Евроатлантици, вижте как си отгледахме Възраждане
Здравейте,
Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа от близко ” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме разбор на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и смисъла им за България.
Къде са корените на " Възраждане "? Сред губещите от глобализацията? Сред невиделите изгода от Европейски Съюз? Сред жертвите на кремълската агитация? Отговорът на тези въпроси е: " Да ". Но той не казва всичко. Сред " бащите " на крайнодясната, антизападна и проруска партия на България сме всички, които тя жигосва като " евроатлантици ". А " бащинството " ни се показва в от време на време прекомерната сдържаност към личната ни страна, за която сами утвърдихме стереотипа на " най-бедната ", " най-изостаналата ", " най-корумпираната " и прочие най-зле по всички индикатори в Европа.
Този стандарт, датиращ от предприсъединителния интервал, пораждат естествена опозиция на психическо равнище. Всеки човек има достолепие и не се радва непрекъснато да бъде апетитен като най-лошия от неприятните образци. Да не приказваме дали цитираните клишета са още настоящи. България може да е последна в Европейски Съюз по Брутният вътрешен продукт на глава, само че Брутният вътрешен продукт може да бъде подвеждащ индикатор за качеството на живота. Етикетите " най-изостанала " и " най-корумпирана " повдигат също въпроси за критерии и за количествено измерване. В същото време не ни липсват напълно учредения за самочувствие. Например страната ни повече от десетилетие, при непрекъснат, въпреки и под стремежи, растеж на приходите, е измежду страните членки с най-стабилни обществени финанси в Европейски Съюз - и то след забележителна поредност от интернационалните и вътрешни кризи.
Стигматизирането на България откриваме основно в медиите и в говоренето на част от политиците по света и най-много у нас. Няма да видите въпросния стандарт в речта на европейските институции, изключително от Европейската комисия. Защото Брюксел не е глупав да потвърждава еврофобската опорка, че се държи като колониална метрополия със страните от " нова Европа ". И защото знае, че политици и медии у нас стръвно наблюдават за всяка сериозна дума от Брюксел, с цел да замерят с нея политическия си конкурент. Ролята на европейските институции не е да стават оръжие във вътрешнополитически битки на страните членки.
Говоренето за България като за страна от втора категория в Европейски Съюз - стопански, политически и морално непълноценна - в последна сметка помпа патриотарството и антиевропеизма, показани от групи като " Възраждане ". Те ще имат относително необятна обществена база, докато България не успява да погледне по-оптимистично на себе си и не престане да се самоунижава.
Докато го вършим, ще бъде елементарно Европейски Съюз да бъде представян като външна мощ, чиято цел е да ни дисциплинира и от която непрестанно и за всичко очакваме валидация. Нормално пораждат въпроси за легитимността на такъв deus ex machina, който би трябвало непрекъснато да слиза от брюкселските висини, с цел да ни утвърждава или санкционира, с цел да показва положителните и неприятните, и към който се трупа обяснима злост. Тя намира политическото си посланичество, а то - външните сили, които го поддържат и употребяват в собствен интерес.
Три проучвания
На тези мисли ме наведоха три от многото научни публикации, свързани с приемането на еврото и кризата в еврозоната.
В свой от 2016 година белгийският откривател Йонас ван Восоле преглежда по какъв начин дълговата рецесия в еврозоната освен разкри стопански напрежения, само че и задейства надълбоко вкоренени расови и културни стандарти. Съкращението „ PIGS “ — употребявано за обозначаване на Португалия, Ирландия, Гърция и Испания и което на британски може да се разчете и като " свине " — съгласно него не е просто икономическа подредба, а обидна рамка, която показва тези страни като „ мързеливи “, „ корумпирани “ и „ нецивилизовани “.
Вместо да се търсят действителните аргументи за рецесията - като институционални недостатъци и неравнопоставеност в икономическите връзки - вината се трансферира върху „ националния темперамент “ на южните нации. Това културно пояснение се възпроизвежда в политическия и медиен дискурс, изключително в северните страни, и служи за опрощение на строги стопански ограничения и ограничение на суверенитета.
