Защо не се сбъдват желанията и мечтите на всички? Защото

Защо не се сбъдват желанията и фантазиите на всички? Защото работят четири спънки, които са разказани в книгата на Паулу Коелю „ Алхимикът “

Ключовата идея, която е в основата на описа за пътуванията на овчаря Сантяго, е концепцията за „ Собствената орис “. Какво е „ лична орис “? Това е нашата най-висша орис, пътят, който ни е подготвил Господ тук на Земята. Когато вършим нещо с наслада и наслаждение, това значи, че следваме Съдбата си. Въпреки това, не всеки има смелостта да следва този път, достигайки до среща със своята съкровена фантазия.

Защо не се сбъдват желанията и фантазиите на всички? За това има четири спънки.

1. Отрицателно подстрекателство от ранна детска възраст

Първата е, че човек е теоретичен от ранна детска възраст, че това, което най-вече желае в живота, е просто невероятно. Той израства с тази мисъл и всяка година душата му от ден на ден обраства с многочислени предубеждения и страхове и се изпълва с възприятие за виновност.

2. Страх от причиняване на болежка и страдалчество на близки

Ако човек въпреки всичко има смелостта да изтръгне фантазията си от дълбините на душата си и не се откаже от битката за нейното реализиране, го чака идващото тестване: любовта. Той знае какво би желал да реализира или преживее в живота, само че се опасява, че в случай че се откаже от всичко и следва фантазиите си, по този метод ще аргументи болежка и страдалчество на околните си. Това значи, че човек не схваща, че любовта не е преграда, тя не пречи, а в противен случай, оказва помощ да се върви напред. И този, който в действителност му желае положителното, постоянно е подготвен да го посрещне, да се опита да го разбере и поддържа по пътя му.

3. Страх от неуспех и проваляне

Когато човек осъзнае, че любовта не е спънка, а асистент по пътя, го чака трета спънка: страхът от неуспехите и пораженията… Ще попитате: в действителност ли са нужни провалите? Независимо дали са нужни или не, те се случват. Когато човек занапред стартира да се бори за фантазиите и желанията си, заради липса на опит, той прави доста неточности. Но това е смисълът на съществуването: да паднеш седем пъти и да се изправиш на краката си осем пъти. В подобен случай може да попитате за какво би трябвало да следваме ориста си, в случай че това значи, че би трябвало да страдаме повече от всички останали? Така че когато неуспехите и провалите са зад тила ни – а в последна сметка те сигурно ще бъдат зад тила ни – да изпитаме възприятие на цялостно благополучие и да стартираме да си имаме вяра повече.

4. Страх да се сбъдне фантазията на живота ни…

Самото схващане, че нещо, за което човек е мечтал цялостен живот, е на път да се сбъдне, от време на време изпълва душата му с възприятие за виновност. Оглеждайки се, той вижда, че мнозина не са съумели да реализират това, което желаят, и тогава стартира да мисли, че и той не е заслужен за това. Човек не помни какъв брой доста е трябвало да изтърпи, страда, какво е трябвало да пожертва в името на фантазията си.

От четирите това затруднение е най-коварното, защото като че ли е покрито с известна аура на святост – един тип отвод от насладата от достиженията и плодовете на успеха. И едвам когато човек осъзнае, че е заслужен за това, за което по този начин буйно се е борил, той става оръдие в ръцете на Господа и пред него се разкрива смисълът на престоя му тук на Земята.

Децата се отхвърлят от фантазиите си, с цел да угодят на родителите си, родителите се отхвърлят от самия живот, с цел да угодят на децата си, болката и тъгата оправдават това, което би трябвало да носи единствено наслада – любовта.

Ние настояваме, че нашите фантазии са просто детски нелепости, които не могат да бъдат осъществени, или че са се родили единствено тъй като към момента знаем малко за това какъв в действителност е животът. Ние убиваме фантазиите си, тъй като се опасяваме да се включим в Правилната борба.

Първият знак, че сме почнали да убиваме фантазията си, е когато ненадейно открием, че не разполагаме с задоволително време.

Вторият знак, че фантазията ни умира, е натрупването на опит. Преставаме да виждаме живота като едно огромно премеждие и започваме да мислим, че би било умно, заслужено и вярно да не пожелаваме прекалено много от живота. Когато се опитаме да се надвесим отвън стените на нашето всекидневие, до нас доближава миризмата на прахуляк и пот, виждаме жадните погледи на воини, чуваме гърмеж от счупени копия, усещаме горчивината на провалянето. Но не ни се дава опция да разберем насладата, огромната наслада, която изпълва сърцата на всички тези, които се борят. Защото успеха или провалянето не са значими за тях – всичко, което има значение, е, че те се бият в Правилната борба.

И най-после, третият знак за изгубена фантазия е спокойствието. Животът става като неделя вечер: пожелаваме малко от живота, само че не жертваме съвсем нищо. Започваме да се считаме за възрастни, зрели хора, вярвайки, че най-сетне сме се отървали от детските фантазии, младежките мечти и се стремим единствено, както се споделя, към триумф в работата и персоналния живот.

И се изненадваме, когато нашите връстници внезапно декларират, че имат потребност от освен това от живота. Всъщност надълбоко в себе си се досещаме: всичко това ни се случва, тъй като отказахме да се борим за фантазията си – отказахме да се включим в Правилната борба.

Когато се отречем от фантазиите си и намерим спокойствие… навлизаме в къс интервал на мир. Но тогава убитите фантазии стартират да се разлагат и тлеят в нас, отравяйки цялото ни битие. Ставаме жестоки, първо към околните, а по-късно към себе си. Именно тогава пораждат душевните и физическите болести у хората. Страхливостта ни води тъкмо до това, което се опитвахме да избегнем, отказвайки се от борбата – отчаяние и проваляне. И тогава, един ден, вонята на гниещи фантазии става просто непоносима, започваме да се задушаваме и да желаем гибел. Смърт, която ще ни освободи от нашето самочувствие, от нашите каузи и от убийствения мир на неделните вечери.

Паулу Коелю „ Алхимикът “