Панихида за "Червената къща"
Иван Димитров е публицист, драматург и публицист - до неотдавна кореспондент в отдел " Култура " на " Дневник ", а към този момент перо в обществените мрежи на спектакъл " Сфумато ". Автор е на 6 книги с прозаичност, лирика и драматургия. Като драматург дебютира с пиесата " Очите на другите " в New Ohio Theatre в Ню Йорк.
" Червената къща " умря! Да живее бъдещата къща музей на скулптора Андрей Николов - съгласно изявленията на някогашния министър на културата Вежди Рашидов, както и на настоящия - Боил Банов, постройката би трябвало да съществува точно по този метод.
Но какво съставлява една къща музей в България? В множеството случаи това е пространство с непрекъсната експозиция, чиято стратегия е надалеч от богата и разчита на върволици от гости, идващи на поклонение пред писателя, художника, възрожденеца... Някои от тях идват, тъй като в действителност се интересуват, а някои - като че ли тъй като просто би трябвало да отметнат, че и това е забелязано и чуто. После написват по нещо в книгата за гости и си отиват, с цел да не се завърнат в никакъв случай повече. Примерите са безчет и са разпръснати из цялата страна. Типичната визия за сходна институция искрено подухва досада, а съществуването на по-активна и необятна културна активност в къщите музеи е нещо, на което по-скоро можеш да се надяваш, в сравнение с да очакваш.
Макар и да не претендираше да извършва сходни функционалности,
Центърът за просвета и спор " Червената къща " с годините се трансформира в нещо като жив музей
на Андрей Николов. Едва ли има по-добър метод ателието на един създаващ изкуство човек да продължи да живее като ателие, в което се основават постановки, в което гостуват писатели от ранга на нобелиста Орхан Памук. В което се реализират изложения, полемики, прожекции. В което доста младежи на изкуството, които с времето се утвърдиха като едни от водещите имена в тази сфера, получиха опция да осъществят едни от първите си планове - да вземем за пример Иво Димчев...
Нека не забравяме, че до 2013 година в " Червената къща " можеше да се види и постояната експозиция " Духът намира тялото " с над 20 творби на Андрей Николов. След това управлението на Националната изложба изтегли творбите, с цел да ги подреди в отворилия тогава " Квадрат 500 ". Доста младежи откриха за себе си скулптора Андрей Николов, когато погледът им се спря на паметната плоча на станета, до момента в който чакаха да влязат на едно от стотиците събития в това толкоз интензивно пространство. Е, в този момент, когато мястото стартира да действа като къща музей, нещата най-вероятно ще се трансформират.
За страдание, българската традиция повелява в къщите музеи да се водят по " пет синджира " възпитаници.
Така се основават и се работи с " нова аудитория ".
Изчезването на " Червената къща " от културната карта на България е гибелта на един жив организъм, оставил своя отпечатък върху няколко генерации. Смърт, която в същината си може да бъде оприличена на занемаряването на растение, което бива оставено на повехне. От отвращение, от безгрижие, от прекомерно лесната мисъл, че в саксията постоянно може да бъде засадено нещо ново, което единствено ще цъфне и върже.
Държавата, по думите на хора като Рашидов, депутата от Българска социалистическа партия Александър Симов и депутата от " Атака " Павел Шопов, стартира да гледа на растението като на непознато зрънце, засято с пагубни планове в " нашата земя родна, българска ". И затвори очите си пред това, че " Червената къща " беше приета на интернационално ниво като значим културен център в същата тази земя.
На " Червената къща " беше оповестено нещо като Студена война.
Симптомите бяха забележими още през 2014 година, когато от фондация " Гъливер клиринг хауз " оповестиха, че е непостижимо да се оправят с наем от съвсем 93 хиляди лева годишно в качеството си на културни оператори. Но и Студената война завърши. " Червената къща " умря.
