„Новини с добавена стойност” с Иво Балев: Луда надпревара
Добър ден и доста ви здраве във всяко едно отношение, скъпи съучастници. Започва нашият транс-информационен бюлетин “Новини с добавена стойност ”.
Тук ние се надпреварваме с времето и както е споделил народът на Перник - ние го изпреварваме времето, но и то нас изпреварва. Независимо какви джанти имаме на автомобила, тая луда конкуренция с времето няма по какъв начин да я спечелим, както никой не може да завоюва конкуренцията във въоръжаването. Времето постоянно най-после ни изяжда, както гръцкият господ Кронос изяждал децата си.
Кронос - това е самото Време. От тоя Кронос, дето си гълтал децата като хапчета, са произлезли думите хроника, хронометър и други Казваме също - хронично заболяване - тоест такова, което се разтяга във времето. Примерно Covid не е хронична болест, а остро заболяване. Но самата пандемия се пробва да ни се качи на главата хронично.
От друга страна, човек не знае кой огромен проблем може да му се стори дребен - когато се появи по-тежък проблем и промени салдото на силите.
Сега да вземем за пример има някакви разногласия сред Вашингтонския контракт и Варшавския контракт. Вашингтонският контракт, това е НАТО, нашият северноатлантически пакт. Варшавски контракт няма от доста години, обаче в последно време стават някои разбърквания в тектоничните плочи на Времето.
Тука в тая графа знаете, че обичам да пътувам във времето и да изваждам мъдри заключения като кисели зелки от бидона. Отговорни фактори в Руската федерация чули за тая моя уязвимост към поуките на предишното и се свързаха с мен да си приказваме за геополитика.
Обади ми се оня ден Сергей Лавров, който е съветски външен министър от незапомнени времена.
И ми сподели по този начин: Г-н Балев, хващай НАТО под ръчичка и се изтегляйте до ситуацията от 1997 година!
Е, крещя, господин посланик, доста хубаво предложение!
Същевременно и моята мисъл препусна с 25 години в секунда.
Помня аз януари 97-а година - имаше тогава една Виденова зима на нашето неодобрение. Ама то младежът - ужким неудовлетворен, пък всичко му е наред от по-късна позиция. С времето забравяме неприятното и помним, че сме били повече красиви, в сравнение с чаровни.
Аз примерно 97-а бях на 20 години - ослепително хубав. Като мина Виденовата зима, хукнах към Черно море. Цяло лято се разхождах като млад гръцки господ по нашето великолепно и едва застроено Черноморие. Имаше едни дюни, лозя и девствени лагуни, божествен заливи, неизтощима сила за любовни завършения и всевъзможни нелепости. Даже руснаци съвсем нямаше, да не приказваме за НАТО. И мутрите бяха като че ли по-романтични, мен да речем не са ме ликвидирали, най-вече да метнат някой пепелник подире ми.
Мутризация имаше, само че милитаризацията - нищо работа.
Всичко туй ми мина за една секунда през главата, когато Лавров ме предложения да си вървим с НАТО в 97-а година. Аз му отговорих по този начин:
Значи, господин посланик, в този момент връщаме обратно времето с 25 години и отново ще тичаме по слънчевите плажове на първата младост. Страхотно!
Обаче той ми сподели:
Не, Г-н Балев, няма да ставаме по-млади и красиви, дори по-вероятно е да станем още по-грозни. Времето тече единствено в една посока и човек или остарява, или е починал, такива са действителностите. В политиката и в биологията има действителности. На кого е Крим и разните там градове-герои, това е въпрос на причини и хватки, силата на убеждението, бронята на достойнството и по този начин нататък.
Тука напряко му затворих телефона на господин Лавров, малко недипломатично постъпих, като разбрах, че няма да се подмладяваме.
Ама то бива ли по този начин!
Дай, вика, да се връщаме в 97-а, обаче няма да сме млади и красиви, ами остарели и чаровни.
Но въпреки всичко взех решение да създадем една дребна екскурзия до 1997, с цел да осъществим ненапълно молбата на господин Лавров.
Отварям Историята и какво да видя. На днешната дата 23 януари 1997, до момента в който ние се надбягвахме с $, че беше станал 3000 лева, в Съединените щати държавен секретар стана Мадлин Олбрайт - първата жена на този пост. Тя беше огромна чародейка и ползваше някакви брошки, с които представяше по-изразително и алегорично американската външна политика. Примерно като си боднеше оса на ревера, това означаваше, че ще е по-строга и може да ужили някого. Тя по рождение в действителност била не Мадлин, а Мария, само че в службата никак не беше Мека Мария.
