Една от знаковите книги, излезли през 2017-та година, е “Смъртта

Една от знаковите книги, излезли през 2017-та година, е “Смъртта на експертизата ” от проф. Томас Никълс. Книгата е значима, тъй като е едно от най-подробните проучвания по тематиката за какво хората се доверяват на псевдонауката, за какво са податливи на глупави хрумвания като плоска земя, антиваксърство, лъжетеорията, че човек не е бил на Луната и така нататък

Книгата визира доста значима тематика – за какво сред актуалното общество и експертите и специалистите зее такава огромна пропаст. Стигнали сме до стадия не просто да се съмняваме в специалистите, само че напряко да ги презираме. Ние считаме, че специалистите бъркат единствено тъй като са специалисти. Спорим с докторите какви медикаменти да ни изпишат. Караме се на учителите, когато децата изкарат неприятна оценка на контролното и настояваме, че отговорите им са правилни, даже когато не са.  Склонни сме да мислим, че сме също толкоз умни, колкото останалите и даже по-умни от тях.

Проф. Никълс конкретизира, че под “смъртта на експертизата ” няма поради, че специалистите понижават или че уменията им изчезват. Напротив – постоянно ще има лекари, дипломати, адвокати, инженери, както и доста други експерти в разнообразни области. Светът не би могъл да оцелее без тези хора. Ако се разболеем, отиваме на доктор, в случай че бъдем задържани, викаме юрист. Когато пътуваме, ние одобряваме, че водачите знаят по какъв начин да ръководят самолета. Но Томас Никълс разяснява, че това са образци, когато на специалистите или техниците, а не действителни образци за сред специалистите и необятната общност. Готови сме да приемем експертното мнение единствено до момента в който то ни прави работа. Искаме докторът да ни превърже наранения крайник, само че не и да ни изнася лекция с какво да се храним. Искаме да се оправим с данъчните проблеми, само че дано никой да не ни поучава, че би трябвало да напишем наследство (половината от женените американци с деца даже не са си създали труда да напишат такова).

Книгата стартира с откъс от огромния писател-фантаст Айзък Азимов: “В Съединени американски щати има фетиш към незнанието. Винаги е имало подобен фетиш. Вълната от анти-интелектуалщина постоянно си е проправяла своя път към политическия и културен живот, подхранена от неправилното разбиране, че демокрацията значи, че моето незнание е също толкоз положително, колкото твоето знание ”. Дадени са и съответни образци по какъв начин недоверието към експертните мнения води до пагубни резултати. В началото на 90-те години се появява дребна група хора, отричащи СПИН. Сред тях е и един професор на име Питър Дюзберг. С течение на времето вярванията на Дюзберг и СПИН-дениалистите са оборени, а учените откриват повода за болестта – човешкия имунодефицитен вирус ХИВ. За страдание тогавашният президент на Южна Африка, Табо Мбеки, прегръща концепцията, че СПИН не е породен от вирус, а от други фактори, и отхвърля предложенията за медикаменти и други медицински ограничения за оправянето с заболяването. Резултатът е налице – през днешния ден хиляди южноафрикански деца са инфектирани от ХИВ.

Друг образец е даден през 2014 година, когато Уошингтън поуст разгласява анкета измежду американците дали Съединени американски щати би трябвало да взе участие с военна намеса против съветската инвазия в източна Украйна. Но по какъв начин да вземат съответно мнение по тематиката, когато единствено един от шестима американци могат да покажат къде се намира Украйна на международната карта? Нещо повече – изследванията демонстрираха, че ентусиазмът за военна интервенция в Украйна непосредствено кореспондира с липса на знания за страната.

Според Томас Никълс това, което следим през днешния ден, не е резултат просто от незнание, а от голословно надменно държание на една самовлюбена просвета, която не може да търпи даже най-малкият намек за неравноправие от какъвто и да е тип. Включително и за неравноправие във връзка с познанията сред лаика и специалиста. Да, би трябвало да има разговор сред жителите и специалистите. Но колкото и да е парадоксално, хората не желаят подобен разговор. Те всеобщо имат вяра, че разполагат с задоволително информация, с цел да вземат сами своите решения. От друга страна доста специалисти също изоставят дълга да поддържат връзка с хората и избират да се затворят измежду личната си дребна общественост. Тези, които въпреки всичко го вършат – така наречен “публични интелектуалци ” се усещат разочаровани и поляризирани като останалите представители на обществото.

Днес всеки опит да бъде показано в обществеността някое експертно мнение води до тъжби измежду избрани кръгове, чиито представители незабавно се жалват, че сходни експертни мнения са просто “позоваване на престиж ”, т.е. тип логическа неточност, че е симптом на непоносим “елитизъм ” и опит някои хора да употребяват рекомендациите си и купите си, с цел да задушат разговора, който е нужен в една “истинска ” демократична страна. Така ние стигаме до убеждението, че равните права в дадена демократична система би трябвало да подсигуряват и тъждество на мненията. Това към този момент е рисково.

