско съскане си проправял път нагоре, поглъщайки клоните и листата. Достигнал гнездото. Кладата му обкръжила всичко.
И в тази секунда птицата с зов изхвърчала. С вик от болежка в опърлените криле, с стон на избавление. С вик на избавление. Отлетяла. От огъня и пожара. От глада. От пандиза на времето си.
Това е краят на приказката, написана от дните ми (до)тук. Може би птицата отлетяла само в последния си сън. А може би крилете й със силата на всеки инстинкт я понесли нагоре, само че огънят я овъглил в неумелия й първи полет. Или пък през днешния ден, в други гора и гнездо тя долита, с цел да нахрани своите дребни. Чуваш ли дребните й криле?
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