Ван Восоле наблюдава историческите корени на този дискурс - от антиирландски расизъм до полуколониалната позиция на южните страни в предишното. Той демонстрира по какъв начин институции като „ тройката “ (ЕС, ЕЦБ и МВФ) упражняват надзор, напомнящ на колониално ръководство. Според създателя, това води до нова форма на вътрешноевропейски " неоколониализъм ", който подкопава концепцията за европейска взаимност и тъждество. Южните страни се показват като „ други “, културно и морално дефицитни, което блокира опцията за създаване на обща европейска еднаквост. За да бъде Европейски Съюз резистентен и законен, той би трябвало да преодолее тези структурни и символни неравенства и да построи действителна взаимност сред „ ядро “ и „ външна страна “, написа Ван Восоле.
на австрийските учени Катя Майер-Пести и Ерих Кирхлер от 2003 г. показва, че отношението към еврото не се дефинира единствено от стопански съображения, а и от дълбоки прочувствени и идентичностни фактори. В изследване измежду над 1500 австрийци, създателите откриват, че хората, които мощно се разпознават с Австрия и я възприемат като страна с по-нисък статус в границите на икономическия и паричен съюз в Европейски Съюз, са по-склонни да се опълчват на еврото.
Причината? Валутата се възприема не просто като средство за разплащане, а като знак на народен авторитет и автономност. Когато жителите усещат, че страната им е „ по-слаба “ или „ по-малко уважавана “ в Европейски Съюз, еврото се трансформира в символ на послушание, а не на равноправно партньорство. Това поражда напрежение сред националната и европейската еднаквост, което може да ускори евроскептицизма и националистическите настройки.
Авторите акцентират, че европейската еднаквост не е универсална или постоянна, а зависи от подтекста. В Австрия, както и във Англия, тя постоянно влиза в спор с националната. Но в други страни, като Испания и Португалия, картината е друга. Там, съгласно друго на испанеца Роберто Луна-Арокас и съавтори от 2001 година, еврото се възприема като знак на рационализация и принадлежност към „ цивилизована “ Европа. В тези страни, където демократичният преход е по-скорошен, европейската еднаквост добавя националната, вместо да я заплашва.
Така се обрисува изводът - конфликтът сред национална и европейска еднаквост не е неминуем, а зависи от историческия опит, възприемания статус и метода, по който се показва Европейски Съюз – като съюз на равноправни сътрудници или като йерархична конструкция. За да бъде европейската еднаквост устойчива, тя би трябвало да се гради върху чувство за правдивост, тъждество и взаимно почитание. В противоположен случай, тя рискува да остане повърхностна и уязвима при всяка рецесия.
Българският случай
Като страна, относително неотдавна освободила се от недемократичен режим, България е по-сравнима с Испания и с Португалия, в сравнение с с Австрия. Европейски Съюз и еврото в частност за болшинството от българите са метод да се отграничат от тоталитарното си минало на " най-сервилния съветски спътник " (агенционно факсимиле от 1990-те години - б.а.) и да се видят като част от цивилизована, богата и постоянна Европа.
У нас, както и в другите страни от Централа и Източна Европа европейската еднаквост се построява въз основа на историческа потребност от външна валидация и блян към рационализация. Принадлежността към обединена Европа не се налага отвън, а е интензивно мечтана и прочувствено подкрепяна от болшинството от жителите.
Как българите възприемат мястото на страната си в Европейския съюз? Различни проучвания демонстрират, че отношението е по-скоро позитивно, само че съпроводено с известна неустановеност и сдържаност.
Според на Институт „ Отворено общество “ и Центъра за демократични тактики, извършено през 2021–2022 година, множеството българи поддържат демокрацията и евроатлантическата ориентировка. Въпреки това, необятно публикувано е недоверието към националните институции и чувството, че законите не се ползват заслужено. Това поражда възприятие за вътрешна уязвимост, което въздейства върху усещането за ролята на България в Европейски Съюз — страната се възприема като по-скоро периферна, в сравнение с равноправна.
на Института за световни разбори от 2024 година удостоверява, че българите не престават да поддържат участието в Европейски Съюз, само че с известна двоякост. От една страна Съюзът се вижда като стратегически сътрудник, от друга - има опасения от миграцията, чувство за отдалеченост от „ ядрото “ на Европейски Съюз и податливост към националистически настройки. Това демонстрира, че въпреки европейската интеграция да се приема като значима, тя не постоянно се усеща като равноправна.