Проф. Никълс позволява, че може би гибелта на експертността е част от напредъка на обществото. В не доста далечното минало дебатите за науката, философията и обществените политики са били провеждани от стеснен кръг образовани мъже. Това са времена, в които мнозина не са успявали да завършат гимназия, напълно дребна част от приключилите са отивали в лицей и още по-малко са специализирали някоя виновна специалност. Днес не е по този начин, през днешния ден тайните на живота не са затворени измежду каменни стени. Навремето не е имало такова напрежение сред специалистите и лаиците, само че просто тъй като лаиците не са имали достъп до информация и средство, с което да ги оспорват. Днес имаме универсално обучение за всички, по-голямо овластяване за дамите и представителите на малцинствата, напредък на междинната класа, обществено напредване. Това довело малцината специалисти и мнозината лаици за пръв път да влязат в пряк допир едни с други.

Но парадоксално, това не е довело до почитание към знанието, а до увереност, че всички хора са умни. Това е противоположното на образованието, чиято цел би следвало да бъде непрекъснато рационализиране – няма значение какъв брой си интелигентен, какъв брой си съумял в кариерата, ти си предназначен да се учиш в продължение на целия си живот. Днес живеем в общество, в което да придобиеш даже и малко знание е крайната цел, а не началото на образованието, а това съгласно проф. Никълс е в действителност плашещо.

Днес ние възприемаме университетското обучение като елементарна стока. Всеки може да постъпи във висше учебно заведение и стига да си заплаща семестриалната такса, ще получи просветителна степен със съмнителна стойност. Когато студентите се трансфорат в клиенти, а не в образоващи се хора, това води до огромно самочувствие, само че малко знание. И което е най-лошо – те не получават сериозно мислене, което би ги подтикнало да се учат от ден на ден и повече.

Проф. Никълс е уверен, че Интернет е довел до задълбочаване на казуса. Интернет е превъзходно вместилище на знание, само че разрешава да се популяризират и нелепости. А хората не разполагат с сериозните умения, с цел да отсяват лъжата от истината. Интернет ни трансформира в простаци, само че за жалост не е единствено това – ставаме и по-арогантни и зли – хората, когато не си виждат лицата и спорят чрез клавиатурата, се “хапят ” едни други и вместо да дискутират и слушат другите, избират да се наскърбяват.

А какво да кажем за публицистите, които би следвало да бъдат съдия сред незнанието и познанията? За страдание през днешния ден хората търсят главно заниманията и това се отразява на качеството. Очакванията са да бъдат оповестени къси, пленяващи истории с картинки, които галят окото – такива са трендовете в Интернет. Традиционните медии не могат да се състезават с онлайн трендовете, без да се приспособяват към тях. Но по този начин публицистите са лишени от опцията да станат специалисти, да се потопят в действителност в тяхната област, да знаят кои въпроси да зададат. Днес публицистите просто възпроизвеждат наличие – ценим “кликовете ” в мрежата, количеството е за сметка на качеството.

Струва ли си обаче да пазиме експертното, академичното знание? Проф. Том Никълс споделя, че това е сложна задача – по какъв начин да защитим експертизата, в случай че в предишното специалистите са допускали някои неточности? Какво да кажем за талиомида или за злополуката на совалката “Чалънджър ”? Ами за лекарските неточности? Помните ли злокобните предизвестия да не ядем яйца? Днес към този момент е открито, че яйцата не са нездравословни за здравето. Да, за жалост, специалистите бъркат – било то тъй като и те са хора и от време на време мошеничат, било то тъй като и те са арогантни и самоуверени. Но съгласно проф. Никълс е значимо да разбираме за какво се стига до сходни неточности.

Вероятно и вие се питате – за какво да се доверяваме на специалистите? Кои са те, че да ни споделят, че Земята е кълбовидна? Защо да се доверим, че човек е бил на Луната? Трябва ли да имаме вяра на климатолозите за климатичните промени? А на лекарите, че имунизациите в действителност защищават от болести?

Проф. Том Никълс ни припомня две неща, които би следвало да знаем по отношение на специалистите, даже и тези, които не са доста положителни в своята област.

Първо, даже и да попаднете на несръчен ортодонт, който няма да ви извади зъба както би трябвало, той или тя е доста по-добър (по-добра) в своята работа от вас. Да – като дилетант можете да извадите шанс и самичък да си издърпате болния зъб, само че не сте задоволително просветен или умел, с цел да го извършите без значителен риск за вас или вашите близки. И по този начин, вие сигурно не бихте се доверили на личните си качества за вашите зъби. Ами множеството хора даже не биха си отрязали личната коса и не биха си създали прическа, а избират да се доверят на специалиста, в тази ситуация фризьора.

Второ, специалистите вършат неточности, само че има ясно разграничаване сред специалист в дадена област и всички останали лаици. Експертът най-малкото знае по какъв начин да предотврати постоянно срещаните гафове в своята област. Както е казвал физикът Нилс Бор, “експерт е някой, който е направил всички вероятни неточности, които могат да се създадат в границите на доста тясна област ”.

