Американският изолационизъм и рисковете за Европа
Здравейте,
Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа от близко ” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме разбор на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и смисъла им за България.
Новата Стратегия за национална сигурност на Съединените щати, която президентът Доналд Тръмп разгласи на 5 декември т.г., някои видяха поредна демонстрация на американския изолационизъм. Дали това в действителност е по този начин и по какъв начин то визира Европа и България, ще се опитам да отговоря през днешния ден.
Що е изолационизъм и има ли той почва в днешния свят?
Американският изолационизъм е една от най-устойчивите и спорни обичаи във външната политика на Съединените щати, а корените му се връщат още към самото раждане на републиката. В прощалната си тирада през 1796 година Джордж Вашингтон предизвестява младата страна да заобикаля „ непрекъснати съюзи “ и да се пази от несъразмерна „ обвързаност към непознати народи “. Този апел не е нереален метафизичен жест, а реакция на съответни условия: Европа е разкъсвана от войните, подбудени от Френската гражданска война, американската политическа система е в ранна и нестабилна фаза, а партийните битки сред федералисти и демократичти републиканци (да не се бъркат с днешните партии в Съединени американски щати - б.а.) се изострят от благосклонности към Англия или Франция. Вашингтон се опасява, че външни сили могат да употребяват вътрешните разделения, а Съединени американски щати, към момента слаби и уязвими, да бъдат въвлечени в спорове, които не могат да понесат.
Няколко десетилетия по-късно, през 1823 година, президентът Джеймс Монро формулира теория, която на процедура трансформира предизвестието на Вашингтон в публична политика. Доктрината " Монро " поражда в миг, когато европейските сили обмислят да възстановят колониалното си въздействие в Латинска Америка след разпадането на Испанската империя, а Русия уголемява наличието си по тихоокеанското крайбрежие. Съединени американски щати виждат в това опасност за личната си сигурност и за опцията да утвърдят въздействие в Западното полукълбо. Доктрината декларира, че Европа няма място в делата на Новия свят, а Съединени американски щати няма да се намесват в европейските спорове – принцип, който съчетава самозапазване, геополитически интерес и идеологическа рекламация за нов вид интернационален ред.
Въпреки символичната си тежест доктрината не се ползва поредно в първите десетилетия. Съединени американски щати към момента нямат силата да я наложат. Едва след Гражданската война и изключително към края на XIX век страната стартира да я употребява интензивно, трансформирайки я в инструмент за районно владичество. Парадоксално, точно тогава стартират и първите огромни отклонения от първичния ѝ дух. Мексиканската война (1846–1848 г.), Испано-американската война (1898 г.) и Филипинско-американската война (1899–1902 г.) демонстрират, че доктрината може да служи освен за отбрана от европейско въздействие, само че и за оправдаване на американска агресия. В този интервал Съединени американски щати завземат територии, откриват протекторати и стартират да се държат като колониална мощ – развиване, което опонира на първичната концепция за невмешателство.
Ключов миг в тази промяна е така наречен „ Королариум на Теодор Рузвелт “ от 1904 година Това е допълнение към доктрината Монро, което на процедура ѝ придава нов смисъл. Докато истинската теория не разрешава на европейските сили да се намесват в Западното полукълбо, королариумът декларира, че Съединени американски щати имат право да се намесват сами, когато преценяват, че страни в района не ръководят „ отговорно “ или заплашват стабилността. Така Вашингтон си присвоява ролята на районен „ служител на реда “, който може да прави интервенции, да сменя режими и да постанова финансов надзор. Това е типичен образец за преобразяване на защитна теория в инструмент за надмощие.
През XX век цикълът на доближаване и отдалечаване от изолационизма става още по-видим. Между двете международни войни Съединени американски щати се връщат към политика на неутралитет, стимулирана от публично неодобрение от Първата международна война и икономическите компликации на Голямата меланхолия. След 1945 година обаче страната дефинитивно изоставя класическия изолационизъм и се трансформира в световен водач посредством НАТО, Организация на обединените нации и серия от интернационалните задължения. Въпреки това периодически талази на изолационистки настроения се появяват след войните във Виетнам и Ирак и в актуалните диспути за ролята на Съединени американски щати в Украйна и Близкия изток. Историческата причинност е ясна: републиканските администрации от началото на XX век и неоконсервативните държавни управления постоянно са интервенционистки, до момента в който междувоенните президенти, част от модерните демократи и актуалните популистки водачи демонстрират податливост към ограничение на външните задължения.
Доктрината Монро и изолационизмът като цяло имат многочислени критици. В Съединени американски щати антиимпериалистическите придвижвания от края на XIX век осъждат потреблението на доктрината като опрощение за завоевателни войни. Прогресивни политици предизвестяват, че намесите в Латинска Америка подкопават демократичните полезности, които Съединени американски щати претендират да пазят. Либертарианците упорстват, че интервенционизмът е безценен, неефикасен и нездравословен за националния интерес. В интернационален проект Латинска Америка постоянно възприема доктрината като инструмент за американска надмощие, а по време на Студената война Съюз на съветските социалистически републики я подлага на критика като прикритие за интервенция против леви режими. Европейските сили от XIX век също я одобряват като ограничаване на личните им упоритости.
Днес изолационизмът в Съединени американски щати не е публична теория, а политическа наклонност, която се ускорява или отслабва съгласно световната среда, вътрешните настроения и идеологията на ръководещите. Но предизвестието на Вашингтон и правилата на Монро не престават да въздействат на американския спор повече от два века по-късно – доказателство, че въпросът за ролята на Съединени американски щати в света остава неуреден и надълбоко разделящ.
В следната таблица се пробвам да проследя хронологически деянията на американския изолационизъм:
Период Характеристика
1796–1823Ранен изолационизъм: предизвестието на Вашингтон да се заобикалят „ непрекъснати съюзи “.
