Актьорът Ивайло Христов тази година ще празнува четвърт век на

Актьорът Ивайло Христов тази година ще чества четвърт век на театралната сцена. Вече 25 години бургазлията е част от Драматичен спектакъл Пловдив, само че той е и известно лице в спортния живот у нас. В детско-юношеските си години е един от обещаващите млади вратари на бургаския футбол, а по-късно се утвърждава като състезателен публицист - над 10 години е измежду острите пера на вестник "Гол ". Ивайло Христов одобри поканата на Gong.bg за прям диалог за футбола и обичания му Ливърпул, за театъра и триумфите му на сцената.

- Ивайло, по какъв начин стигна от вратарските ръкавици и публицистиката до театъра?

- С гений, несъмнено. Нищо не е инцидентно. Започнах да упражнявам футбол в Черноморец, реалокирах се в Нефтохимик и след това се върнах в Черноморец. Бях вратар, упражнявах близо 6 години. Но ме преследваха много тежки контузии - имам счупвания и на двете си ръце, разкъсан мускул на крайници. Така кариерата ми завърши на 18 години - преди да вляза в казармата. Но връзката с театъра стартира още от детството, когато играех в една театрална школа към бургаския спектакъл. Затова и решението ми да аплайвам в НАТФИЗ не учуди никого. Първият път не ме одобриха, само че съумях от втория опит.

А за публицистиката...Дойдох в София и попаднах на хора като Тони Дремсизов и Георги Филипов. С Тони се познавахме от времето, когато и двамата тренирахме футбол в Черноморец. Той към този момент работеше като състезателен публицист и ме предложения да му оказвам помощ, защото знаеше за интереса и познанията ми във футбола. Започнах да отбелязвам събития, да върша изявленията и се получаваше, тъй като с такива хора не беше мъчно да се научиш.

- Защо продължи с публицистиката, откакто стартира работа в Драматичен спектакъл Пловдив?

- След като приключих НАТФИЗ, получих предложение да стана част от Драматичен спектакъл Пловдив. Приех, несъмнено и смятах да се откажа от публицистиката. Тъй като вестник "Гол ", в който пишех досега, се издаваше в Пловдив, основният редактор Иван Карабов и неговият заместител Любо Минчев ми предложиха да продължа работата си. Приех, тъй като в театъра постоянно има паузи, а аз не съм от хората, които обичат да бездействат. Истината е, че се увлякох и публицистиката ми стана доста сериозна специалност в продължение на повече от 10 години. Една от аргументите е, че хванах най-интересните години в българския футбол. Ако трябваше в този момент да работя като състезателен публицист, несъмнено щях да се откажа.

- Кои моменти си спомняш от годините ти на с портен публицист?

- Бях огромна хиена, колкото и нескромно да звучи. Обичах да пущам постоянно нещо друго, освен това от рутинното отразяване на едно събитие или конференция. Правил съм изявленията с съвсем всички известни хора в нашия футбол сред 1994 година и 2004 година Много обичах да приказвам с Иван Славков-Батето, светла му памет. Беше пъстър, цветен, вманиачен даже, само че с шегите си споделяше много истини. Много обичаше да показва първенеца доста преди края на шампионата. Спомням си сезон 1995/96, още не бе минала и една трета от сезона, а той сподели: Славия ще чества годишнина, значи ще стане първенец. Така и се получи.

След едно паметно изявление с Батето даже получих предложение за работа в Българска национална телевизия. В тези години имаше доста ерудирани персони футболния хоризонт - ръководители, треньори, съдии. Като Димитър Пенев, да вземем за пример. Трябва да му влезеш в мисълта, с цел да можеш да дешифрираш какво е желал да каже. Беше живо време – с гения Стоичков, с Краси Балъков, който е най-уникалния български футболист, който съм гледал. Докато сега футболът ни е много прозрачен.


източник: персонален списък