Още през 2017 година Националният център за парламентарни проучвания, че въпреки участието да се прави оценка позитивно, българите се усещат незадоволително показани в процесите на взимане на решения в Брюксел. Това основава чувство за символна „ второстепенност “ в границите на Съюза.
В последна сметка България е част от Европейски Съюз и това се приема като стратегически избор. Но в публичното схващане остава въпросът: равноправни ли сме, или просто присъстваме?
По-оптимистичният роман за България в Европа няма да падне от небето, нито ще бъде съчинен от think-tank. Той би трябвало да стъпи на забележими справедливи учредения - стопански, политически, културни. Няма да стане без по-силна стопанска система, без по-добре настояща народна власт и без рационализация. Това са промени, които идват последователно.
Нещо, което можем да стартираме да вършим от на следващия ден обаче, е да спрем да експлоатираме загнездилия се негативен стандарт за България за задачите на политическа кариера или за обществено внимание. България няма потребност от професионални " освободители " от " статуквото ", а от водачи, които ще върнат вярата на българина в самия него като част от Европа.
Друго, което можем да вършим от на следващия ден, е да си припомняме по-често историческия опит - къде бяхме преди Европейски Съюз и къде сме в този момент (с достоверни данни, а не с подправени вести и пропаганда). За това обществото заплаща на публичните медии, които се устоят от държавния бюджет и постоянно безрезервно популяризират антиевропейски разкази в името на криворазбрани плурализъм и медийна независимост.
Третото, с което можем да се заемем незабавно, е да спре неуместното кремълско рисуване на Европейския съюз като Съветски съюз, по отношение на който България остава в ролята на зависещ спътник. То е неуместно, освен тъй като не е правилно, само че и тъй като с призрака на Съюз на съветските социалистически републики ни плашат носталгични по него човеци.
И четвъртото, с което български управляващи могат също да се заемат незабавно, е по-активно да участват в европейската политика и в решенията, които засягат всички, а освен страната ни - в контраст на настоящето ни преобладаващо пасивно потребителско държание. България е от страните, които имат максимален интерес Европейски Съюз да запълни демократичните си дефицити и институционалните си празноти, които са хранителна среда за евроскептицизма и еврофобията. Т.е. за такива като " Възраждане ".
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа от близко ” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме разбор на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и смисъла им за България.
Къде са корените на " Възраждане "? Сред губещите от глобализацията? Сред невиделите изгода от Европейски Съюз? Сред жертвите на кремълската агитация? Отговорът на тези въпроси е: " Да ". Но той не казва всичко. Сред " бащите " на крайнодясната, антизападна и проруска партия на България сме всички, които тя жигосва като " евроатлантици ". А " бащинството " ни се показва в от време на време прекомерната сдържаност към личната ни страна, за която сами утвърдихме стереотипа на " най-бедната ", " най-изостаналата ", " най-корумпираната " и прочие най-зле по всички индикатори в Европа.
Този стандарт, датиращ от предприсъединителния интервал, пораждат естествена опозиция на психическо равнище. Всеки човек има достолепие и не се радва непрекъснато да бъде апетитен като най-лошия от неприятните образци. Да не приказваме дали цитираните клишета са още настоящи. България може да е последна в Европейски Съюз по Брутният вътрешен продукт на глава, само че Брутният вътрешен продукт може да бъде подвеждащ индикатор за качеството на живота. Етикетите " най-изостанала " и " най-корумпирана " повдигат също въпроси за критерии и за количествено измерване. В същото време не ни липсват напълно учредения за самочувствие. Например страната ни повече от десетилетие, при непрекъснат, въпреки и под стремежи, растеж на приходите, е измежду страните членки с най-стабилни обществени финанси в Европейски Съюз - и то след забележителна поредност от интернационалните и вътрешни кризи.
Стигматизирането на България откриваме основно в медиите и в говоренето на част от политиците по света и най-много у нас. Няма да видите въпросния стандарт в речта на европейските институции, изключително от Европейската комисия. Защото Брюксел не е глупав да потвърждава еврофобската опорка, че се държи като колониална метрополия със страните от " нова Европа ". И защото знае, че политици и медии у нас стръвно наблюдават за всяка сериозна дума от Брюксел, с цел да замерят с нея политическия си конкурент. Ролята на европейските институции не е да стават оръжие във вътрешнополитически битки на страните членки.