Държавният секретар е външният министър на Съединените щати, тоест сътрудника на Сергей Лавров, който в този момент желае да се връщаме в 97-а. Само дето в случай че се върнем в 97-а, и Лавров би трябвало се върне на тогавашната си позиция - дипломат на Русия в Организация на обединените нации, а не външен министър.
Обаче несъмнено няма да желае да го намаляват.
На държавните секретари и външните министри работата им е доста динамична.
Въобще хората, дето ги гони службата, по насила развиват доста бърза мисъл. Тях ги гони службата, те си гонят мисълта да не я изтърван и по този начин препускат в луда конкуренция.
Младите и красивите имат време да се любуват на живота или да се възмущават. Имат време да споделят отчетливо всякакви думи като касационен, парламентарен, съвещателен.
А старите и чаровните бързат и викат - касасонен, консусонен, консусивен.
Ако се заслушате, тъкмо по този начин приказват одобрените политици и магистрати.
Дайте да питаме консусонния съд какъв ми е биологическият пол!
Или - президентът неотложно да свика консусивния съвет по национална сигурност и да решим изрично - никакво връщане към 97-а година!
То в прочут смисъл никой не ни пита какво решаваме изрично. И разните съревнования в Черно море, не че не ни касаят, само че прекомерно малко зависят от нашите безапелационни решения.
Мен да питате - нашата военно-икономическа маловажност даже в прочут смисъл е позитивно събитие.
Когато сме били по-значителни и сме се заели с историческата орис на Македония - по този начин сме я оплескали, че македонците сума десетилетия към този момент не желаят да имат нищо общо с нас - ни история, ни география. Макар че в миналото си сме имали сума общи неща - език, романтика, еднаквост и по този начин нататък. А пък в този момент ни викат фашисти и единствено се замеряме през границата с подправени исторически тълкования.
Но въпреки всичко надалеч по-безобидна е конкуренцията с легенди и паспорти, в сравнение с конкуренцията във въоръжаването, която я практикуват по-големите от нас - на нашата клета територия и близките села.
Във Черното море ще има късмет
да се реализира мирният баланс,
когато спрем да сърбаме попарата -
на тоя и на оня конкуренцията.
Тук ние се надпреварваме с времето и както е споделил народът на Перник - ние го изпреварваме времето, но и то нас изпреварва. Независимо какви джанти имаме на автомобила, тая луда конкуренция с времето няма по какъв начин да я спечелим, както никой не може да завоюва конкуренцията във въоръжаването. Времето постоянно най-после ни изяжда, както гръцкият господ Кронос изяждал децата си.
Кронос - това е самото Време. От тоя Кронос, дето си гълтал децата като хапчета, са произлезли думите хроника, хронометър и други Казваме също - хронично заболяване - тоест такова, което се разтяга във времето. Примерно Covid не е хронична болест, а остро заболяване. Но самата пандемия се пробва да ни се качи на главата хронично.
От друга страна, човек не знае кой огромен проблем може да му се стори дребен - когато се появи по-тежък проблем и промени салдото на силите.
Сега да вземем за пример има някакви разногласия сред Вашингтонския контракт и Варшавския контракт. Вашингтонският контракт, това е НАТО, нашият северноатлантически пакт. Варшавски контракт няма от доста години, обаче в последно време стават някои разбърквания в тектоничните плочи на Времето.
Тука в тая графа знаете, че обичам да пътувам във времето и да изваждам мъдри заключения като кисели зелки от бидона. Отговорни фактори в Руската федерация чули за тая моя уязвимост към поуките на предишното и се свързаха с мен да си приказваме за геополитика.
Обади ми се оня ден Сергей Лавров, който е съветски външен министър от незапомнени времена.
И ми сподели по този начин: Г-н Балев, хващай НАТО под ръчичка и се изтегляйте до ситуацията от 1997 година!
Е, крещя, господин посланик, доста хубаво предложение!
Същевременно и моята мисъл препусна с 25 години в секунда.
Помня аз януари 97-а година - имаше тогава една Виденова зима на нашето неодобрение. Ама то младежът - ужким неудовлетворен, пък всичко му е наред от по-късна позиция. С времето забравяме неприятното и помним, че сме били повече красиви, в сравнение с чаровни.
