Андрей Фурсов: Спрялото сърце на Запада и неговата трагедия
Андрей Фурсов, историк, социолог, политолог, публицист, прокремълски анализатор
И до момента същността на европейското е самостоятелната индивидуалност, опцията за самоосъществяване в връзките с природата към другите хора, щастието на непрекъснатото саморазширение, експанзията на самостоятелния индивид. Но европейското е и нещастието на вътрешната недовършеност и непостижимата целокупност. Трагедията на незавършеността и затова, невъзможността да се схванеш до край: непрекъснато се трансформира външният свят, а тогава европеецът трансформира и своята вътрешна същина, както и самият развой на самопознание. Тази безконечна гонитба самичък със себе си, за недостижимата отдалечаваща се цел, поражда трагични обстановки на решение на проблемите непременно, стигайки се до самоизтребление, т.е. придобиване на целокупност в нищото, в небитийна форма (за разлика от Азия, където щастието на самопознанието и вътрешната целокупност е противоположната страна на неспособността за външно-социално реализиране на субекта).
Трагедията на непостижимата целокупност, тъй като за разлика от азиатските цивилизации, не знаещи остро несъгласие нито сред индивида и природата, нито сред субекта и обекта, нито сред колектива и индивида (така в тях като цяло се подчертава не върху битката, която в Европа е „ татко на всичко “, а в единството на противоположностите), съставящи цяло и не изпитващи вътрешна колебливост вид „ езичество-християнство “, в Европа европейският индивид е колеблив по едно и също време по няколко линии, представлявайки система от интериоризирани раздвоени, бинарни опозиции, състоейки се от тях (субект-обект, колектив-индивид, християнин-езичник и прочее). При това всяка от тези опозиции има субектна форма. Полисубектността характеризира освен европейското общество, само че е и вътрешна характерност на европейската персона като вид.
Друг въпрос е дали ще остане европеец самозадълбочаващият се европеец. Великата загадка на Запада, на Европейската цивилизация, не се заключва в християнството като такова, не в съществуването на три антагонистични обединения и три обществени и духовни революции – общественото и духовното въобще са непрестанно свързани както положително, по този начин и отрицателно: ограничаването на свободата на обществените дейности, както отбелязва Кант, автоматизирано значи ограничаване на свободата на мисълта и в противен случай. И не е в институционално завършения („ изобретен “) през XVIII век „ частен човек “, самобитен „ формален Робинзон Крузо “. Всичко това са единствено детайли на цялостното, детайли на тайната.
Тайната на Запада съгласно мен се заключва в такова изключително несъвпадение на историческия индивид и обществената система, при които субектът, осъществявайки се като универсално-социално създание, непрекъснато троши рамките на системата, то в това време основава социо-пространствено по-широка система, имаща по-високо ниво на организация и по-голям енерго-информационен капацитет, в сравнение с предходната организация. Негативната ентропия на системите на европейския индивид се покачва, с изключение на останалото, и от изтласкването на ентропията във външния за тези системи свят.
По този метод динамичността на европейския исторически индивид и цивилизацията, която той постулира, се дължи значително на обстоятелството, че неговите иманентни несъгласия бяха позволени посредством основаването на нова система, само че по подобен метод, че тази нова система също беше уголемение на предходната освен количествено, само че и качествено. Тук качествената смяна води до социално-пространствена агресия, по време на която се основава по-широка система, която подтиква качественото усложняване на фокуса на експанзията, институционализирането на настъпилите промени. Веднага след изчерпването на „ вътрешните Америки и Азии ” (И. Валерщайн), европейският индивид се реорганизира и стартира да открива външни, създавайки качествено нови системи в хода и въз основата на тези търсения.
Но процесът на пулсиращо разширение, който се развива в продължение на 2500 години, към този момент е приключен. Европейската тематика обгръща, най-малко функционално, цялото земно кълбо. Следователно, иманентният за него механизъм за унищожаване на несъгласията сред него и системата посредством разширяващи се социално-пространствени пулсации престава да действа обикновено. Кризата на капитализма в тази обстановка е единствено демонстрация на рецесията на европейския исторически индивид. Спирането на експанзията в общественото пространство и не по-малко значимото осъзнаване на този факт като личен лимит може да се окаже в случай че не злополука, то колосална контузия за европейския исторически индивид и неговата универсална духовна система – християнството, което в такава обстановка губи своята причина за битие.