Говоренето за България като за страна от втора категория в Европейски Съюз - стопански, политически и морално непълноценна - в последна сметка помпа патриотарството и антиевропеизма, показани от групи като " Възраждане ". Те ще имат относително необятна обществена база, докато България не успява да погледне по-оптимистично на себе си и не престане да се самоунижава.
Докато го вършим, ще бъде елементарно Европейски Съюз да бъде представян като външна мощ, чиято цел е да ни дисциплинира и от която непрестанно и за всичко очакваме валидация. Нормално пораждат въпроси за легитимността на такъв deus ex machina, който би трябвало непрекъснато да слиза от брюкселските висини, с цел да ни утвърждава или санкционира, с цел да показва положителните и неприятните, и към който се трупа обяснима злост. Тя намира политическото си посланичество, а то - външните сили, които го поддържат и употребяват в собствен интерес.
Три проучвания
На тези мисли ме наведоха три от многото научни публикации, свързани с приемането на еврото и кризата в еврозоната.
В свой от 2016 година белгийският откривател Йонас ван Восоле преглежда по какъв начин дълговата рецесия в еврозоната освен разкри стопански напрежения, само че и задейства надълбоко вкоренени расови и културни стандарти. Съкращението „ PIGS “ — употребявано за обозначаване на Португалия, Ирландия, Гърция и Испания и което на британски може да се разчете и като " свине " — съгласно него не е просто икономическа подредба, а обидна рамка, която показва тези страни като „ мързеливи “, „ корумпирани “ и „ нецивилизовани “.
Вместо да се търсят действителните аргументи за рецесията - като институционални недостатъци и неравнопоставеност в икономическите връзки - вината се трансферира върху „ националния темперамент “ на южните нации. Това културно пояснение се възпроизвежда в политическия и медиен дискурс, изключително в северните страни, и служи за опрощение на строги стопански ограничения и ограничение на суверенитета.
Ван Восоле наблюдава историческите корени на този дискурс - от антиирландски расизъм до полуколониалната позиция на южните страни в предишното. Той демонстрира по какъв начин институции като „ тройката “ (ЕС, ЕЦБ и МВФ) упражняват надзор, напомнящ на колониално ръководство. Според създателя, това води до нова форма на вътрешноевропейски " неоколониализъм ", който подкопава концепцията за европейска взаимност и тъждество. Южните страни се показват като „ други “, културно и морално дефицитни, което блокира опцията за създаване на обща европейска еднаквост. За да бъде Европейски Съюз резистентен и законен, той би трябвало да преодолее тези структурни и символни неравенства и да построи действителна взаимност сред „ ядро “ и „ външна страна “, написа Ван Восоле.
на австрийските учени Катя Майер-Пести и Ерих Кирхлер от 2003 г. показва, че отношението към еврото не се дефинира единствено от стопански съображения, а и от дълбоки прочувствени и идентичностни фактори. В изследване измежду над 1500 австрийци, създателите откриват, че хората, които мощно се разпознават с Австрия и я възприемат като страна с по-нисък статус в границите на икономическия и паричен съюз в Европейски Съюз, са по-склонни да се опълчват на еврото.
Причината? Валутата се възприема не просто като средство за разплащане, а като знак на народен авторитет и автономност. Когато жителите усещат, че страната им е „ по-слаба “ или „ по-малко уважавана “ в Европейски Съюз, еврото се трансформира в символ на послушание, а не на равноправно партньорство. Това поражда напрежение сред националната и европейската еднаквост, което може да ускори евроскептицизма и националистическите настройки.
Авторите акцентират, че европейската еднаквост не е универсална или постоянна, а зависи от подтекста. В Австрия, както и във Англия, тя постоянно влиза в спор с националната. Но в други страни, като Испания и Португалия, картината е друга. Там, съгласно друго на испанеца Роберто Луна-Арокас и съавтори от 2001 година, еврото се възприема като знак на рационализация и принадлежност към „ цивилизована “ Европа. В тези страни, където демократичният преход е по-скорошен, европейската еднаквост добавя националната, вместо да я заплашва.