1823–1860Доктрината Монро: безучастие в европейските спорове, само че лимитирана дарба за използване.
1865–1900Активно използване на доктрината; Съединени американски щати към този момент могат да постановат въздействие в Западното полукълбо.
1904–1933Королариумът на Теодор Рузвелт: интервенционизъм в Латинска Америка.
1933–1941Политика на добросъседство; връщане към неинтервенционизъм.
1945–1991Край на изолационизма: Съединени американски щати стават световен водач, основават НАТО и Организация на обединените нации.
1991–2001Ерата на еднополюсния свят: интервенции в името на „ световния ред “.
2001–2010Войните в Афганистан и Ирак; растящо неодобрение от интервенционизма.
2010–2020Нови изолационистки трендове: „ America First “, песимизъм към НАТО и световните задължения.
2025–Селективен изолационизъм: висока преграда за интервенция, прекачване на тежестта към съдружниците, транзакционни връзки.
Изолационизмът е рожба на края на XVIII и началото на XIX век – време, в което океаните са били " стени ", а страните са можели да си разрешат да живеят в самодостатъчни светове. В XXI век обаче сходна теория наподобява все по-несъвместима с действителността на глобализацията. Както отбелязва дипломатът и откривател, взаимозависимостта е новата нормалност, а изолационизмът е заблуда, която се разпада при първия световен потрес. Международните връзки към този момент не са система от обособени острови, а мрежа, в която автархията е на практика невъзможна. Дори американският хегемонизъм – преобладаващият модел след 1945 година – е под напън. Както написа от Колумбийския университет, Съединени американски щати не могат да поддържат световна доминация безпределно, нито да се върнат към изолационизъм, без да рискуват личната си сигурност. В свят, в който веригите за доставки, силата, технологиите и финансовите пазари са преплетени, изолационизмът е не толкоз тактика, колкото носталгия. А хегемонията – не толкоз избор, колкото задължение, което даже Америка към този момент не може да носи сама.
Какво значи това за Европа и България
Американският изолационизъм в новата Национална тактика за сигурност на Доналд Тръмп не е връщане към класическото „ да се държим надалеч от света “, а по-скоро нападателно преоформяне на световното водачество по модела „ Америка преди всичко – останалите да си заплащат “. Това е нещо между отвод от либерално-глобалистката надмощие и упоритостта за твърдо, само че по-евтино (за Вашингтон) доминиране. Самата тактика потегля от твърдото разграничение от досегашния „ първокласен “ консенсус след края на Студената война. Авторите упрекват предходните администрации, че са повярвали в „ непрестанно американско доминиране на целия свят “ и са обвързали Съединени американски щати с световни институции и задължения, които „ подкопават суверенитета “ и нямат ясна връзка с националния интерес. Формулировката е недвусмислена: „ делата на други страни са наша грижа единствено в случай че тяхната активност директно заплашва нашите ползи “. Вместо необятна, универсалистка визия, документът дава обещание тактика, която „ прави оценка, сортира и приоритизира “ и се концентрира само върху „ отбраната на главните национални ползи “ – не върху упоритостта да ръководи „ целия международен ред “.
Това обаче не е типичен изолационизъм в духа на 30‑те години. Стратегията не предлага „ отдръпване в цитадела Америка “, а преначертаване на уговорките по доста по-тесни, транзакционни линии. В текста категорично се споделя, че Съединени американски щати „ резервират най-завидната позиция в света “ и че задачата е да се „ укрепят американската мощност и предимство и да създадем страната си още по-велика, в сравнение с е била “. Това не е отвод от надмощие, а отвод от концепцията за световна доминация „ без оглед на цената “, с изказванието, че остарелият модел е разрушавал точно базата на тази мощност – промишлеността, междинната класа, военната и икономическата резистентност.
Ключът към „ изолационистките детайли “ е правилото за „ настройка към неинтервенционизъм “. Авторите стъпват върху Декларацията за самостоятелност, с цел да формулират висока преграда за интервенция: те признават, че „ строго придържане към неинтервенционизъм не е допустимо “, само че упорстват тази предварителна настройка да „ открива висока летва за това какво съставлява оправдана намеса “. В същото време на друго място Тръмп е разказан като „ президентът на мира “, който посредством „ ексцентрична дипломация, военната мощност на Америка и икономическия напън “ е прекратил осем спора за осем месеца. Документът прокламира политика на „ преориентиране посредством мир “, при която президентът търси покупко-продажби „ даже в райони и страни, периферни за нашите непосредствени съществени ползи “. Тук проличава вътрешното несъгласие: тактиката афишира, че намесата би трябвало да е извънредно изключение, само че по едно и също време трансформира дейното ходатайство и експорт на „ покупко-продажби за мир “ в централен инструмент на американската мощност. Това е по-скоро селективен, инструментален интервенционизъм, в сравнение с чист изолационизъм.
Документът е пореден в едно: в центъра остава ядро от ясно дефинирани цели – оцеляването и сигурността на „ самостоятелна, суверенна република “, надзор над границите и миграцията, „ най-мощната, най-смъртоносна и най-технологично напреднала войска “, „ най-надеждното нуклеарно въздържане “, „ най-силната стопанска система “, „ най-устойчивата индустриална база “ и „ енергийно владичество “. „ Целта на външната политика е отбраната на главните национални ползи – това е единственият фокус на тази тактика “, се споделя още първоначално. С това тактиката наподобява вътрешно разумна: тя потегля от националния интерес, стеснява го, подрежда целите по райони (Западно полукълбо, Азия, Европа, Близък изток, Африка) и към всяка зона ползва една и съща матрица – стопански суверенитет, енергийна доминация, баланс на силите без „ безконечни войни “ и оптимално прекачване на бремето върху съдружниците.
