Баща ми не е обикновен баща. Той е пример за човек с голямо сърце
Баща ми беше (и в този момент е) не просто татко. Той е същински образец. През 1993 година той остава с тримесечна дъщеричка на ръце. Жена му споделила, че децата не са за нея, не можела да търпи рев и нощи без сън.
Една година татко ми дружно с баба ми се справяли заедно. А по-късно баба ми се разболяла. Баща ми бил късно дете и само. Сега към този момент у него били два безпомощни индивида – дете и 70-годишна майка.
Последвали непрекъснати викания на спешна помощ, безкрайни плачове, работа, работа… С нас седяла съседката или моя братовчедка.
Когто съм била на три години, баба я откарали в болничното заведение. Връщайки се у дома, видели разрушен прозорец (живеели сме на първия етаж).
Изнесено било съвсем всичко. Днес към този момент, осъзнавайки всичко, което се случило, не разбирам по какъв начин татко ми намерил сили да оправи всичко…
Въпреки че съвсем всички пари отивали за медикаменти за баба, имах страхотни движимости, играчки. Започнах да чета на четири години и рецитирах големи стихове.
В момента, в който потеглих на учебно заведение, татко ми направи най-хубавия ми подарък – интервенция.
Единственото, което ми подсещаше за майка ми, това беше късогледството, тъй като тя ме изхвърлила. В дословен смисъл изхвърлила. На пода. Безкрайно съм признателна на баща, не ми се подиграваха в учебно заведение за това късогледство.
Когато бях на 12, баба ми умря. Струваше ми се, че това е краят. Възрастният мъж, татко ми, който беше най-силният и смелият, плачеше. Никога не ми е било толкоз зле. Но и това преживяхме.
През февруари татко ми ще стане на 50. Днес има страхотна жена, отглеждат наследник, който осиновиха преди три години.
Мъжете рядко взимат детето за себе си. А да отдадат част от живота си изцяло на детето, без всевъзможни очаквания за персонален живот – още по-рядко. Благодаря ти за това, баща.