Така се обрисува изводът - конфликтът сред национална и европейска еднаквост не е неминуем, а зависи от историческия опит, възприемания статус и метода, по който се показва Европейски Съюз – като съюз на равноправни сътрудници или като йерархична конструкция. За да бъде европейската еднаквост устойчива, тя би трябвало да се гради върху чувство за правдивост, тъждество и взаимно почитание. В противоположен случай, тя рискува да остане повърхностна и уязвима при всяка рецесия.
Българският случай
Като страна, относително неотдавна освободила се от недемократичен режим, България е по-сравнима с Испания и с Португалия, в сравнение с с Австрия. Европейски Съюз и еврото в частност за болшинството от българите са метод да се отграничат от тоталитарното си минало на " най-сервилния съветски спътник " (агенционно факсимиле от 1990-те години - б.а.) и да се видят като част от цивилизована, богата и постоянна Европа.
У нас, както и в другите страни от Централа и Източна Европа европейската еднаквост се построява въз основа на историческа потребност от външна валидация и блян към рационализация. Принадлежността към обединена Европа не се налага отвън, а е интензивно мечтана и прочувствено подкрепяна от болшинството от жителите.
Как българите възприемат мястото на страната си в Европейския съюз? Различни проучвания демонстрират, че отношението е по-скоро позитивно, само че съпроводено с известна неустановеност и сдържаност.
Според на Институт „ Отворено общество “ и Центъра за демократични тактики, извършено през 2021–2022 година, множеството българи поддържат демокрацията и евроатлантическата ориентировка. Въпреки това, необятно публикувано е недоверието към националните институции и чувството, че законите не се ползват заслужено. Това поражда възприятие за вътрешна уязвимост, което въздейства върху усещането за ролята на България в Европейски Съюз — страната се възприема като по-скоро периферна, в сравнение с равноправна.
на Института за световни разбори от 2024 година удостоверява, че българите не престават да поддържат участието в Европейски Съюз, само че с известна двоякост. От една страна Съюзът се вижда като стратегически сътрудник, от друга - има опасения от миграцията, чувство за отдалеченост от „ ядрото “ на Европейски Съюз и податливост към националистически настройки. Това демонстрира, че въпреки европейската интеграция да се приема като значима, тя не постоянно се усеща като равноправна.
Още през 2017 година Националният център за парламентарни проучвания, че въпреки участието да се прави оценка позитивно, българите се усещат незадоволително показани в процесите на взимане на решения в Брюксел. Това основава чувство за символна „ второстепенност “ в границите на Съюза.
В последна сметка България е част от Европейски Съюз и това се приема като стратегически избор. Но в публичното схващане остава въпросът: равноправни ли сме, или просто присъстваме?
По-оптимистичният роман за България в Европа няма да падне от небето, нито ще бъде съчинен от think-tank. Той би трябвало да стъпи на забележими справедливи учредения - стопански, политически, културни. Няма да стане без по-силна стопанска система, без по-добре настояща народна власт и без рационализация. Това са промени, които идват последователно.
Нещо, което можем да стартираме да вършим от на следващия ден обаче, е да спрем да експлоатираме загнездилия се негативен стандарт за България за задачите на политическа кариера или за обществено внимание. България няма потребност от професионални " освободители " от " статуквото ", а от водачи, които ще върнат вярата на българина в самия него като част от Европа.
Друго, което можем да вършим от на следващия ден, е да си припомняме по-често историческия опит - къде бяхме преди Европейски Съюз и къде сме в този момент (с достоверни данни, а не с подправени вести и пропаганда). За това обществото заплаща на публичните медии, които се устоят от държавния бюджет и постоянно безрезервно популяризират антиевропейски разкази в името на криворазбрани плурализъм и медийна независимост.
Третото, с което можем да се заемем незабавно, е да спре неуместното кремълско рисуване на Европейския съюз като Съветски съюз, по отношение на който България остава в ролята на зависещ спътник. То е неуместно, освен тъй като не е правилно, само че и тъй като с призрака на Съюз на съветските социалистически републики ни плашат носталгични по него човеци.
И четвъртото, с което български управляващи могат също да се заемат незабавно, е по-активно да участват в европейската политика и в решенията, които засягат всички, а освен страната ни - в контраст на настоящето ни преобладаващо пасивно потребителско държание. България е от страните, които имат максимален интерес Европейски Съюз да запълни демократичните си дефицити и институционалните си празноти, които са хранителна среда за евроскептицизма и еврофобията. Т.е. за такива като " Възраждане ".
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