Селективността се демонстрира изключително ясно, когато въпросът стане „ от кои задължения се отхвърляме и на кого ги прехвърляме “. В няколко пасажа се споделя безусловно, че „ дните, в които Съединените щати подпират международния ред като Атлас, са завършили “ и че съдружниците – „ десетки богати, високоразвити страни “ – „ би трябвало да поемат главната отговорност за своите райони “. Новият стандарт за НАТО е така наречен „ Хагско заричане “, което подвига задачата за разноски за защита от 2% на 5% от Брутният вътрешен продукт. Целта е създаване на „ мрежа за шерване на тежестта “, в която Вашингтон е „ свикващ и подпомагащ “, а не безконечен длъжник от първа линия. Тези, които поемат повече отговорности в „ своите области “ и синхронизират износа и софтуерната си политика с американската, ще получават „ по-благоприятно отнасяне “ в търговията, достъпа до технологии и оръжейните покупко-продажби.
От районните глави ясно проличава, че Америка не се отхвърля от ползи на никое място, само че грубо йерархизира терена. В Западното полукълбо се афишира самобитен „ тръмпов королариум “ към доктрината Монро: „ ще откажем на нечленуващи в Западното полукълбо противници опцията да разполагат сили или други заплашителни качества, или да владеят основни стратегически активи в нашето полукълбо “. Тоест Америка си резервира правото на твърда сфера на въздействие в Латинска Америка и Карибите. В Азия задачата е „ да спечелим икономическото бъдеще и да предотвратим военна борба “ посредством „ ребалансиране “ на връзките с Китай, подсилване на съюзите и поддържане на боен баланс към Тайван и Южнокитайско море, без ангажимент към „ отбраната на всеки против всичко “. В Близкия изток се декларира, че „ дните, в които Близкият изток доминираше американската външна политика, са, за благополучие, зад тила ни “, само че в същия раздел се акцентира, че Съединени американски щати постоянно ще имат „ съществени ползи “ – надзор върху енергийните направления, сигурността на Израел, попречване на гнет и надзор над стратегическите проливи. В Африка се предлага прекосяване „ от модел, учреден на помощ, към връзки, учредени на търговия и вложения “ – т.е. от морално-помощен към сурово геоикономически метод.
Големият въпрос за Европа е: изолационистки ли са желанията по отношение на континента и какво значи това на процедура. Тонът към Европа е по едно и също време необработен и патерналистичен. Стратегията разказва континента като цивилизационно деградиращ – приказва за „ вероятност за цивилизационно изтриване “, „ рухваща раждаемост “, „ загуба на национални идентичности и самонадеяност “ – и упреква Европейски Съюз и други наднационални органи, че „ подкопават политическата независимост и суверенитет “. В същото време Европа остава „ стратегически и културно витално значима “ и създателите признават, че „ ще ни е нужна мощна Европа, с цел да се конкурираме сполучливо и да работим в единодушие за попречване на доминация от страна на съперник върху Европа “. Тоест Вашингтон не се отдръпва от континента, само че желае напълно друга Европа: не „ дълбока интеграция “, а „ група от съгласувани, суверенни народи “, които „ поемат главната отговорност за личната си отбрана “.
Стратегическият фокус за Европа е дефиниран в дух, който пренарежда целите по отношение на Студената война и пост‑1991 статуквото. Като цели се изброяват: „ възобновяване на изискванията за непоклатимост в Европа и стратегическа непоклатимост с Русия “, „ да дадем опция на Европа да стъпи на краката си и да работи като цялост от съюзени суверенни страни “, „ създаване на здравите народи от Централна, Източна и Южна Европа “ посредством търговия, оръжие, политическо съдействие и обменни културни стратегии. Съединени американски щати дават обещание да поддържат „ същинската народна власт, свободата на словото и безапологетичните чествания на националния темперамент и история “, а като позитивен знак се показва „ възходящото въздействие на патриотичните европейски партии “. Това е очевиден сигнал, че Вашингтон се нарежда по-близо до евроскептичните, „ суверенистки “ сили, в сравнение с до федералисткия център в Брюксел. Нещо повече, сегашната администрация не крие желанията си да се меси в европейските каузи в интерес на суверенистите, както го направи в самото начало на мандата на Тръмп.
Тук се отваря огромният блок въпроси за Русия, Украйна и източната външна страна. По отношение на войната в Украйна тактиката е изненадващо сбита, само че ясно насочена към бърз край, а не към максималистки цели. Изрично се споделя, че за Съединени американски щати е „ главен интерес “ да се „ договори възможно най-бързо преустановяване на бойните дейности в Украйна “, с цел да се стабилизират европейските стопански системи, да се предотврати непреднамерена ескалация и да се възвърне „ стратегическата непоклатимост с Русия “. Формулировката не приказва за „ победа на Украйна “ в смисъла, в който я схващат доста в Киев, Варшава или балтийските столици, а за допустимо най-бързо прекъсване на войната и рестартиране на някакъв баланс с Москва. В подтекста на продължаващия съветски реваншизъм, експанзионизъм и исторически ревизионизъм това значи, че Вашингтон публично се връща към логиката на „ непоклатимост с Русия “, а не към логичност на „ въздържане посредством победа на фронта “.
Отношението към Русия като цяло се пренарежда от екзистенциален съперник към рисков, само че управляем силов фактор, с който би трябвало да се търси „ непоклатимост на евразийския континент “. Стратегията отбелязва, че европейците възприемат Москва като „ екзистенциална опасност “, само че акцентира, че европейските страни имат съществено „ твърдо “ предимство над Русия по всички индикатори, като се изключи нуклеарните оръжия. Тоест, изводът сред редовете е: Европа може и би трябвало сама да се оправя с съветската опасност, а задачата на Съединени американски щати е да взе участие в договарянето на рамка за „ стратегическа непоклатимост “ – евентуално не доста надалеч от линията, която Русия би била подготвена да одобри, стига да резервира съществени придобивки и въздействие.