Историята преди този момент... През 90-те години на предишния век заниманията със модерно изкуство в България са задача съвсем невъзможна, най-малко що се отнася до съществуването на различни пространства, които да го приютяват. Неслучайно тъкмо в края на 90-те години на предишния век тогавашният дипломат на Швейцария в България Гауденц Б. Руф отваря вратите на резиденцията си за актуалното българско изкуство, с цел да способства за запълването на тази липса. Междувременно към 2001 година къщата на Андрей Николов е допълнително от окаяно положение - фасадите се разрушават, липсва канализация, водоснабдяване, електричество.
© Красимир Юскеселиев
Червената къща през 2001 година
Тогава тя е предоставена на фондация " Гъливер клиринг хауз " за безплатно прилагане за 10 години против инвестиция в ремонт и реституция на постройката. През 2004 година ремонтите завършват и " Червената къща " става това, което е... Или по-точно, което беше... Сегашното развиване на събитията някак основава чувството, че когато става дума за постройка, която очевидно е в положение на разпад, държавните институции са склонни да намират решения, с цел да оказват помощ на някой да ѝ вдъхне живот. Но в дълготраен проект... В дълготраен проект постоянно може да пристигна идващият наемател.
Казусът с " Червената къща " има доста измерения. До каква степен е редно Министерството на културата да продължава да приказва за децентрализация, когато грижовно завива под крилото си даже това, което към този момент се е измъкнало от гнездото и е почнало да лети?
Какво е отношението на страната към различните пространства?
Не се ли грижи тя единствено за статуквото, оставяйки всичко останало да се оправя, както може и в случай че може Съществува, несъмнено, и другата позиция, съгласно която пространство като " Червената къща " би трябвало да се самоиздържа.
Но главният въпрос е за какво един утвърдил се и жив културен център с богата история е оставен да се стопи в небитието. И в случай че страната не може да му помогне, за какво най-малко не спре да му пречи? Защото като че ли за следващ път се повтаря архетипната българска история, в която издигнатото от един се унищожава, с цел да някой различен вдигне нещо ново на негово място. А след това и още един път, и още един път. Съвсем по сизифовски.
" Червената къща " умря. Моля, да влезе идващият.
" Червената къща " умря! Да живее бъдещата къща музей на скулптора Андрей Николов - съгласно изявленията на някогашния министър на културата Вежди Рашидов, както и на настоящия - Боил Банов, постройката би трябвало да съществува точно по този метод.
Но какво съставлява една къща музей в България? В множеството случаи това е пространство с непрекъсната експозиция, чиято стратегия е надалеч от богата и разчита на върволици от гости, идващи на поклонение пред писателя, художника, възрожденеца... Някои от тях идват, тъй като в действителност се интересуват, а някои - като че ли тъй като просто би трябвало да отметнат, че и това е забелязано и чуто. После написват по нещо в книгата за гости и си отиват, с цел да не се завърнат в никакъв случай повече. Примерите са безчет и са разпръснати из цялата страна. Типичната визия за сходна институция искрено подухва досада, а съществуването на по-активна и необятна културна активност в къщите музеи е нещо, на което по-скоро можеш да се надяваш, в сравнение с да очакваш.
Макар и да не претендираше да извършва сходни функционалности,
Центърът за просвета и спор " Червената къща " с годините се трансформира в нещо като жив музей
на Андрей Николов. Едва ли има по-добър метод ателието на един създаващ изкуство човек да продължи да живее като ателие, в което се основават постановки, в което гостуват писатели от ранга на нобелиста Орхан Памук. В което се реализират изложения, полемики, прожекции. В което доста младежи на изкуството, които с времето се утвърдиха като едни от водещите имена в тази сфера, получиха опция да осъществят едни от първите си планове - да вземем за пример Иво Димчев...
