Любовта, потвърдена на сватбата, не е просто състояние на сърцето, а дело на волята ~ Фредерик БЮХНЕР
Действителността на младоженеца и булката, която е също тяхната наслада, е, несъмнено, в това, че те се обичат; само че до момента в който сантименталността се пробва да спре дотук и хубаво да се наплаче, искреността би трябвало да продължи напред с очи най-малко толкоз сухи и лишени от сълзи, едвам виждат по-надалеч. Те в действителност се обичат и в един необщителен свят е наслаждение да съзерцаваш любовта им, но любовта като отговор на сърцето на това, което е обично, любовта главно като страст е единствено част от това, което християнската женитба чества, и оттатък тази обич има измерения, които сантименталността не може да види. Тъй като обещанията, които се дават, не са единствено обещания да обичаме другия само когато е обаятелен и обичен, а да го обичаме в положително и неприятно, в благосъстояние и беднотия, в болест и здраве; и това значи да обичаме другия даже и в три и половина сутринта, когато бебето плаче, да се обичаме един различен с поразителна студенина на разсъдъка, да се обичаме, когато имаме и сметки за заплащане. Любовта, доказана на сватбата, не е просто положение на сърцето, а дело на волята, и обещанието, което любовта прави, е да желае положителното на другия даже в случай че то от време на време е на цената на личното ни положително – това е същинско заричане.
Дали булката и младоженецът ще заживеят по-късно щастливо, или в никакъв случай към този момент няма да бъдат толкоз щастливи, зависи напълно от това до каква степен правилни ще останат, с помощта и на Божията берекет, на своето обещание; тъкмо както щастието на всички нас зависи от това до каква степен сме правилни на своите обещания, само че освен към съпрузите и съпругите си, защото даже и несебичната обич, лимитирана единствено до този стеснен кръг, може в последна сметка да се трансформира просто в още един тип себе-центрираност на два Аз-а, а освен на един, и още по-непобедима при все че.
Достоевски разказва по какъв начин Алексей Карамазов заспива и сънува сватбата в Кана Галилейска и по какъв начин това за него е сън на неописуема наслада, само че, когато се разсънва, той прави доста любопитно нещо. Той се просва на земята и я прегръща. Той целува земята и през сълзи /които не са сантиментални, тъй като не са обърнати във вътрешността, а навън/ прости земята и моли нейната амнистия и се врича да я обича постоянно. В това в последна сметка е същината на въпроса; и по тази причина бракът е наименуван заветен, тъй като това самоуверено и уверено заричане на мъжа и дамата да се обичат и почитат, да си служат взаимно макар всички спънки, това заричане на собствен ред е ориентирано отвън себе си към нови обещания, това заричане свидетелства могъщо за това какъв би трябвало да бъде постоянно човешкият живот в неговата святост, човечност и цялост.
* От „ Вслушай се в живота си – размисли за всеки ден ", от Фредерик Бюхнер
Снимки ~ plus.google.com