Това има цена, и тя е най-висока точно за източната външна страна на Европейски Съюз и НАТО – някогашния руски блок, който през днешния ден образува фронтовата линия на европейската сигурност. Като приоритет се показва „ създаване на здравите народи от Централна, Източна и Южна Европа “ – дефиниция, която може да се чете и като разграничение сред „ здрави “ и „ заболели “ страни в Европейски Съюз, като първите са по‑консервативни, национално насочени, по-склонни към положителни връзки с Вашингтон и по-критични към брюкселския център. С други думи, Съединени американски щати евентуално ще задълбочат двустранните връзки със страни като Полша, която наскоро избра закостенял и евроскептичен президент, Унгария, която е битка с Брюксел, Италия, в която идейно близката до Тръмп Джорджа Мелони ръководи отпред на устойчиво болшинство. Но Вашингтон вижда съдействието с тези страни като извънредно двустранно и освободено от рамката на Европейски Съюз. Тръмп го избира разлъчен и халтав, не като израстващ световен съперник. Следователно стратегията означава по-силна взаимозависимост на европейските страни от американския политически цикъл и по-слаба от общите институции.
Четейки тактиката, мъчно можем да кажем, че Европа – и изключително най-уязвимата ѝ част – може на 100% да разчита, че Съединени американски щати ще приложат член 5 от Вашингтонския контракт автоматизирано и абсолютно, в случай че Русия посегне към периферна страна от Европейски Съюз и НАТО като балтийските републики или България. Стратегията повтаря лозунга „ мир посредством мощ “, дава обещание „ най-мощната войска в света “ и поддържане на „ баланс на силите “, само че в същото време затвърждава „ настройка към неинтервенционизъм “ и слага „ доста висока летва “ за това какво е оправдана интервенция. В текста липсва класическото твърдо повтаряне, че „ всяка педя земя от НАТО ще бъде предпазена “. Вместо това има мощен акцент върху шерване на тежестта и върху това европейците „ да поемат главната отговорност за своя район “. При една рецесия в Балтика или Черноморието това отваря пространство за изкушението Вашингтон да търси „ договаряне на непоклатимост “ с Кремъл, вместо незабавна, огромна военна интервенция, както гласят максималистките тълкования на член 5. Формално договорът остава, само че политическата воля се формулира доста по-условно.
За България рисковете са в няколко пласта. Първо, Черноморският район не е измежду „ безспорните цели “ в тактиката, както са Западното полукълбо и Индо‑Тихоокеанският район. Това значи, че всяко съществено напрежение с Русия тук ще бъде претеглено през призмата на общия баланс с Москва и на по-големите театри. Второ, България е по едно и също време част от „ източната външна страна “ и от „ районите, които би трябвало да се изградят “ – само че не попада категорично като основен сътрудник, за разлика от Полша, Балтика или огромните страни в Централна Европа. Това слага София в обстановка, в която сигурността ѝ ще зависи освен от член 5, само че и от способността да се нарежда като „ здрава нация “ – с по-високи разноски за защита, равнена по американската линия по отношение на Русия и Китай, съгласуваност с Вашингтон по енергетиката и индустриалната политика. В противоположен случай България рискува да бъде възприемана като периферен, „ колебаещ се “ член, за който няма да се поемат първостепенни политически опасности.
Допълнителен риск идва от декларираната цел да се спре превръщането на НАТО в „ непрестанно разширяващ се алианс “ и да се постави точка на логиката на „ отворените порти “. Това де факто е едностранен опит Съединени американски щати да наложат завършек на разширението – освен към Украйна и Грузия, само че и към всяка бъдеща външна страна. За единството на НАТО това е двусмислено обръщение. От една страна, прекъсването на разширението може да успокои страни, които се опасяват от „ удължаване “ на алианса и вдишване на нови опасности. От друга страна, то легитимира претенцията на Русия за „ сфера на въздействие “ в сивата зона към НАТО и Европейски Съюз и слага страните от някогашния руски блок, които още не са вътре, в състояние на безконечни буфери. Това подкопава духа на Вашингтонския контракт като съюз на страни, избрали свободно своето място, и насочва алианса към по-циничен, „ концертен “ модел, в който огромните сили договарят „ непоклатимост “, а дребните се приспособяват.
В същото време тактиката съдържа и различен основен откъс, който укрепва паниката за бъдещето на НАТО. В нея се споделя, че „ в дълготраен проект някои членове на НАТО ще станат с население, което е най-вече неевропейско “, което „ може да сложи под подозрение дали тяхната преданост към Съединените щати ще остане същата “. Това не е прогноза за приемане на нови неевропейски страни, а идеологическа рецензия към демографските промени в Европа. Така тактиката внушава, че европейските страни към този момент не са „ същите “, каквито са били през 1949 година, и че това трансформира характера на НАТО. Това е мотив за по-селективно използване на член 5 и за по-голяма американска независимост да преценя по кое време и по какъв начин да се намесва.
В последна сметка тактиката на Тръмп не е чист американски изолационизъм, а реституция на класическа логичност на силата: народи, а не институции; покупко-продажби, а не правила; интерес, а не универсални полезности. За войната в Украйна това значи напън към бързо договаряне, а не към продължителна, скъпа война за цялостно възобновяване на границите от 1991 година За Русия – късмет да се върне към режим на „ стратегическа непоклатимост “ с Америка, до момента в който упражнява напън върху периферията на Европа. За Европейски Съюз – по-малко „ световен хегемон, който заплаща сметката “, и повече конвенционален, транзакционен съдружник, който чака от европейците да извадят портфейлите си и да подредят политиката си, в случай че желаят американската отбрана да остане. А за България – необработен сигнал, че епохата на автоматизираните гаранции свършва и че „ източната външна страна “ ще би трябвало или да стане „ здравият гръбнак “ на европейската защита, или да живее с възходящото чувство, че бъдещето ѝ ще се договаря без нея.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа от близко ” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме разбор на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и смисъла им за България.