Капитализмът е световна, (глобална, краен мащаб) пулсация на европейския исторически индивид, реализиращ универсалната социалност като на практика неограничена независимост в връзките субект-природа, субект-субект, субект-дух. Конкретното реализиране на този развой през 1517-1815-2050 година, което в действителност съставлява висока покруса на европейския индивид, е специфична тематика, която излиза отвън рамките на тази работа. Отбелязвам обаче, че обединен международен индивид надали е вероятен. Няма подобен характерен предмет, който да поеме бремето на света. Защото човечеството е нереален индивид, т.е. подобен, който е в естетика с природата като цяло. Светът може да бъде единствено система от формационен вид - капитализъм, система от трети ред в субективния поток на развиване.
Капитализмът като че ли с верига прикова света към европейския исторически индивид, който влизаше във все по-сложни и напрегнати връзки със основаната от него международна капиталистическа система. Ще оцелее ли той в нейното предизвикателство в XXI век? Във всеки случай е ясно, че през днешния ден логиката на развиване както на капиталистическата система, по този начин и на европейската цивилизация основава обстановка, в която европейският исторически индивид ще би трябвало да се обърне към предишното и в някои връзки даже да се озове в него, просто защото в този момент Русия се намира по едно и също време - съгласно разнообразни параметри - в XIX, XVII и XV век от своята история. По сходен метод сегашният Запад, както към този момент беше упоменато, наподобява е при започване на XVIII-XIX век и през XIX век и в „ Европа на херцогствата “.
Така и Русия, и Западът по логиката на историческите ориси се обръщат към предишното като вектор на своето развиване в бъдещето. Мисля, че в европейския случай, както и в съветския случай, „ моделът на остарелия ред “ ще би трябвало да се бори против други модели, които отразяват формите на други елементи от предишното. Спусна се лавината на Времето и се разкриха разнообразни стадиални пластове. И в западната част на поантилисткия свят е малко евентуално да се ползва един модел, а най-вероятно няколко разнообразни, въпреки и може би под една и съща „ шапка “. Изглежда, че Европа, раздрана на части, е в няколко разнообразни исторически столетия по едно и също време - тъкмо като Русия. Възможно е това спиране на времената и взаимното битие на разнообразни времеви модели на развиване да е историческата специфичност на идващата ера, епохата на „ дислокиран “ във всички връзки век.
Превод: В. Сергеев, pogled-info
И до момента същността на европейското е самостоятелната индивидуалност, опцията за самоосъществяване в връзките с природата към другите хора, щастието на непрекъснатото саморазширение, експанзията на самостоятелния индивид. Но европейското е и нещастието на вътрешната недовършеност и непостижимата целокупност. Трагедията на незавършеността и затова, невъзможността да се схванеш до край: непрекъснато се трансформира външният свят, а тогава европеецът трансформира и своята вътрешна същина, както и самият развой на самопознание. Тази безконечна гонитба самичък със себе си, за недостижимата отдалечаваща се цел, поражда трагични обстановки на решение на проблемите непременно, стигайки се до самоизтребление, т.е. придобиване на целокупност в нищото, в небитийна форма (за разлика от Азия, където щастието на самопознанието и вътрешната целокупност е противоположната страна на неспособността за външно-социално реализиране на субекта).
Трагедията на непостижимата целокупност, тъй като за разлика от азиатските цивилизации, не знаещи остро несъгласие нито сред индивида и природата, нито сред субекта и обекта, нито сред колектива и индивида (така в тях като цяло се подчертава не върху битката, която в Европа е „ татко на всичко “, а в единството на противоположностите), съставящи цяло и не изпитващи вътрешна колебливост вид „ езичество-християнство “, в Европа европейският индивид е колеблив по едно и също време по няколко линии, представлявайки система от интериоризирани раздвоени, бинарни опозиции, състоейки се от тях (субект-обект, колектив-индивид, християнин-езичник и прочее). При това всяка от тези опозиции има субектна форма. Полисубектността характеризира освен европейското общество, само че е и вътрешна характерност на европейската персона като вид.
Друг въпрос е дали ще остане европеец самозадълбочаващият се европеец. Великата загадка на Запада, на Европейската цивилизация, не се заключва в християнството като такова, не в съществуването на три антагонистични обединения и три обществени и духовни революции – общественото и духовното въобще са непрестанно свързани както положително, по този начин и отрицателно: ограничаването на свободата на обществените дейности, както отбелязва Кант, автоматизирано значи ограничаване на свободата на мисълта и в противен случай. И не е в институционално завършения („ изобретен “) през XVIII век „ частен човек “, самобитен „ формален Робинзон Крузо “. Всичко това са единствено детайли на цялостното, детайли на тайната.