Аз примерно 97-а бях на 20 години - ослепително хубав. Като мина Виденовата зима, хукнах към Черно море. Цяло лято се разхождах като млад гръцки господ по нашето великолепно и едва застроено Черноморие. Имаше едни дюни, лозя и девствени лагуни, божествен заливи, неизтощима сила за любовни завършения и всевъзможни нелепости. Даже руснаци съвсем нямаше, да не приказваме за НАТО. И мутрите бяха като че ли по-романтични, мен да речем не са ме ликвидирали, най-вече да метнат някой пепелник подире ми.
Мутризация имаше, само че милитаризацията - нищо работа.
Всичко туй ми мина за една секунда през главата, когато Лавров ме предложения да си вървим с НАТО в 97-а година. Аз му отговорих по този начин:
Значи, господин посланик, в този момент връщаме обратно времето с 25 години и отново ще тичаме по слънчевите плажове на първата младост. Страхотно!
Обаче той ми сподели:
Не, Г-н Балев, няма да ставаме по-млади и красиви, дори по-вероятно е да станем още по-грозни. Времето тече единствено в една посока и човек или остарява, или е починал, такива са действителностите. В политиката и в биологията има действителности. На кого е Крим и разните там градове-герои, това е въпрос на причини и хватки, силата на убеждението, бронята на достойнството и по този начин нататък.
Тука напряко му затворих телефона на господин Лавров, малко недипломатично постъпих, като разбрах, че няма да се подмладяваме.
Ама то бива ли по този начин!
Дай, вика, да се връщаме в 97-а, обаче няма да сме млади и красиви, ами остарели и чаровни.
Но въпреки всичко взех решение да създадем една дребна екскурзия до 1997, с цел да осъществим ненапълно молбата на господин Лавров.
Отварям Историята и какво да видя. На днешната дата 23 януари 1997, до момента в който ние се надбягвахме с $, че беше станал 3000 лева, в Съединените щати държавен секретар стана Мадлин Олбрайт - първата жена на този пост. Тя беше огромна чародейка и ползваше някакви брошки, с които представяше по-изразително и алегорично американската външна политика. Примерно като си боднеше оса на ревера, това означаваше, че ще е по-строга и може да ужили някого. Тя по рождение в действителност била не Мадлин, а Мария, само че в службата никак не беше Мека Мария.
Държавният секретар е външният министър на Съединените щати, тоест сътрудника на Сергей Лавров, който в този момент желае да се връщаме в 97-а. Само дето в случай че се върнем в 97-а, и Лавров би трябвало се върне на тогавашната си позиция - дипломат на Русия в Организация на обединените нации, а не външен министър.
Обаче несъмнено няма да желае да го намаляват.
На държавните секретари и външните министри работата им е доста динамична.
Въобще хората, дето ги гони службата, по насила развиват доста бърза мисъл. Тях ги гони службата, те си гонят мисълта да не я изтърван и по този начин препускат в луда конкуренция.
Младите и красивите имат време да се любуват на живота или да се възмущават. Имат време да споделят отчетливо всякакви думи като касационен, парламентарен, съвещателен.
А старите и чаровните бързат и викат - касасонен, консусонен, консусивен.
Ако се заслушате, тъкмо по този начин приказват одобрените политици и магистрати.
Дайте да питаме консусонния съд какъв ми е биологическият пол!
Или - президентът неотложно да свика консусивния съвет по национална сигурност и да решим изрично - никакво връщане към 97-а година!
То в прочут смисъл никой не ни пита какво решаваме изрично. И разните съревнования в Черно море, не че не ни касаят, само че прекомерно малко зависят от нашите безапелационни решения.
Мен да питате - нашата военно-икономическа маловажност даже в прочут смисъл е позитивно събитие.
Когато сме били по-значителни и сме се заели с историческата орис на Македония - по този начин сме я оплескали, че македонците сума десетилетия към този момент не желаят да имат нищо общо с нас - ни история, ни география. Макар че в миналото си сме имали сума общи неща - език, романтика, еднаквост и по този начин нататък. А пък в този момент ни викат фашисти и единствено се замеряме през границата с подправени исторически тълкования.
Но въпреки всичко надалеч по-безобидна е конкуренцията с легенди и паспорти, в сравнение с конкуренцията във въоръжаването, която я практикуват по-големите от нас - на нашата клета територия и близките села.
Във Черното море ще има късмет
да се реализира мирният баланс,
когато спрем да сърбаме попарата -
на тоя и на оня конкуренцията.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