Новата Стратегия за национална сигурност на Съединените щати, която президентът Доналд Тръмп разгласи на 5 декември т.г., някои видяха поредна демонстрация на американския изолационизъм. Дали това в действителност е по този начин и по какъв начин то визира Европа и България, ще се опитам да отговоря през днешния ден.
Що е изолационизъм и има ли той почва в днешния свят?
Американският изолационизъм е една от най-устойчивите и спорни обичаи във външната политика на Съединените щати, а корените му се връщат още към самото раждане на републиката. В прощалната си тирада през 1796 година Джордж Вашингтон предизвестява младата страна да заобикаля „ непрекъснати съюзи “ и да се пази от несъразмерна „ обвързаност към непознати народи “. Този апел не е нереален метафизичен жест, а реакция на съответни условия: Европа е разкъсвана от войните, подбудени от Френската гражданска война, американската политическа система е в ранна и нестабилна фаза, а партийните битки сред федералисти и демократичти републиканци (да не се бъркат с днешните партии в Съединени американски щати - б.а.) се изострят от благосклонности към Англия или Франция. Вашингтон се опасява, че външни сили могат да употребяват вътрешните разделения, а Съединени американски щати, към момента слаби и уязвими, да бъдат въвлечени в спорове, които не могат да понесат.
Няколко десетилетия по-късно, през 1823 година, президентът Джеймс Монро формулира теория, която на процедура трансформира предизвестието на Вашингтон в публична политика. Доктрината " Монро " поражда в миг, когато европейските сили обмислят да възстановят колониалното си въздействие в Латинска Америка след разпадането на Испанската империя, а Русия уголемява наличието си по тихоокеанското крайбрежие. Съединени американски щати виждат в това опасност за личната си сигурност и за опцията да утвърдят въздействие в Западното полукълбо. Доктрината декларира, че Европа няма място в делата на Новия свят, а Съединени американски щати няма да се намесват в европейските спорове – принцип, който съчетава самозапазване, геополитически интерес и идеологическа рекламация за нов вид интернационален ред.
Въпреки символичната си тежест доктрината не се ползва поредно в първите десетилетия. Съединени американски щати към момента нямат силата да я наложат. Едва след Гражданската война и изключително към края на XIX век страната стартира да я употребява интензивно, трансформирайки я в инструмент за районно владичество. Парадоксално, точно тогава стартират и първите огромни отклонения от първичния ѝ дух. Мексиканската война (1846–1848 г.), Испано-американската война (1898 г.) и Филипинско-американската война (1899–1902 г.) демонстрират, че доктрината може да служи освен за отбрана от европейско въздействие, само че и за оправдаване на американска агресия. В този интервал Съединени американски щати завземат територии, откриват протекторати и стартират да се държат като колониална мощ – развиване, което опонира на първичната концепция за невмешателство.
Ключов миг в тази промяна е така наречен „ Королариум на Теодор Рузвелт “ от 1904 година Това е допълнение към доктрината Монро, което на процедура ѝ придава нов смисъл. Докато истинската теория не разрешава на европейските сили да се намесват в Западното полукълбо, королариумът декларира, че Съединени американски щати имат право да се намесват сами, когато преценяват, че страни в района не ръководят „ отговорно “ или заплашват стабилността. Така Вашингтон си присвоява ролята на районен „ служител на реда “, който може да прави интервенции, да сменя режими и да постанова финансов надзор. Това е типичен образец за преобразяване на защитна теория в инструмент за надмощие.
През XX век цикълът на доближаване и отдалечаване от изолационизма става още по-видим. Между двете международни войни Съединени американски щати се връщат към политика на неутралитет, стимулирана от публично неодобрение от Първата международна война и икономическите компликации на Голямата меланхолия. След 1945 година обаче страната дефинитивно изоставя класическия изолационизъм и се трансформира в световен водач посредством НАТО, Организация на обединените нации и серия от интернационалните задължения. Въпреки това периодически талази на изолационистки настроения се появяват след войните във Виетнам и Ирак и в актуалните диспути за ролята на Съединени американски щати в Украйна и Близкия изток. Историческата причинност е ясна: републиканските администрации от началото на XX век и неоконсервативните държавни управления постоянно са интервенционистки, до момента в който междувоенните президенти, част от модерните демократи и актуалните популистки водачи демонстрират податливост към ограничение на външните задължения.
Доктрината Монро и изолационизмът като цяло имат многочислени критици. В Съединени американски щати антиимпериалистическите придвижвания от края на XIX век осъждат потреблението на доктрината като опрощение за завоевателни войни. Прогресивни политици предизвестяват, че намесите в Латинска Америка подкопават демократичните полезности, които Съединени американски щати претендират да пазят. Либертарианците упорстват, че интервенционизмът е безценен, неефикасен и нездравословен за националния интерес. В интернационален проект Латинска Америка постоянно възприема доктрината като инструмент за американска надмощие, а по време на Студената война Съюз на съветските социалистически републики я подлага на критика като прикритие за интервенция против леви режими. Европейските сили от XIX век също я одобряват като ограничаване на личните им упоритости.
Днес изолационизмът в Съединени американски щати не е публична теория, а политическа наклонност, която се ускорява или отслабва съгласно световната среда, вътрешните настроения и идеологията на ръководещите. Но предизвестието на Вашингтон и правилата на Монро не престават да въздействат на американския спор повече от два века по-късно – доказателство, че въпросът за ролята на Съединени американски щати в света остава неуреден и надълбоко разделящ.
В следната таблица се пробвам да проследя хронологически деянията на американския изолационизъм:
Период Характеристика
1796–1823Ранен изолационизъм: предизвестието на Вашингтон да се заобикалят „ непрекъснати съюзи “.
