‹Серотонин› е тежък за четене роман, на моменти мъчителен, заради

‹Серотонин› е тежък за четене разказ, на моменти непосилен, поради философските въпроси, които неизбежно слага, при все това се чете бързо. Увлекателно и надарено написан е. Основна тематика е самотата, убийствената, безпощадна самотност, непреодолимата меланхолия и тъга по това, което е могло да бъде благополучие и цялост. Според мен тази тематика, този сюжет би бил безусловно неосъществим преди 100 години, а през днешния ден е по този начин достоверен и достоверен. Такъв е животът през днешния ден и отсега нататък, даже сексуалността, другояче постоянно присъстваща брутално-реалистично при Уелбек е минало невероятно.

Както нагоре загатнах, ‹Серотонин› не по никакъв начин е лесна книга, само че, като всеки Уелбеков разказ, е извънредно мощна. Провокативна, недопускаща да бъде подценена. Може видимо да звучи банално /то кой от самотните Уелбекови герои – мъже не е зависим на депресията/, само че тук самотата и депресията са тотални, непреодолими плаващи пясъци, от които е невероятно да се измъкнеш, а единствено можеш да констатираш потъването…( „ …Бях познал щастието, знаех какво значи, мога да приказвам умело за него, познавам и края му, това, което се случва нормално по-късно. Едно-едничко създание ти липсва и всичко е безлюдно, както споделяше онзи… (Алфонс дьо Ламартин) “…).

‹Серотонин› е написан с типичния леко подигравателен, брутално-реалистичен жанр на писателя, половите подиуми участват с присъщото хладно изложение на детайлите, само че при все че са единствено минало, не са тук и в този момент, не са действителни, към този момент не са на дневен ред за потъващия човек…

И въпреки всичко депресията, самотата и изгубените смисли, изгубените шансове не са поднесени като някаква сълзлива драма, като някаква повинност, а като нещо естествено, като че ли това е само вероятния ход на нещата в света..(„ …в последна сметка не можем да създадем нищо за живота на хората, споделях си аз, нито от другарството, нито от съчувствието, нито от логиката на психиката, нито от разбирането на обстановките има някаква изгода, хората сами създават механизма на нещастието си, навиват пружината до дъно и механизмът се задейства, неизбежно… “)

Самотата е смазваща, никакви очаквания и вероятности за хепиенд за героя няма. От самото начало е ясно, че пътят е единствено надолу.

Мимоходом и ерудистки се минава през тематики като сегашното и бъдещето на Европейски Съюз – чрез ориста на Емрик, който се самоубива на митинг на фермери, обезверени, обезкуражени и в неспособност да оцелеят при безумната системност, система на квоти и прочие правила, които довеждат френските земеделци до опустошение. Образът на фермерът – аристократ, светиня и спомен от едно невероятно към този момент минало, предопределеният неуспех на протеста за смяна, още веднъж водят читателя към извода, към само ясния извод-финал за бъдещето – провал на човешкостта, която не може да съществува в самотност. („ …Следователно бях самичък на земята, както написа Русо, към този момент без брат, без близък, без другар, без общество с изключение на своето лично. Доста съвпадаше, само че приликата свършваше тука…За разлика от Русо не можех да кажа, че съм „ отритнат от обществото с единомислещо единодушие “: хората не се бяха по никакъв метод съюзили против мене; беше станало просто по този начин, че нищо не беше станало, че моята връзка със съвета, през цялото време лимитирана, беше станала последователно никаква, до момента в който към този момент нищо не можеше да предотврати свлачището… “)

Още:

Кратки ремарки и цитати, които субективно ми харесаха поради сарказма на Уелбек:

„ …университетските години са единствените щастливи години, единствените години, когато бъдещето наподобява намерено, когато всичко наподобява допустимо, следва животът на възрастен, професионалният живот не е нищо друго с изключение на постепенно и последователно затъване, няма подозрение, че точно заради тази причина младежките другарства, тези, които завързваме през студентските си години и които са в действителност единствените същински другарства не оцеляват в никакъв случай след навлизането ни в живота на възрастни, заобикаляме да срещаме още веднъж приятелите си от младежките години, с цел да избегнем конфликта със очевидците на пропадналите ни очаквания, с очевидността на личното ни поражение. “

„ …Обикновено хората не знаят по какъв начин да живеят, не са същински осведомени с живота, не се усещат в никакъв случай изцяло комфортно в него и стартират да преследват най-различни цели, повече или по-малко амбициозни, повече или по-малко грандиозни, зависи, нормално естествено не съумяват и стигат до заключението, че е било по-добре чисто и просто да живеят, само че също по този начин нормално е прекомерно късно… “

„ …в последна сметка не можем да създадем нищо за живота на хората, споделях си аз, нито от другарството, нито от съчувствието, нито от логиката на психиката, нито от разбирането на обстановките има някаква изгода, хората сами създават механизма на нещастието си, навиват пружината до дъно и механизмът се задейства, неизбежно, с някои пропуски, с някои недостатъци, когато се намеси заболяването, само че работи до края, до последната секунда.. “

„ Не се надявах на нищо, осъзнавах изцяло, че няма на какво да се надявам, анализът на ситуацията ми изглеждаше обстоен и точен…аз бях навлязъл в безкрайна нощ… “

„ …Имам възприятието, че вие просто умирате от мъка… “

„ …колко е правилно, че в нашите лични драми ни утешава съществуването на други драми, които са ни били спестени… “

Даниела Симеонова-Коруджиева
www.koroudjieva.eu