Тайната на Запада съгласно мен се заключва в такова изключително несъвпадение на историческия индивид и обществената система, при които субектът, осъществявайки се като универсално-социално създание, непрекъснато троши рамките на системата, то в това време основава социо-пространствено по-широка система, имаща по-високо ниво на организация и по-голям енерго-информационен капацитет, в сравнение с предходната организация. Негативната ентропия на системите на европейския индивид се покачва, с изключение на останалото, и от изтласкването на ентропията във външния за тези системи свят.
По този метод динамичността на европейския исторически индивид и цивилизацията, която той постулира, се дължи значително на обстоятелството, че неговите иманентни несъгласия бяха позволени посредством основаването на нова система, само че по подобен метод, че тази нова система също беше уголемение на предходната освен количествено, само че и качествено. Тук качествената смяна води до социално-пространствена агресия, по време на която се основава по-широка система, която подтиква качественото усложняване на фокуса на експанзията, институционализирането на настъпилите промени. Веднага след изчерпването на „ вътрешните Америки и Азии ” (И. Валерщайн), европейският индивид се реорганизира и стартира да открива външни, създавайки качествено нови системи в хода и въз основата на тези търсения.
Но процесът на пулсиращо разширение, който се развива в продължение на 2500 години, към този момент е приключен. Европейската тематика обгръща, най-малко функционално, цялото земно кълбо. Следователно, иманентният за него механизъм за унищожаване на несъгласията сред него и системата посредством разширяващи се социално-пространствени пулсации престава да действа обикновено. Кризата на капитализма в тази обстановка е единствено демонстрация на рецесията на европейския исторически индивид. Спирането на експанзията в общественото пространство и не по-малко значимото осъзнаване на този факт като личен лимит може да се окаже в случай че не злополука, то колосална контузия за европейския исторически индивид и неговата универсална духовна система – християнството, което в такава обстановка губи своята причина за битие.
Капитализмът е световна, (глобална, краен мащаб) пулсация на европейския исторически индивид, реализиращ универсалната социалност като на практика неограничена независимост в връзките субект-природа, субект-субект, субект-дух. Конкретното реализиране на този развой през 1517-1815-2050 година, което в действителност съставлява висока покруса на европейския индивид, е специфична тематика, която излиза отвън рамките на тази работа. Отбелязвам обаче, че обединен международен индивид надали е вероятен. Няма подобен характерен предмет, който да поеме бремето на света. Защото човечеството е нереален индивид, т.е. подобен, който е в естетика с природата като цяло. Светът може да бъде единствено система от формационен вид - капитализъм, система от трети ред в субективния поток на развиване.
Капитализмът като че ли с верига прикова света към европейския исторически индивид, който влизаше във все по-сложни и напрегнати връзки със основаната от него международна капиталистическа система. Ще оцелее ли той в нейното предизвикателство в XXI век? Във всеки случай е ясно, че през днешния ден логиката на развиване както на капиталистическата система, по този начин и на европейската цивилизация основава обстановка, в която европейският исторически индивид ще би трябвало да се обърне към предишното и в някои връзки даже да се озове в него, просто защото в този момент Русия се намира по едно и също време - съгласно разнообразни параметри - в XIX, XVII и XV век от своята история. По сходен метод сегашният Запад, както към този момент беше упоменато, наподобява е при започване на XVIII-XIX век и през XIX век и в „ Европа на херцогствата “.
Така и Русия, и Западът по логиката на историческите ориси се обръщат към предишното като вектор на своето развиване в бъдещето. Мисля, че в европейския случай, както и в съветския случай, „ моделът на остарелия ред “ ще би трябвало да се бори против други модели, които отразяват формите на други елементи от предишното. Спусна се лавината на Времето и се разкриха разнообразни стадиални пластове. И в западната част на поантилисткия свят е малко евентуално да се ползва един модел, а най-вероятно няколко разнообразни, въпреки и може би под една и съща „ шапка “. Изглежда, че Европа, раздрана на части, е в няколко разнообразни исторически столетия по едно и също време - тъкмо като Русия. Възможно е това спиране на времената и взаимното битие на разнообразни времеви модели на развиване да е историческата специфичност на идващата ера, епохата на „ дислокиран “ във всички връзки век.
Превод: В. Сергеев, pogled-info
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