1823–1860Доктрината Монро: безучастие в европейските спорове, само че лимитирана дарба за използване.
1865–1900Активно използване на доктрината; Съединени американски щати към този момент могат да постановат въздействие в Западното полукълбо.
1904–1933Королариумът на Теодор Рузвелт: интервенционизъм в Латинска Америка.
1933–1941Политика на добросъседство; връщане към неинтервенционизъм.
1945–1991Край на изолационизма: Съединени американски щати стават световен водач, основават НАТО и Организация на обединените нации.
1991–2001Ерата на еднополюсния свят: интервенции в името на „ световния ред “.
2001–2010Войните в Афганистан и Ирак; растящо неодобрение от интервенционизма.
2010–2020Нови изолационистки трендове: „ America First “, песимизъм към НАТО и световните задължения.
2025–Селективен изолационизъм: висока преграда за интервенция, прекачване на тежестта към съдружниците, транзакционни връзки.
Изолационизмът е рожба на края на XVIII и началото на XIX век – време, в което океаните са били " стени ", а страните са можели да си разрешат да живеят в самодостатъчни светове. В XXI век обаче сходна теория наподобява все по-несъвместима с действителността на глобализацията. Както отбелязва дипломатът и откривател, взаимозависимостта е новата нормалност, а изолационизмът е заблуда, която се разпада при първия световен потрес. Международните връзки към този момент не са система от обособени острови, а мрежа, в която автархията е на практика невъзможна. Дори американският хегемонизъм – преобладаващият модел след 1945 година – е под напън. Както написа от Колумбийския университет, Съединени американски щати не могат да поддържат световна доминация безпределно, нито да се върнат към изолационизъм, без да рискуват личната си сигурност. В свят, в който веригите за доставки, силата, технологиите и финансовите пазари са преплетени, изолационизмът е не толкоз тактика, колкото носталгия. А хегемонията – не толкоз избор, колкото задължение, което даже Америка към този момент не може да носи сама.
Какво значи това за Европа и България
Американският изолационизъм в новата Национална тактика за сигурност на Доналд Тръмп не е връщане към класическото „ да се държим надалеч от света “, а по-скоро нападателно преоформяне на световното водачество по модела „ Америка преди всичко – останалите да си заплащат “. Това е нещо между отвод от либерално-глобалистката надмощие и упоритостта за твърдо, само че по-евтино (за Вашингтон) доминиране. Самата тактика потегля от твърдото разграничение от досегашния „ първокласен “ консенсус след края на Студената война. Авторите упрекват предходните администрации, че са повярвали в „ непрестанно американско доминиране на целия свят “ и са обвързали Съединени американски щати с световни институции и задължения, които „ подкопават суверенитета “ и нямат ясна връзка с националния интерес. Формулировката е недвусмислена: „ делата на други страни са наша грижа единствено в случай че тяхната активност директно заплашва нашите ползи “. Вместо необятна, универсалистка визия, документът дава обещание тактика, която „ прави оценка, сортира и приоритизира “ и се концентрира само върху „ отбраната на главните национални ползи “ – не върху упоритостта да ръководи „ целия международен ред “.
Това обаче не е типичен изолационизъм в духа на 30‑те години. Стратегията не предлага „ отдръпване в цитадела Америка “, а преначертаване на уговорките по доста по-тесни, транзакционни линии. В текста категорично се споделя, че Съединени американски щати „ резервират най-завидната позиция в света “ и че задачата е да се „ укрепят американската мощност и предимство и да създадем страната си още по-велика, в сравнение с е била “. Това не е отвод от надмощие, а отвод от концепцията за световна доминация „ без оглед на цената “, с изказванието, че остарелият модел е разрушавал точно базата на тази мощност – промишлеността, междинната класа, военната и икономическата резистентност.
Ключът към „ изолационистките детайли “ е правилото за „ настройка към неинтервенционизъм “. Авторите стъпват върху Декларацията за самостоятелност, с цел да формулират висока преграда за интервенция: те признават, че „ строго придържане към неинтервенционизъм не е допустимо “, само че упорстват тази предварителна настройка да „ открива висока летва за това какво съставлява оправдана намеса “. В същото време на друго място Тръмп е разказан като „ президентът на мира “, който посредством „ ексцентрична дипломация, военната мощност на Америка и икономическия напън “ е прекратил осем спора за осем месеца. Документът прокламира политика на „ преориентиране посредством мир “, при която президентът търси покупко-продажби „ даже в райони и страни, периферни за нашите непосредствени съществени ползи “. Тук проличава вътрешното несъгласие: тактиката афишира, че намесата би трябвало да е извънредно изключение, само че по едно и също време трансформира дейното ходатайство и експорт на „ покупко-продажби за мир “ в централен инструмент на американската мощност. Това е по-скоро селективен, инструментален интервенционизъм, в сравнение с чист изолационизъм.
Документът е пореден в едно: в центъра остава ядро от ясно дефинирани цели – оцеляването и сигурността на „ самостоятелна, суверенна република “, надзор над границите и миграцията, „ най-мощната, най-смъртоносна и най-технологично напреднала войска “, „ най-надеждното нуклеарно въздържане “, „ най-силната стопанска система “, „ най-устойчивата индустриална база “ и „ енергийно владичество “. „ Целта на външната политика е отбраната на главните национални ползи – това е единственият фокус на тази тактика “, се споделя още първоначално. С това тактиката наподобява вътрешно разумна: тя потегля от националния интерес, стеснява го, подрежда целите по райони (Западно полукълбо, Азия, Европа, Близък изток, Африка) и към всяка зона ползва една и съща матрица – стопански суверенитет, енергийна доминация, баланс на силите без „ безконечни войни “ и оптимално прекачване на бремето върху съдружниците.
