Забележителните плазмени примки на Слънцето вероятно не са това, което предполагахме
Един сносно изследван безоблачен феномен евентуално е много по-сложен, в сравнение с предполагахме досега.
Според нови симулации плазмените примки, известни като коронални примки и изригващи от повърхността на Слънцето по линиите на магнитното поле, могат (поне понякога) да бъдат гънки в плазмените пластове.
Астрономи назовават този феномен „ коронално покривало “ и настояват, че бъдат нужни още изследвания, с цел да разберем по-добре по какъв начин и за какво поражда.
Според експертите тези открития са обилни, защото от откриването на короналните примки през 60-те години на предишния век до момента ние ги използваме непрекъснато, с цел да учим свойствата на Слънцето, в това число магнитното му поле и плътността и температурата на слънчевата атмосфера.
„ Прекарах цялата си кариера в проучването на короналните примки – споделя астрофизичката Ана Маланушенко от Националния център по атмосферни проучвания. – Въобще не чаках това. Когато видях резултатите, съзнанието ми безусловно се взриви. “
Короналните примки са забележителни и красиви – дълги, затворени арки от сияеща плазма, които от време на време се асоциират със слънчеви петна. Макар и обаче учените да ги проучват от десетилетия, с цел да научат повече за Слънцето, някои от техните характерности не пасват на предстоящото.
Първо, короналните примки, асоциирани със слънчевите петна, са доста по-високи, в сравнение с допускат изчисленията.
Второ, примките не понижават яркостта си с височината. Представете си стоманени стърготини, разпръснати край непрекъснат магнит и подредили се (самостоятелно) в примки. По-големите примки, разпростряли се на по-голямо разстояние от магнита, са по-тънки и разредени.
Железни стърготини, разпръснати по магнитното поле на кълбовиден магнит. Източник: Geek3/Wikimedia Commons/CC BY-SA 4.0
Короналните примки наподобяват много тези стоманени примки, само че в случай че се асоциират с магнитни полета, би следвало да демонстрират и сходно образно уголемение. По-високите примки обаче са тъкмо толкоз ярки, колкото и по-ниските.
Маланушенко и екипът ѝ основават модели на слънчевата корона благодарение на програмен продукт, наименуван MURaM. Той генерира реалистични магнитохидродинамични симулации на Слънцето. Наскоро програмата бе актуализирана и към този момент включва и слънчевата корона, а това я прави изключително подобаващ за проучването на короналните примки инструмент.
Коронални примки, снимани от галактическия уред Transition Region and Coronal Explorer. Източник: NASA/LMSAL
Когато откривателите подкарват своите симулации обаче, те откриват, че примките не постоянно са обособени структури, а се разгъват в оптично тънки пластове плазма. Ние можем да ги забележим ясно, защото тези гънки са по-гъсти и по-плътни.
Симулациите обаче демонстрират също по този начин, че короналните примки могат да съществуват и независимо. Това значи, че слънчевата корона е доста по-сложна среда, в сравнение с предполагахме до момента.
Изследването е оповестено в The Astrophysical Journal.
Източник: Science Alert