Нека не забравяме, че до 2013 година в " Червената къща " можеше да се види и постояната експозиция " Духът намира тялото " с над 20 творби на Андрей Николов. След това управлението на Националната изложба изтегли творбите, с цел да ги подреди в отворилия тогава " Квадрат 500 ". Доста младежи откриха за себе си скулптора Андрей Николов, когато погледът им се спря на паметната плоча на станета, до момента в който чакаха да влязат на едно от стотиците събития в това толкоз интензивно пространство. Е, в този момент, когато мястото стартира да действа като къща музей, нещата най-вероятно ще се трансформират.
За страдание, българската традиция повелява в къщите музеи да се водят по " пет синджира " възпитаници.
Така се основават и се работи с " нова аудитория ".
Изчезването на " Червената къща " от културната карта на България е гибелта на един жив организъм, оставил своя отпечатък върху няколко генерации. Смърт, която в същината си може да бъде оприличена на занемаряването на растение, което бива оставено на повехне. От отвращение, от безгрижие, от прекомерно лесната мисъл, че в саксията постоянно може да бъде засадено нещо ново, което единствено ще цъфне и върже.
Държавата, по думите на хора като Рашидов, депутата от Българска социалистическа партия Александър Симов и депутата от " Атака " Павел Шопов, стартира да гледа на растението като на непознато зрънце, засято с пагубни планове в " нашата земя родна, българска ". И затвори очите си пред това, че " Червената къща " беше приета на интернационално ниво като значим културен център в същата тази земя.
На " Червената къща " беше оповестено нещо като Студена война.
Симптомите бяха забележими още през 2014 година, когато от фондация " Гъливер клиринг хауз " оповестиха, че е непостижимо да се оправят с наем от съвсем 93 хиляди лева годишно в качеството си на културни оператори. Но и Студената война завърши. " Червената къща " умря.
Историята преди този момент... През 90-те години на предишния век заниманията със модерно изкуство в България са задача съвсем невъзможна, най-малко що се отнася до съществуването на различни пространства, които да го приютяват. Неслучайно тъкмо в края на 90-те години на предишния век тогавашният дипломат на Швейцария в България Гауденц Б. Руф отваря вратите на резиденцията си за актуалното българско изкуство, с цел да способства за запълването на тази липса. Междувременно към 2001 година къщата на Андрей Николов е допълнително от окаяно положение - фасадите се разрушават, липсва канализация, водоснабдяване, електричество.
© Красимир Юскеселиев
Червената къща през 2001 година
Тогава тя е предоставена на фондация " Гъливер клиринг хауз " за безплатно прилагане за 10 години против инвестиция в ремонт и реституция на постройката. През 2004 година ремонтите завършват и " Червената къща " става това, което е... Или по-точно, което беше... Сегашното развиване на събитията някак основава чувството, че когато става дума за постройка, която очевидно е в положение на разпад, държавните институции са склонни да намират решения, с цел да оказват помощ на някой да ѝ вдъхне живот. Но в дълготраен проект... В дълготраен проект постоянно може да пристигна идващият наемател.
Казусът с " Червената къща " има доста измерения. До каква степен е редно Министерството на културата да продължава да приказва за децентрализация, когато грижовно завива под крилото си даже това, което към този момент се е измъкнало от гнездото и е почнало да лети?
Какво е отношението на страната към различните пространства?
Не се ли грижи тя единствено за статуквото, оставяйки всичко останало да се оправя, както може и в случай че може Съществува, несъмнено, и другата позиция, съгласно която пространство като " Червената къща " би трябвало да се самоиздържа.
Но главният въпрос е за какво един утвърдил се и жив културен център с богата история е оставен да се стопи в небитието. И в случай че страната не може да му помогне, за какво най-малко не спре да му пречи? Защото като че ли за следващ път се повтаря архетипната българска история, в която издигнатото от един се унищожава, с цел да някой различен вдигне нещо ново на негово място. А след това и още един път, и още един път. Съвсем по сизифовски.
" Червената къща " умря. Моля, да влезе идващият.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