Селективността се демонстрира изключително ясно, когато въпросът стане „ от кои задължения се отхвърляме и на кого ги прехвърляме “. В няколко пасажа се споделя безусловно, че „ дните, в които Съединените щати подпират международния ред като Атлас, са завършили “ и че съдружниците – „ десетки богати, високоразвити страни “ – „ би трябвало да поемат главната отговорност за своите райони “. Новият стандарт за НАТО е така наречен „ Хагско заричане “, което подвига задачата за разноски за защита от 2% на 5% от Брутният вътрешен продукт. Целта е създаване на „ мрежа за шерване на тежестта “, в която Вашингтон е „ свикващ и подпомагащ “, а не безконечен длъжник от първа линия. Тези, които поемат повече отговорности в „ своите области “ и синхронизират износа и софтуерната си политика с американската, ще получават „ по-благоприятно отнасяне “ в търговията, достъпа до технологии и оръжейните покупко-продажби.
От районните глави ясно проличава, че Америка не се отхвърля от ползи на никое място, само че грубо йерархизира терена. В Западното полукълбо се афишира самобитен „ тръмпов королариум “ към доктрината Монро: „ ще откажем на нечленуващи в Западното полукълбо противници опцията да разполагат сили или други заплашителни качества, или да владеят основни стратегически активи в нашето полукълбо “. Тоест Америка си резервира правото на твърда сфера на въздействие в Латинска Америка и Карибите. В Азия задачата е „ да спечелим икономическото бъдеще и да предотвратим военна борба “ посредством „ ребалансиране “ на връзките с Китай, подсилване на съюзите и поддържане на боен баланс към Тайван и Южнокитайско море, без ангажимент към „ отбраната на всеки против всичко “. В Близкия изток се декларира, че „ дните, в които Близкият изток доминираше американската външна политика, са, за благополучие, зад тила ни “, само че в същия раздел се акцентира, че Съединени американски щати постоянно ще имат „ съществени ползи “ – надзор върху енергийните направления, сигурността на Израел, попречване на гнет и надзор над стратегическите проливи. В Африка се предлага прекосяване „ от модел, учреден на помощ, към връзки, учредени на търговия и вложения “ – т.е. от морално-помощен към сурово геоикономически метод.
Големият въпрос за Европа е: изолационистки ли са желанията по отношение на континента и какво значи това на процедура. Тонът към Европа е по едно и също време необработен и патерналистичен. Стратегията разказва континента като цивилизационно деградиращ – приказва за „ вероятност за цивилизационно изтриване “, „ рухваща раждаемост “, „ загуба на национални идентичности и самонадеяност “ – и упреква Европейски Съюз и други наднационални органи, че „ подкопават политическата независимост и суверенитет “. В същото време Европа остава „ стратегически и културно витално значима “ и създателите признават, че „ ще ни е нужна мощна Европа, с цел да се конкурираме сполучливо и да работим в единодушие за попречване на доминация от страна на съперник върху Европа “. Тоест Вашингтон не се отдръпва от континента, само че желае напълно друга Европа: не „ дълбока интеграция “, а „ група от съгласувани, суверенни народи “, които „ поемат главната отговорност за личната си отбрана “.
Стратегическият фокус за Европа е дефиниран в дух, който пренарежда целите по отношение на Студената война и пост‑1991 статуквото. Като цели се изброяват: „ възобновяване на изискванията за непоклатимост в Европа и стратегическа непоклатимост с Русия “, „ да дадем опция на Европа да стъпи на краката си и да работи като цялост от съюзени суверенни страни “, „ създаване на здравите народи от Централна, Източна и Южна Европа “ посредством търговия, оръжие, политическо съдействие и обменни културни стратегии. Съединени американски щати дават обещание да поддържат „ същинската народна власт, свободата на словото и безапологетичните чествания на националния темперамент и история “, а като позитивен знак се показва „ възходящото въздействие на патриотичните европейски партии “. Това е очевиден сигнал, че Вашингтон се нарежда по-близо до евроскептичните, „ суверенистки “ сили, в сравнение с до федералисткия център в Брюксел. Нещо повече, сегашната администрация не крие желанията си да се меси в европейските каузи в интерес на суверенистите, както го направи в самото начало на мандата на Тръмп.
Тук се отваря огромният блок въпроси за Русия, Украйна и източната външна страна. По отношение на войната в Украйна тактиката е изненадващо сбита, само че ясно насочена към бърз край, а не към максималистки цели. Изрично се споделя, че за Съединени американски щати е „ главен интерес “ да се „ договори възможно най-бързо преустановяване на бойните дейности в Украйна “, с цел да се стабилизират европейските стопански системи, да се предотврати непреднамерена ескалация и да се възвърне „ стратегическата непоклатимост с Русия “. Формулировката не приказва за „ победа на Украйна “ в смисъла, в който я схващат доста в Киев, Варшава или балтийските столици, а за допустимо най-бързо прекъсване на войната и рестартиране на някакъв баланс с Москва. В подтекста на продължаващия съветски реваншизъм, експанзионизъм и исторически ревизионизъм това значи, че Вашингтон публично се връща към логиката на „ непоклатимост с Русия “, а не към логичност на „ въздържане посредством победа на фронта “.
Отношението към Русия като цяло се пренарежда от екзистенциален съперник към рисков, само че управляем силов фактор, с който би трябвало да се търси „ непоклатимост на евразийския континент “. Стратегията отбелязва, че европейците възприемат Москва като „ екзистенциална опасност “, само че акцентира, че европейските страни имат съществено „ твърдо “ предимство над Русия по всички индикатори, като се изключи нуклеарните оръжия. Тоест, изводът сред редовете е: Европа може и би трябвало сама да се оправя с съветската опасност, а задачата на Съединени американски щати е да взе участие в договарянето на рамка за „ стратегическа непоклатимост “ – евентуално не доста надалеч от линията, която Русия би била подготвена да одобри, стига да резервира съществени придобивки и въздействие.