Бихме могли да кажем, че книгата на проф. Том Никълс слага вярната диагноза на актуалното общество: съществува рецесия на престижите. Макар че тя е пречупена през призмата на събитията, които се случват в Съединени американски щати, бихме могли да кажем, че посочените в книгата истини са общовалидни и за Европа и даже за съвремието като цяло. Тъй като хорските отзиви, без значение дали са лаишки или експертни, се смятат за равнопоставени и с идентична стойност, “аз мисля ” се трансформира в еквивалент на “това е действителността ”. И отсам пристигна парадокса, на който бяхме очевидци скоро след последните американски избори – наложи се понятието “алтернативен факт ”. Но това е признак на болестта – в случай че мненията са еквивалентни на обстоятелства, няма по какъв начин да ги класифицираме по различен метод, с изключение на като “истински ” и “алтернативни ”.

Как обаче да разпознаем същинския факт? За страдание, тъй като мнозина нямат развито сериозно мислене, те разчитат на Гугъл и в книгата на Никълс има цяла глава по тематиката: “Разбира се, че е безвредно, открих го в Google ”. Всъщност доста от описаните в интернет псевдонаучни практики рядко имат смисъл, а някои от тях, изключително тези, касаещи здравни препоръки, могат да се окажат много рискови. Проблемът е, че всички хора са подвластни на така наречен “склонност на потвърждаване ” (на англ. confirmation bias) – това е податливост на хората да имат вяра на тази информация, която резонира на техните верски, метафизичен, житейски или политически възгледи. Така да вземем за пример човек, който е податлив да има вяра, че Земята е плоска, избира да сортира тези източници на информация, които резонират на това разбиране – примерно, тайните клипчета в Youtube и отхвърля сериозните материали по тематиката. Поради същата причина проф. Никълс написа, че въпреки и по-голямата част от информацията в Интернет да е неправилна, има една история от един милиард, която се оказва вярна – и тя ще получи публичност. Такъв е казусът с английски младеж, който през 2015 година умира трагично. Тийнейджърът е посъветван от лекари да “спре да търси в Google какво значат признаците му ” и да не си мисли, че има необичаен израстък – диагноза, която докторите не поддържат. В този случай обаче докторите бъркат, а диагнозата, получена посредством търсене в Google, се оказва вярна. Подобни истории хранят склонността на потвърждаването у хората, които са уверени, че докторите са безчувствени и няма да ти оказват помощ, а с Google човек може да се самодиагностицира и лекува. Проблемът е, че такива случаи са в действителност доста редки. Докато има едни други случаи, които са неведнъж по-чести – човек, който се е самолекувал посредством Google, или е попаднал на самозванец и си е предизвикал огромни вреди на себе си. Проблемът е, че трагичните случаи с Гугъл-самолечение ще добият доста дребна гласност спрямо единичната история за младежа, умрял от лекарска немарливост. Така читателят не може да реши рационално рисковете от едната и другата процедура.

Спроде проф. Никълс търсенето на информация в Интернет може да направи индивида по-тъп, изключително в случай че в никакъв случай преди не е търсил информация по даден предмет. Самият акт на търсене в Google ни кара да си мислим, че сме научили нещо, до момента в който в действителността сме попаднали на данни, които не разбираме. Още повече, че след известно време прекарано в търсачките хората не могат да разграничават нещата, които са минали пред очите им от нещата, които действително знаят. Екип от психолози от Йейл решил да изследва по какъв начин хората употребяват Интернет и открили, че те добиват доста по-голямо самочувствие по отношение на всичките си знания, даже по въпросите, които нямат нищо общо с тези, в началото търсени в Google. Това е като електронна версия на резултата на Дънинг-Крюгер, при която минимум способените хора, които ровят в Google, са минимум склонни да осъзнаят, че де факто нищо не научават. Например: в случай че даден човек търси в Google информация за “фосилни горива ”, ще попадне и на резултати свързани с динозавърските фосили. Човекът ще прегледа информацията, ще продължи да търси в интернет и ще не помни, че това е информация, попаднала от инцидентен уебсайт, а не информация, която е знаел от преди. Вместо това ще има самочувствие, че знае неща както за фосилните горива, по този начин и за динозавърските фосили, и това е знание, което има по принцип просто тъй като е интелигентен. “За страдание хората, които мислят, че са умни тъй като ровичкат в Интернет са като хора, които мислят, че са положителни плувци, единствено тъй като са се разхождали в стихия ”, установи проф. Никълс.

Дразнещото е, че поради тези хора, които по простъпка считат, че са добили някакво знание, работата на специалиста става съвсем невъзможна. Не съществува метод, по който можем да разубедим хора, вярващи че имат десетилетно знание по даден въпрос, до момента в който в действителността са прекарали сутринта си в търсачката. Лаикът фактически разстройва и разочарова специалиста, като му споделя нещо от сорта на: “Ама аз съм проучил въпроса ”.

“Смъртта на експертизата ” е отрезвяващо, въпреки и леко депресиращо четиво. Книгата е пристигнала напълно в точния момент в един свят, в който псевдонауката от ден на ден пуска своите корени.