Това има цена, и тя е най-висока точно за източната външна страна на Европейски Съюз и НАТО – някогашния руски блок, който през днешния ден образува фронтовата линия на европейската сигурност. Като приоритет се показва „ създаване на здравите народи от Централна, Източна и Южна Европа “ – дефиниция, която може да се чете и като разграничение сред „ здрави “ и „ заболели “ страни в Европейски Съюз, като първите са по‑консервативни, национално насочени, по-склонни към положителни връзки с Вашингтон и по-критични към брюкселския център. С други думи, Съединени американски щати евентуално ще задълбочат двустранните връзки със страни като Полша, която наскоро избра закостенял и евроскептичен президент, Унгария, която е битка с Брюксел, Италия, в която идейно близката до Тръмп Джорджа Мелони ръководи отпред на устойчиво болшинство. Но Вашингтон вижда съдействието с тези страни като извънредно двустранно и освободено от рамката на Европейски Съюз. Тръмп го избира разлъчен и халтав, не като израстващ световен съперник. Следователно стратегията означава по-силна взаимозависимост на европейските страни от американския политически цикъл и по-слаба от общите институции.
Четейки тактиката, мъчно можем да кажем, че Европа – и изключително най-уязвимата ѝ част – може на 100% да разчита, че Съединени американски щати ще приложат член 5 от Вашингтонския контракт автоматизирано и абсолютно, в случай че Русия посегне към периферна страна от Европейски Съюз и НАТО като балтийските републики или България. Стратегията повтаря лозунга „ мир посредством мощ “, дава обещание „ най-мощната войска в света “ и поддържане на „ баланс на силите “, само че в същото време затвърждава „ настройка към неинтервенционизъм “ и слага „ доста висока летва “ за това какво е оправдана интервенция. В текста липсва класическото твърдо повтаряне, че „ всяка педя земя от НАТО ще бъде предпазена “. Вместо това има мощен акцент върху шерване на тежестта и върху това европейците „ да поемат главната отговорност за своя район “. При една рецесия в Балтика или Черноморието това отваря пространство за изкушението Вашингтон да търси „ договаряне на непоклатимост “ с Кремъл, вместо незабавна, огромна военна интервенция, както гласят максималистките тълкования на член 5. Формално договорът остава, само че политическата воля се формулира доста по-условно.
За България рисковете са в няколко пласта. Първо, Черноморският район не е измежду „ безспорните цели “ в тактиката, както са Западното полукълбо и Индо‑Тихоокеанският район. Това значи, че всяко съществено напрежение с Русия тук ще бъде претеглено през призмата на общия баланс с Москва и на по-големите театри. Второ, България е по едно и също време част от „ източната външна страна “ и от „ районите, които би трябвало да се изградят “ – само че не попада категорично като основен сътрудник, за разлика от Полша, Балтика или огромните страни в Централна Европа. Това слага София в обстановка, в която сигурността ѝ ще зависи освен от член 5, само че и от способността да се нарежда като „ здрава нация “ – с по-високи разноски за защита, равнена по американската линия по отношение на Русия и Китай, съгласуваност с Вашингтон по енергетиката и индустриалната политика. В противоположен случай България рискува да бъде възприемана като периферен, „ колебаещ се “ член, за който няма да се поемат първостепенни политически опасности.
Допълнителен риск идва от декларираната цел да се спре превръщането на НАТО в „ непрестанно разширяващ се алианс “ и да се постави точка на логиката на „ отворените порти “. Това де факто е едностранен опит Съединени американски щати да наложат завършек на разширението – освен към Украйна и Грузия, само че и към всяка бъдеща външна страна. За единството на НАТО това е двусмислено обръщение. От една страна, прекъсването на разширението може да успокои страни, които се опасяват от „ удължаване “ на алианса и вдишване на нови опасности. От друга страна, то легитимира претенцията на Русия за „ сфера на въздействие “ в сивата зона към НАТО и Европейски Съюз и слага страните от някогашния руски блок, които още не са вътре, в състояние на безконечни буфери. Това подкопава духа на Вашингтонския контракт като съюз на страни, избрали свободно своето място, и насочва алианса към по-циничен, „ концертен “ модел, в който огромните сили договарят „ непоклатимост “, а дребните се приспособяват.
В същото време тактиката съдържа и различен основен откъс, който укрепва паниката за бъдещето на НАТО. В нея се споделя, че „ в дълготраен проект някои членове на НАТО ще станат с население, което е най-вече неевропейско “, което „ може да сложи под подозрение дали тяхната преданост към Съединените щати ще остане същата “. Това не е прогноза за приемане на нови неевропейски страни, а идеологическа рецензия към демографските промени в Европа. Така тактиката внушава, че европейските страни към този момент не са „ същите “, каквито са били през 1949 година, и че това трансформира характера на НАТО. Това е мотив за по-селективно използване на член 5 и за по-голяма американска независимост да преценя по кое време и по какъв начин да се намесва.
В последна сметка тактиката на Тръмп не е чист американски изолационизъм, а реституция на класическа логичност на силата: народи, а не институции; покупко-продажби, а не правила; интерес, а не универсални полезности. За войната в Украйна това значи напън към бързо договаряне, а не към продължителна, скъпа война за цялостно възобновяване на границите от 1991 година За Русия – късмет да се върне към режим на „ стратегическа непоклатимост “ с Америка, до момента в който упражнява напън върху периферията на Европа. За Европейски Съюз – по-малко „ световен хегемон, който заплаща сметката “, и повече конвенционален, транзакционен съдружник, който чака от европейците да извадят портфейлите си и да подредят политиката си, в случай че желаят американската отбрана да остане. А за България – необработен сигнал, че епохата на автоматизираните гаранции свършва и че „ източната външна страна “ ще би трябвало или да стане „ здравият гръбнак “ на европейската защита, или да живее с възходящото чувство, че бъдещето ѝ ще се договаря без нея.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